откъс

 

Първа глава

 

Кралство Анария празнуваше. Целият главен град бе облян от светлината на безброй огньове. Двуетажните каменни къщи бяха украсени с позавяхнали гирлянди от цветя, а кръчмите работеха, въпреки че минаваше средата на нощта. Никой не спеше, навсякъде по осветените улици можеха да се видят весели, доста подпийнали хора, който пееха, прегърнати по двама-трима, или подскачаха по каменната настилка в някакво подобие на весел танц. В кръчмите оживено се коментираше очакваното събитие и се лееше неизчерпаемо количество пиво и вино. Никой не искаше да пропусне тази нощ, защото предстоеше най-важното събитие за всяко кралство – раждането на кралския наследник. Това събитие беше специално за анарийците, не само защото дълго го бяха чакали, а и защото то им даваше надеждата за бъдещето и спокойствие, което в тези несигурни времена рядко се срещаше.

 

В двореца, извисен над града и разперил кулите си като крила на птица, също цареше суматоха. Само че тя не беше като веселата глъчка отвън, а тревожна и напрегната. Около покоите на кралицата сновяха акушерки, прислужници и придворни дами, които през няколко минути влизаха или излизаха в галерията, където чакаха няколко вестители. Щом се получеше новина за раждането някой от тях бързаше да изтича до тронната зала и да я съобщи на краля и лордовете, събрани там. Новините обаче не бяха добри. Кралицата се мъчеше вече цяло денонощие, а дългоочакваният наследник още не се бе появил на бял свят. В покоите й цареше задуха, няколко прислужници поддържаха огъня в камината, където къкреше котле с гореща вода. Двама дворцови лекари обикаляха леглото с разкошен балдахин, на което лежеше кралицата и изнемощяла и пребледняла от страданието,

нямаше сили вече дори да стене. На всичкото отгоре непрестанният шум от веселбата в града достигаше до родилката и я измъчваше допълнително. Три придворни дами дежуреха безполезни малко в страни, пърхаха с ветрилата си, прикривайки зад тях досадата и отвращението си и чакаха да ги изпратят да известят краля, когато се роди новият принц. Вече няколко пъти дежурствата се сменяха, но новини нямаше.

В тронната зала, заобиколен от своите лордове и съветници, кралят на Анария нетърпеливо и притеснено чакаше някой паж, стражник или дама от двора да му съобщи радостната вест. Когато нощта се бе спуснала, а от съпругата му още нямаше добри вести, кралят изостави протокола и етикета и сам се втурна към покоите й. Там обаче тълпата от загрижени акушерки не го пусна да се прибилижи, а двамата кралски лекари само поклатиха безпомощно глави. Отчаян и съсипан, кралят не знаеше какво да прави, затова захлюпи лицето си в шепи и се облегна на разкошно изрисуваната с ловни сцени стена на галерията. Около него слугите притичваха като приведени сенки, сякаш усещащи вече, че това, което трябваше да е празник ще се превърне в трагедия.

- Господарю, - стресна го гласът на една от прислужниците и той я погледна с крайчеца на очите си. Едва ли при други обстоятелства щеше да й обърне внимание, но сега бе прекалено разстроен за да се ядосва на непочтителността й. – Аз знам кой може да помогне на кралицата.

- Сериозно ли говориш, жено?! – реагира бурно той като я улови за раменете, без да забелязва колко изцапана е дрехата й.

- Да, господарю! Ако ми позволите, ще го доведа.

- Върви тогава! Какво чакаш? – Дори малко грубо я блъсна той и извика – Стражи!

 

Двама войници веднага дотичаха и оръжията им страховито издрънчаха.

 

- Какво ще заповядате, Господарю? – Попитаха те в един глас.

 

- Тази жена ми каза, че познава някой, който ще помогне на кралицата в този момент. Идете с нея и я пазете докато го доведе.

 

Стражите се поклониха и без да чака повече нареждания старицата се поклони и тръгна, последвана от охраната си. Младият мъж я проследи с поглед как се скри зад ъгъла на галерията и въздъхна дълбоко. Само чудо можеше да спаси съпругата му и сина му, но все пак слабата надежда, която никога не умира, все още просветваше в душата му. Очакването беше мъчително, времето се струваше на краля като жесток присмехулник, който се състезава с него за живота на любимата му жена и нероденото му дете. На изток небето бе започнало да порозовява, а старицата още не се бе върнала. Надеждата започна да напуска краля, заменена от безизходно отчаяние. Дали прислужницата бе намерила лечителя, за който говореше, дали щеше да го доведе? От покоите се чуваха слабите измъчени стонове на съпругата му и от това го обземаше безсилен гняв срещу всички. Кралят обикаляше в галерията като ранен звяр и никой не смеееше да го заговори. Той почти беше забравил за старицата, когато тя изненадващо се върна, заедно със стражите и един още по-грохнал и от нея, загърнат в сиво опърпано наметало, старец. Макар че вече не вярваше в добрия изход, кралят нареди да ги пуснат при жена му и зачака. Последвалото чакане му се стори още по-страшно от досегашното, но когато слънцето се показа над хълма, вратите на покоите най-накрая се отвориха широко и две прималели от умора акушерки с ниски поклони пуснаха краля да влезе.
В спалнята на кралицата цареше тежка тишина, нарушавана само от жизнен плач, детски плач. До високия прозорец стояха трите придворни дами и подсмърчаха. Над разкошното легло на младата кралица се бе навела старата прислужница и нареждаше жални неразбираеми думи. Малко встрани, до предварително приготвената детска люлка, стоеше, подпрян на тояжката си, непознатият старец и чакаше кралят да насочи вниманието си към него. Кралят инстинктивно се насочи първо към съпругата си, но щом се доближи сърцето му се сви.

Страшната истина го застигна преди още някой да успее да му каже нещо и той се хвърли на колене пред ложето на мъртвата си съпруга и горчиво зарида. Красивото й лице бе застинало в спокойно блаженство, кожата й бе придобила мраморен цвят и бе станала почти прозрачна, а тъмночервените й къдрици лежаха разпилени по възглавницата. Изглеждаше като дълбоко заспала след изморителен ден. За известно време, пленник на мъката си, кралят не виждаше нищо и никого около себе си, но когато първият пристъп на болката му отмина, той дочу детския плач и вдигна изненадано глава. После като че ли си спомни защо се е случило това нещастие, изправи се и като в сън направи няколко крачки към люлката. Там обаче го очакваше такава изненада, че за момент той забрави дори за кралицата.

 

- Имате дъщеря, господарю! – Осведоми го старецът когато кралят се наведе над люлката, но не беше само това.

 

- Какво означава това? – Попита нещастният баща, щом надникна и видя, че в люлката лежи не едно, а две бебета.

 

- Родиха се две момиченца, Господарю. – Отговори лечителят – Имате две дъщери.

 

- Това... – Кралят отстъпи крачка назад – това... не е възможно!

 

- Понякога се случва, Господарю! Ако бяхте ме повикали по-рано можеше да спася и кралицата, но... – Старецът поклати глава – такава е била волята на по-мъдрите от нас.

 

- Имам две дъщери! – Тихо каза кралят и дори се усмихна, но почти веднага челото му се сбръчка – Но те са близначки. Съдбата явно е решила да ми се присмее много жестоко. По законите на Анария, ако в кралския дом се родят близнаци роденото второ дете трябва да бъде убито. Така се защитава трона от бъдещи междуособици, а кралството от гражданска война.

 

- Господарю, ще ти даде ли сърцето да убиеш новородената си дъще-
ря? – Погледна го лечителят. - А и в суматохата не запомних кое момиченце се роди първо. Няма да е справедливо да убиете което и да е от

двете си деца.

 

- Не! Не бих могъл, макар че би било справедливо, едното да остане за мен, а другото да бъде с моята любима Яспин, за да не е сама в отвъдното. Но не мога. Загубих нея и нямам сърце да посегна на децата й. Но Съветът ще ме принуди! Лордовете ще се позоват на закона, а ако им се опълча може да предизвикам недоволството им и да създам опасност да започнат да заговорничат срещу мен.

 

- Аз бих могъл да взема едното момиченце и да го отгледам в гората при мен. – Предложи старецът. – А вие, Господарю, кажете че втората ви дъщеря е починала малко след раждането.

 

- Не те познавам, – Отговори кралят – но ти спаси дъщерите ми, ако не се беше появил не само съпругата ми, но и децата ми щяха да са мъртви.

 

- Аз съм лечител, Господарю, живея в гората и помагам на селяните когато се разболеят децата или добитъка им. Можете да бъдете спокоен, че при мен тя ще е на сигурно място.

 

- Добре, нека бъде така. Ще скърбя за детето си, но поне ще знам, че е живо.

 

- Разбира се, тя ще порастне като селянка и никога няма да разбере коя е и никога няма да се върне тук. Освен ако не успеете да промените закона и да си я върнете някой ден.

 

- Това едва ли ще стане. – Поклати глава кралят и въздъхна. - Добре, вземи едната и никога не й позволявай да се връща тук. А вие, – Обърна се кралят към трите придворни дами, акушерките и старицата – под страх от смъртно наказание ще мълчите за това, което виждате и чувате сега.

 

Жените се заклеха да мълчат. Тогава кралят внимателно взе от люлката едното момиченце и като го целуна по нежното челце го подаде на лечителя.

 

- Сбогом, малка моя! Прости ми че те оставям, но така ще спася живота ти. Единственото, което мога да направя, е да ти дам име, нека се

казваш Яспин, като красивата си майка. – Кралят се отдръпна – Върви бързо! Отведи я, никой не бива да те види.

 

- Никой няма да ме види, Господарю! – Увери лечителят.

 

- Чакай! Мини от тук! – Кралят отиде до леглото на жена си и докосна
леко един от орнаментите на стената. С глухо скърцане се отвори дупка в стената. – Ще те изведе от замъка, чак до гората. Пази дъщеря ми, лечителю!

 

- Обещавам, Господарю! – Поклони се старецът и се спусна бързо по тъмния проход, който се затвори след него.