* * *

Разбрахме ли, че отдавна е вече време
за нашето тръгване. В различни посоки.
Простенва раздяла пред нас, а нея я няма
ни в една от нашите преживени антологии.

Думите липсват. Всичко бе ясно за двама.
Сега е трудно. Да се сбогуваме като някога
до лудост обичали се хора. В мелодрама.
Въздухът свисти и разполовява мрак на две
в очите ни. А там… диря няма от обичане.
Разбрахме… Връщане за никого няма.

* * *

Някак ми е чуждо всичко.
И небето. И всички тишини.
Празни са пространствата
пред мен. И в тях е нищо.
В стон думите ми се редиха-
беззвучни и безгласни в акростих.
И светът ми се обезсмисли.
Тежко, чуждо, студ е тук-
във гърдите чувството.
Сълзите ми напират
и светът ми е горчив,
и от това ми се мълчи.

Как да кажа?..

Дали те искам…
Как да кажа?..
Та аз не знам
това какво е
и в съня ми,
и наяве.
Дните ми са сиви
разболяни празници,
в които ми е трудно
даже и да дишам.
И свиквам някак
в непривичното.
Съзнавам…
Не мога да те мразя.
(Омразата е също чувство.),
а с това се връщам
във времето преди,
когато те обичах.
Сега… напълно си ми
и всякак безразличен.
(В безразличието чувства няма,
там е всичко сиво… Студ.)
Дали те искам?..
Късно вече е…
И всичко е напразно.
Без теб от днес
ми е щастливо.

Отвикване

Отвикнах обичана да съм.
(Тази, другата, я няма).
Сега съм просто вятърна
и в очите ти - очакване.
Не чувствам нужда
от разказване сега
как ми липсва всичко.
Погалена да съм
в нечии добри очи,
а когато нежността ти
в душата ми е трябване,
ставам и на себе си
излишна. Тъжна.
В очите ми звездите
танананикат по пиано,
а на устните ми е стихът,
в който дишам пак по теб.
Между днес и утре в мен
въздишките си ключа
в думите намислени.
Отвикнах обичана да съм,
но разплитам бримки от…
Надежда…
Мен у теб
и теб у мен
да има.

За теб

Щастлива ли съм?..
Навярно в очите ми личи!..
Как греят…
сякаш са звездици
от тук до хоризонта.
И ти разбираш,
а в сърцето ми
музика звучи.
Щастлива ли съм?..
Щом разбираш…
Не искай повече!