Не мога да ви кажа кога се случи това, защото вече времето избяга. То си отиде, оставяйки само една бележка: „Земляни, писна ми от вас! Тръгвам си завинаги! Успех със суперкондукторите на стайна температура.“ Много хора решиха, че това означава, че ще умрат преждевременно, и в резултат – самоубиха се; други пък се разтревожиха, че няма да знаят кога да си пият сутрешните хапчета, и кога – вечерните. Учениците, от своя страна, отказаха да посещават учебни занятия, обяснявайки, че след като времето не съществува вече, те няма какво да „убиват“ в училище. Изобщо, реакциите на хората бяха разнообразни. Но все пак това състояние не можеше да продължава вечно и имаше много проблеми, които трябваше да се разрешат.
На първо време се събра Общ съвет за кризисни ситуации. Решено беше да се измисли технология, която да съедини континентите Европа, Африка и двете Америки и в центъра на новополучения материк да се построи Център за Хронореабилитация, където да се настани останалото население на Земята, докато не бъде измислено истинско решение на проблема. При нормални обстоятелства това би отнело страшно много време, но сега не ни притесняваха никакви срокове и докато работниците извършваха практическата част от плана, интелигенцията започна усилен публичен мисловен процес по теоретичната…
- Но Времето не може да напусне! То е обикновена концепция, неделима от света ни, което означава, че ние сме го измислили, за да ни помага. Сиреч то е в човешкото съзнание и самото то няма съзнание. Това означава, че не може да ни напусне! – ядосваше се №0702789 (по това време хората нямаха имена, защото лингвисти от Харвард установиха, че повечето имена, разпостранени в развитите страни, наподобяват нецензурните звукосъчетания на редица племенни общности по нашата планета. Вместо това се използваха числени номера, различни от всички останали, което подчертаваше уникалната индивидуалност на носителя им). №0702789 дълбоко вярваше, че цялата тази ситуация е абсурдна и че ще осъзнаем, че времето не може просто да избяга, и че ще го съзрем в смяната на деня и нощта, в смяната на сезоните, в побелелите коси. На съвсем противоположно мнение бе № 9999785:
- Грешите, уважаеми №0702789. Както виждате, часовниците са спрели и нищо не може да ги накара да работят. Без тях хората няма да могат да планират срещите си. В резултат на това, икономиката в световен мащаб ще се срине и последствията ще бъдат ка-та-стро-фални! Смяната на деня и нощта е чудесно нещо, преминаването от един сезон в друг – също. Но трябва да признаете, че не са кой знае какви ориентири.
- Прав сте в това отношение, скъпи ми №9999785, обаче това би доказало невъзможността времето да изчезне. Та огледайте се, нищо не се е променило. Само дето часовниците не вървят. А нима ще отречете, че човешка раса е имало и ПРЕДИ появата на съвременния часовник? Нещо повече: хората са използвали слънчев часовник.
- Но разбира се, драги! Ала си спомнете за усложненията, свързани със слънчевия часовник, който…
- Колеги, какво ще кажете да започнем от самото начало? Ние още дори не осъзнаваме какво означава, че времето е избягало. Вярно е, че все още тъмно и светло се редуват, предполагам, че и сезоните ще се сменят. Това обаче означава ли, че това е нашето време? Ами ако то е изчезнало отдавна, а ние откриваме бележката сега?! Според мен трябва да го открием и да му зададем някои въпроси – намеси се №4488719.
Идеята не беше лоша, но със сигурност беше неизпълнима. Искам да кажа…спомнете си онзи анекдот за ситуацията, в която някой търси черна котка в тъмна стая, а самата котка я няма там. Това не бе по-различно. Различни отряди се впуснаха в търсене на Времето из необятната Вселена, но не знаеха как биха го познали, ако го намереха. И дори не знаеха как да проведат това „интервю“ с него. Но макар и ятото космически кораби, изпратени на тази мисия от интернационално значение да обръщаше всеки метеор и спътник по пътя си, нито една не направи това, което успя да постигне агент №3118912.
Този човек беше много интересна личност. Познавахме се от деца и си останахме приятели до зряла възраст. Тих и незабележим наглед, но излезеше ли от стаята, всеки чувстваше липсата му така осезателно, както осезателно би почувствал един шамар, да речем. Не изпъкваше със специални качества, не беше и най-най-най в нищо, но все пак много хора му завиждаха, включително и аз, признавам. Той обаче умееше да вижда важното и да вниква в нещата. Затова реши да тръгне сам по Земята, защото искаше да обмисли добре ситуацията. Доколкото помня от разказите му (а спомените ми не са твърде задоволителни; затова се боя, че ще ви спестя някои подробности, но пък от друга страна, ако бяха важни, биха останали запечатани в паметта ми), е обходил целия свят, нагледал се е на чудеса и красиви пейзажи, удивявал се е от културните различия между народите…но не открил Времето. Не че го и очакваше де. Той беше далеч от идеята, че може да потупа Времето по гърба и да му каже:“Слушай, друже! Айде да отидем на по бира в близката кръчмица, че имам да те питам едно-две неща“. Не вярваше, че Времето би се впечатлило от плажовете в Дубай или от Великата китайска стена толкова, че да ги посети лично. Все пак бе присъствало на тяхното оформяне и изграждане. То беше се извисило над обикновените неща. Затова след като обходил цялото земно кълбо, се прибрал в тясното си жилище, направил си кафе и почувствал времето до себе си.
– Какво се случи – попитал той? Всички пощуряха от твоето изчезване.
– Сигурен ли си, че ме е нямало? Не съм напускало вашата планета. Просто хората не ме забелязват. Само ме използват и никак не се наслаждават на компанията ми, при все че мога да предложа много.
№ 3118912 повдигна вежди:
– Ами спирането на часовниците? Ами бележката?
– О, моля те! – изсмя се Времето – Часовниците се развалиха, защото много ги използвате. Само ги гледате и потропвате нервно с крак: „Няма време!“. И реших да ви постресна малко, а и се нуждаех от малко почивка…макар че човечеството е такъв шок, че и 100 години самота няма да ми стигнат да се възстановя от него (нищо лично, де!) Ще се укривам само до другия понеделник към петнайсет часа, не се притеснявай.
– Радвам се, че поне ти имаш ориентация кога ще се появиш…надявам се… – язвитело изрекъл моят приятел.
– А аз пък се надявам, че ще започнете да ме цените поне малко. Ако продължавате да ме експлоатирате, ще стане по-страшно! И това не е заплаха, само предупреждение. Ще настоявам за трудов договор! Имате двадесет и четири часа, ще си разпределяте задачите в тях по здравословен за всички начин! Като претоварвате себе си, претоварвате и моя милост. Трябва да знаете, че не работите срещу мен, а с мен, защото Нютон каза веднъж, ако не ме лъже паметта, че всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие – и с тези си думи Времето се разляло в стаята, попило в № 3118912 и той се унесъл в сладък сън.
Понеже работя в Световната библиотека, ми остава доста време за размисъл. След като приятелят ми ми разказа това, прехвърляйки в паметта си този диалог (или монолог? Объркана съм!), си спомних един цитат, видян на изложба на древни писмености в Гранд Музейо: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.“ За жалост името на автора бе избледняло и се четяха само първите знаци – 3118…Не знам това съвпадение ли беше, но от този миг започнах да вярвам в съдбата. Така или иначе Съдбата беше решила точно №3118912 да открие Времето у дома си и след това да разкаже за тази среща на света. Той разбра, той проумя. Но нямаше гаранция, че друг щеше да го стори. Щастлива съм.
Времето „се завърна“ и всичко си тръгна както трябва. Решено бе това да е началото на една нова епоха на по-щастливи хора. Имахме възможност да четем повече, да се забавляваме повече, да прекарваме повече време с любимите си хора…Научихме се да обичаме Времето и го приехме в сърцата си.
Присъедини се към магистърските програми в УниБИТ!
------------------------------------------------------------------------------------------------------
Разказът е на III място в раздела "Проза" на Националния конкурс "Петя Дубарова" през 2018 г.
------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Димана Радева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2019