Лято е. Горещо и сухо. Дори във високия, непристъпен Балкан, в това малко селце, скрито в прегръдката на хиляди борови и смърчови дръвчета.Слънцето напича силно и ярко, толкова, че от малката улица, лъкатушеща измежду пъстрите и кокетни къщурки, се носи миризма на разтопен асфалт. Всички се крият по къщите и дебнат прохладата на късните следобедните часове. Само на децата не им пречи силната жега. Те неуморно играят из селцето, викат и се радват. А когато прежаднеят, тичат към “Сълза-вода” .
Ето го и дядо Димитрий, чака ги вече на извора. Горкият, даже не вижда. Съвсем скоро навърши 101 г., ала паметта му е като на водата – силна и тайнствена. И той самият малко прилича на нея – вечен и бодър. Никой не си спомня селото без него, както никой не си спомня земята без водата. Чудя се каква ли история ще им разкаже днес? Той знае за всички чудеса на земята и често казва, че децата са едно от тях.
Не знам защо, ала днес ще го питам:
- Пфффиууии-иу!! – изфуча вятър, а листата на дърветата запяха с него.
- Тихо, деца. Чувате ли? Това е Балканеца. – каза дядо Димитрий.
- Ами, да ! Дошъл е да ни разхлади !! – извикаха задружно децата.
- Не, ангели мои, дошъл е да чуе защо сте и вий чудо на земята. Ала таз история е дълга и стара като мене, даже и повече. Още от времето де се наричаше наше село Ce. Така го нарекли, защото ей тука, отдавна-отдавна, на това място, била вдигната чешма. Чудна била, цялата империя знаела за нея и се хвалела, че даже в Балкана, чешмите, златни били, като в палат. И хората в селото й се радвали, нищо не знаели още, не знаели какво ще им струва туй чудо. Добре че сте вие деца, добре че са вашите чисти сърца!
- Айде де, дядо !! Кажи ни !! – извика Петко.
- Добре де, дете !! Запри се малко, аз съм стар вече !!
И продължи дядо Димитрий свойта история.
- Не се хвалело наше село само с чешмата, а и с ината си. Верни били на България, мойте и вашите дядовци и баби. Истински борци за свобода – кой учител, кой войвода, волни души, със сурови и честни калени сърца. Такъв бил и Елинения баща. Красив, силен мъж като камък, със строга, ала добродушна душа. Същински герой бил, борец. Ама щом жена му родила, се разболяла тежко и се споминала, а той от мъка онемял и легнал болен на легло. Останала Елина сама, самичка да се грижи за себе си, за баща си и за къщата. Растяла тя, стройна като върбица, красива като ангел, с гласче на песнопойна птичка, с коси руси и безкрайни като пустиня и очи дълбоки и сини като далечния океан.
Срамежлива и крехка, но неуморна, тя ходела всеки ден до чешмата, за да налее в менците вода за болния си баща. И само там, скрита в прегръдката на гората, далече от съселяните си и от баща си, тя си позволявала да заплаче. Плачела с горещи сълзи, и изливала мъката си на чешмата с надеждата да я отмие. Дори плачът на това невинно дете звучал като песен на изгубено синигерче. Ала през един ден, също тъй сух е горещ като днешния, Елина не успяла да отиде за вода.
В селото нахлули разбойници – искали всички да подчинят. Били дошли с крадени животни, недосегаеми в тези отдавнашни смутни времена. Веднага погледнали към чешмата – трябвала им само за тях самите и за техния добитък. Но нашите не се дали без бой. Настанало клане. Страшен и мрачен ден било за селото. Силни крясъци се разнесли из гората, кръвта на посечените се леела като река. Децата пищяли, старците, кат мене, с мъка не спирали да плачат и проклинат. На сутринта, когато селото се пробудило, хората видели, че не само са загубили близките си, ами разбойниците са разбили чешмата и са преградили пътя за селото. Те били решили, като не могат да победят, да уморят селяните от жажда. Нямало как да излязат от селото. Нямали и вода вече. Три дни се минали и хората изпаднали в паника. Знаели от селската знахарка, че на третия ден се умирало.
Само в Елинената къща царяло мълчание. Момичето не казало на баща си какво е станало, за да не го поболее съвсем. Престорило се на болно два дена, за да не ходи уж за вода. Но на третия и баща й бил вече много жаден. Но дори тогава то скрило сълзите и страха си от него и тръгнало само към чешмата, която вече я нямало.
Съвсем сама седнала Елина върху чешмата и заплакала горещо. Толкова години страдала за майка си и баща си, а ето сега била обречена и тя, и цялото село.
Но Елина не знаела, че водата помнела всяка нейна сълза. Водата добре познавала нейната мъка и безкористното й детско сърчице. Тя не само познавала болката й, но за всички изплакани малки кристални капчици, които й дала Елина, водата й дължала цял океан, дълбок колкото очите й.
Заплакала водата с Елина, заплакала толкава силно, че на мястото на чешмата избликнал минерален извор. Момичето отначало дори не го забелязало, но изведнъж усетило студената, прясна вода да гъделичка нозете й. С усмивка се върнало в селото с пълни менци, а хората, като го видели по пътя, го разцелували. Когато се прибрало и поднесло водата на баща си, станало чудо. Той проговорил за първи път. Казал, че тази вода е най-сладка, защото е от ръцете на неговия ангел.
Но Елина вече не била само негов ангел, а на цялото село, което хората нарекли сами Елинини извори, а извора Сълза-вода, защото, деца мои, тоя неспирен извор, отде пиете, са обичните детски Елинини сълзици. И за това сте и вие чудо на чудесата, част и от природата, и от водата. Защото вашите чисти сълзици спасяват и бащини сърца, и будят сълзите на майката земя – водата.