Като дете, шляейки се често по пристанището, бях забелязал, че Амадео Бровели, един от редовните посетители на кафене «Клеричи», дребен пенсионер и бивш търговец, сега оттеглил се от търговията, когато задухаше севернякът, по цели дни се заседяваше на вълнолома с коси брулени от вятъра напиращ отзад му. Не замяташе въдица, не спускаше поглед към огледалната повърхност на водата, а безизразно се взираше в далечината, сякаш гледаше празно пространство.

Любопитно се навъртах наоколо му и го наблюдавах без той да забележи, толкова бе погълнат от мислите си. Понякога дори притваряше очи и се усмихваше.

Аз единствен бях забелязал странното му поведение и дължа да добавя, че сладките мигове за които говоря, се падаха все по ветровито време. В други дни водеше примамката силно съсредоточен или бе улисан около лодката и такъмите си, или просто четеше вестника в кафенето.

На вниманието на Бровели не убягна, че го наблюдавам през ветровитите дни, и макар че не ме зачиташе за нищо, та нали бях само хлапе, досадно и без познания за живота, когато вятърът утихваше и ме срещнеше на улицата, ме заглеждаше с известно любопитство, спомняйки си как аз се заглеждах в него. Накрая му станах симпатичен и реши да ме вземе да му помагам, когато ловеше «с влачене». Карах по посока към местата близо до брега, където на дъното, сред сметищата от вършини се спотайваше рибата, и послушно следвайки заръките му, ту забавях лодката и я насочвах, където трябваше, ту застивах с гребла във въздуха, когато рибата кълвеше и не биваше да шумоля във водата.

Бровели не беше разговорлив. «Искаш ли да погребеш?» - питаше само, когато виждаше, че безделнича между лодките. Дотичвах, хващах греблата и се отдалечавахме от брега. Ловеше мълчешком с часове, после ми правеше знак да се връщаме. Когато слизахме, ми даваше един-два костура, а случваше се да не ми даде нищо.

Но един ветровит ден, когато на кея обикалях наоколо му, ме повика:

«Седни като мене» - каза - «с гръб към вятъра».

Веднага се подчиних и седнах с гръб към силния вятър

«Повдигни малко глава. Вдишвай дълго и бавно» - ми каза - «Нищо ли не усещаш?»

«Нищо».

Той обаче усещаше, защото сладостно притваряше очи и мърмореше: «Кравите, кравите». Отваряше очи и след малко: «Хляб, хляб от Канобио! Топъл хляб. Не усещаш ли?»

Канобио се намираше на другия край на езерото, на осем километра от нас. Изведнъж схванах, че Бровели ловеше по вятъра миризмата на хляб. На хляб ваден от някоя фурна в Канобио; и за миг ми се стори, че и аз долавям миризмата.

«Усещам» - казах - «усещам. На хлебчета, грисени хлебчета!»

«Браво!» - възкликна Бровели. «Точно на хлебчета!» И като престана за малко да души, ми обясни че вятърът прави същото каквото прави водата на Треза при стълбовете на мост Герминяга: разделя се на две и после веднага се събира обратно. Когато човек седне с гръб към вятъра, течението на въздуха се разделя зад тила му и се събира под носа. Ако умее да вдишва внимателно, може да улови миризмите, които влачи отдалече. Когато духа вятърът, самото езеро не изпуска миризма и не смущава въздуха отгоре. Така че ако човек седи на кея, там където дохождат поривите на вятъра, може да усети всички миризми, които вятърът слизащ от Швейцария обира по протежение на долините от другия край.

«Сега» - казваше - «усещаш ли миризма на крави? Идва от Канобина, от оборите в Кавальо и Споча.»

Беше прав: действително миришеше на обори.

Вече схващах; него ден, както той твърдеше, ни вървеше, защото на няколко пъти замириса на топъл хляб и, за голяма негова радост, на кози.

«Кози, кози» шепнеше докосвайки ме. Беше вярно; усещаше се лекия но безсъмнен мирис на кози пасящи по скалистите склонове над широката гранична долина.

Внезапно, и това можеше да бъде само от Брисаго на швейцарския бряг, почувствахме миризма дохождаща от фабриката за цигари. Пръв извиках: «Тосканците! Тосканците от Брисаго!» Доказвах по този начин, че предишния път не лъжех и не бях казал, че ми мирише на хляб и кози само за да му доставя удоволствие.

«На цигари» - каза - «замирисва рядко. Но днес ни излезе късметът. Тосканците, тосканците от Брисаго!»

Вървеше ни на миризми, може би защото беше предиобед в края на март или началото на април, когато миризмите са малко и могат ясно да се различат. Усетихме кравите, козите, хляба, цигарите и накрая качамака. После, като се преместихме малко по-нататък, усетихме нов полъх. Спогледахме се, всеки от двамата чакаше другият да се обади пръв. Не исках да рискувам да кажа, че усещам нова миризма и оставих Бровели да направи това, но нямаше и съмнение, че миришеше на печено кафе.

«Тази идва от Локарно» - каза. На двайсет километра! Тук, на това място на вълнолома, където се намираме, се пада точният ъгъл да уловим Локарно. Какво кафе!»

«Отдавна ли» - попитах - «хващаш миризмите?»

«Стават трийсет години» - отговори. «Веднъж, падаше се петък, миришеше и на сушена треска, миризмата идваше от Маканьо, от гостилницата «Габела»; но за това се иска да стъпиш на камъните, защото по-близките миризми минават по-високо. Когато обаче построиха фабриката за ацетати, миризмата все да се отклонява и не се усеща».

Остана така унесен, после превъртя очи, леко потрепера, сякаш вятърът влизаше през пролуките на дрехите му.

«Дойде» - каза на един дъх; и със затворени очи се подпря на вълнолома, сякаш силите го напускаха и всеки момент можеше да загуби съзнание.

Опитах се да хвана новата миризма. Действително миришеше на нещо, но не можех да определя на какво. Гледах Бровели; той ми направи знак с ръка, че и той не може да определи. После енергично ме отпрати.

На палци минах отпреде му и чух, че полугласно си говори. Различих само няколко откъслечни израза; «Усещам мириса ти... Боже, какво нещо! Юдита... Юдита...» Присвиваше очи и цялото му внимание бе съсредоточено в носа му.

Малко след това дойде при мене и като ме хвана за ръката, каза строго: «Ти не можеш да усетиш тия работи. Още си малък. Както и да е, ще мълчиш! Разбра ли? Ще мълчиш за всичко. Това е тайна. Ако се разчуе, няма нищо повече да усетим. Миризмата е малко: само за един-двама. Разбра ли?»

Друг път нея пролет, в дните когато духаше севернякът, пак ходех с Бровели на вълнолома и малко или повече пак улавях същите миризми, но никога така силно и отчетливо както първия път. Сядах от лявата му страна. И се отдалечавах, когато ми правеше знак да се отдалеча. Стигах кафене «Клеричи», после заобикалях изотзад и сядах обратно до него.

Дълги години по-късно, когато Бровели вече не беше между живите, прекарвах цели утрини на вълнолома с надеждата да усетя миризмите; но сигурно бях забравил точното място или точния ъгъл, защото никога повече не успях да уловя друго освен миризмата на вода и на светлина, каквито винаги влачи вятърът в моя край.

------------------------------------------------------------------------------------------------

Превод от италиански: Евгения Динкова

--------------------------------------------------------------------------------------------------

© Пиеро Киара
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023