Моторът на самолета бръмчи толкова силно, че дори мислите си не мога да чуя.
- Как си? – изкрещява в ухото ми моя инструктор, за когото съм овързан с предпазни колани.
- Шубе ме е! – изкрещявам в отговор.
Не мога да го видя, защото е точно зад мен, но усещам как се е ухилил до уши. Сигурно е страшно забавно да имаш зад гърба си 2000 скока с парашут и да ти лепнат някакъв хлапак, дето най-високото нещо на което се е качвал през живота си е стълба. За да бъде още по-забавно преди да се качим на раздрънкания самолет АН-2, който сега бръмчи и се тресе навсякъде около мен, размаза един домат на пистата, за да ми демонстрира какво ще се случи с двама ни ако нещо при скока се обърка.
„Ще е същото, но червеното ще е малко повече” – каза ми той, хилейки се щастливо.
Болно копеле!
Самолетът се разтърсва и за малко да напълня гащите. Цялата машина скърца и вие сякаш се кани да се разпадне. Тясното и продългавато товарно отделение, подскачащо под краката ми, мирише на изгорели газове. През кръглите илюминатори се вижда само синьо небе.
В този момент чувам далечен вик:
- Калояне!
Вдигам глава. Радостина е точно срещу мен седнала на пейката в тясното товарно отделение. До нея стои инструктурът ?, а на лицето му грее палава усмивка. Той вика нещо в ухото ?, но не успявам да чуя какво заради бръмченето на двигателя. Радостина се изкикотва в отговор, а в мен пламва гадното чувство, че коментарът е бил за мен.
- Какво? – изкрещявам.
Радостина е бледа, но бузите й червенеят. Усмихва ми се по онзи начин, който кара сърцето ми да подскача.
- ...
- Какво???
Тя си поема дълбока глътка въздух и...
- Казах: изглеждаш ужасно!!!
- Абе и ти не си Спящата красавица!
Радостина се засмива, но аз не мога да чуя смеха ?. Облечена е в ярко-червен предпазен костюм, а нейния инструктор вече затяга здравите колани, които ще ги свържат, докато не стъпят на земята три километра по-надолу. Дългата ? руса коса е скрита под защитна каска. Мога да видя само лицето ? - прав нос, червени устни, макар и поизгубили цвета си, и зелени очи, които са и причината често да я наричам „елф”.
- Страх ли те е? – извиква тя.
- Не, разбира се! Всеки ден скачак от три километра височина. Даже не съм си взел парашут, за да не ми пречи!
Белите й зъбки блестят в усмивка.
- Ако нещо мога ли да задържа колекцията ти от монети?
Нацупвам се. Точно така ли трябва да говори, и то баш преди скока?
- Късно, вече я обещах на брат ми!
Тя се нацупва игриво.
- Но ти ми каза, че ще ги оставиш на мен!
Опитвам се да свия рамене, но тежкия предпазен костюм ми пречи.
- Не се тревожи, след като ме отлепят от земята можеш да ме съдиш!
Не чувам смеха й, но веселия блясък в зелените ? очи ми стига. За миг си помислям, че ако пак стъпя на земята жив и здрав ще поискам ръката ?. Отварям уста, за да ? кажа колко я обичам, но точно тогава единия от двамата пилоти се измъкна от седалката и стискайки предпазните халки, забити в тавана на самолета, тръгва към нас. Около 50 годишен, почти плешив, с лице, покрито с бръчки. Ухилва ни се, показвайки два реда едри пожълтели от цигарите зъби.
- Добре, момчета и момичета, билети и карти за проверка!
Двамата с Радостина се споглеждаме учудено. Нейния треньор се е захили до уши.
- Какви билети? – казвам шашнат.
Пилотът свива сивите си вежди.
- О, значи си имаме гратисчии, а? Хайде, марш навън и да ви няма!
Моя треньор ме тупва по рамото и крясва в ухото ми:
- Нали чу бай Стоян? Да слизаме!
- Ама, аз... – успявам само да кажа, но моя инструктор вече ме е вдигнал на крака.
Той отваря със замах страничната врата и в задименото товарно помещение нахлува вятър, който ме срязва дори през дебелия защитен костюм. Пронизващ студ захапва лицето ми и носът ми замръзва. Очите ми се наливат със сълзи и бързам да сложа предпазните очила.
Поглеждам надолу и дъхът замръзва в гърлото ми. Добруджа се е разляла под мен и прилича на картина. Сред зеленото, златистото и кафявото се очертават правите линии на безбройни ниви, прерязвани от залесените пояси. Рапицата е цъфнала и жълтите ? цветове приличат на пръски злато. Изораните ниви кафенеят, чакащи да бъдат засят с царевица. Пшеницата се зеленее. Тънки сиви линии прерязват безкрайните полета и едва сега осъзнавам, че това са шосетата. По тях пълзят разноцветни буболчеки, които са автомобили и камиони. Ако протегна ръка сякаш мога да грабна цяла шепа от Добруджа.
Светът изглежда странно притихнал, спокоен. Единствения звук, който го изпълва е ръмженето на двигателя.
- На три! – изкрещява моя треньор и аз осъзнавам, че стоя на ръба на триколометрова бездна и животът ми се свива до един крехък парашут. – Едно...
Поглеждам през рамо и виждам Радостина. Все още седи на пейката отворила уста сякаш не може да повярва, че това се случва.
- ...две...
Усмихвам ? се и ? намигвам. На бледите ? устни се плъзва в усмивка, виждам как помръдват и оформят първите три букви „бре...” и изведнъж целия свят се залюлява.
Вятърът изсвирва зловещо, воят на самолетния двигател утихва, а самата машина се плъзва някъде над рамото ми. Едва сега виждам, че на опашката ? е нарисуван ярък трибагреник. Пъстрия килим от зелено, златисто и кафяво се стрелва към мен и...
- ...три!!!
И тогава започвам да крещя.
-Как си?
Радостина измъква глава от кофата за боклук и избърсва посинелите си устни. Лицето ? е бяло като платно и ако не я държа под ръка със сигурност ще падне. Нашите инструктори ни гледат от близкия офис на скайдайвинг-клуба. Махвам им с ръка, че всичко е наред.
- Честит... – изхриптява тя и се подпира на мен със затворени очи - ...честит двадесет и осми рожден ден.
Не мога да сдържа усмивката си. Плъзвам пръсти през гъстата ? тъмно-руса коса, която се стели по раменете ? в пълен безпорядък. Кичури са залепнали за мокрото ? чело.
Дъхът излиза от гърдите ? с плитки хрипове.
- Трябва да призная, че това е най-странния подарък, който някога съм получавал – казвам.
Радостина си поема дълбока глътка въздух и отваря очи, но пръстите ? все така са здраво вкопчени в рамото ми. Прихванал съм я внимателно през тънкия кръст, защото усещам как краката й треперят.
- Моля те, за моя рожден ден не ми подарявай скок с бънджи.
Ухилвам се.
- Развали цялата изненада.
Радостина затваря очи и обляга глава на рамото ми.
- Имам нужда да седна.
Наоколо няма нито една пейка, но това е нормално, имайки предвид, че се намираме на летище, което пък се води за „тренировъчна база“. Три самолета Ан-2 стоят на полосите си, а около един от тях се щурат омазани с масло механици. Мъж в мръсен син гащеризон е заровил ръце в двигателя на една от машините, подпрял с гръб голямата перка, а колегата му се е вкопчил в стълбата под него и държи кутия с инструменти.
Четвърти самолет се плъзва по пистата с вой, гумите му се отлепят от бетона и се плъзва към синьото небе. Под един навес са нареди половин дузина делтапланери, а около тях се въртят трима мъже и жена, ентусиасти като нас.
Никой не ни обръща внимание, всеки потънал в своите си дела. Между офиса и навеса за делтапланери има градинка и помагам на Радостина да седне на тревата. Тя притисна колене към гърдите си и пъха глава между тях. Сядам до нея и слушам дишането ?, което постепенно става равномерно.
- Сега по-добре ли си?
- Може да се каже – отвръща тя и вдига глава.
По бузите й се разляла червенина, а устните вече не синеят. Тя изтрива лице с ръкав и се усмихва слабо.
- Сигурно изглеждам ужасно, нали?
- Не се притеснявай. След една-две бири пак ще си най-красивата жена, която познавам.
Проработи, когато се запознахме, ще проработи сега.
Радостина клати глава, а усмивката не слиза от устните ?.
- Как успяваш винаги да си такъв кретен?
- Упражнявам се тайно докато ти спиш – кимам към офиса. - Искаш ли да отида да ти донеса чаша кафе? Ще ти помогне с корема.
- Съмнявам се.
- О, не бъди такава песимистка – ставам и изтупвам панталона си. - Връщам се след минута...
- Бременна съм.
Замръзвам насред крачката си. Обръщам се сковано, а Радостина е забила поглед в обувките си. Бузите ? руменеят.
- Какво?
- Бременна съм – повтаря тя.
Сърцето ми, което досега бе замръзнало в гърдите ми изведнъж заби толкова бясно сякаш опитваше да разкъса изскочи от гърдите ми.
- Си... сигурна ли си?
- Аз – не особено, но гинеколожката ми – да. Направих си кръвен тест миналата седмица. В началото на деветата седмица съм.
Бавно сядам на тревата, защото коленете ми треперят. Усещам как по лицето ми потичат капки гореща пот.
- И ...таковата... аз ли съм... в смисъл...
Тя ме поглежда сърдито с онези красиви зелени очи.
- Бащата? Тъй като ти си единствения мъж с когото съм лягала през живота си имам някои причини да вярвам, че е така... или онази част с Бог и Библията наистина е вярна.
Това се беше опитала да ми каже в самолета. „Бре... менна съм“.
- О, боже – успявам да кажа.
Радостина дъвче нервно устни.
- Смятам да задържа бебето.
Поемам си свистяща глътка въздух.
- Надявам се, защото в противен случай ще те удуша.
Радостина примигва учудено.
- И ти ли искаш...
- Естествено, че го искам, патко! Не знам дали си забелязала, но сме заедно вече пет години, през които би трябвало да проличи, че те обичам.
На устните й се плъзва плаха усмивка.
- Не искам да се чувстваш задължен...
- Да го беше мислила преди да ми се вмъкнеш в леглото още като бях трети курс.
Смехът на Радостина е звънък и гали слуха.
- Доколкото помня ти не се дърпа кой знае колко.
- Ей, по-голяма си от мен с две години, а нашите са ме учили да уважавам по-старите. Щеше да е много грубо да те изритам от леглото гола, и то имайки предвид, че беше декември.
- Ноември.
Усмихвам се и стискам ръката ?. Пръстите ? са тънки, изящни и на безименния блести сребърно пръстче. Скоро ще трябва да го махне, за да освободи място за брачна халка. За това обаче ще мислим после. Сега бебето е по-важно.
- Ще... такова... ще се женим ли или ще го караме така? - пита ме тя, а зелените ? очи свети тревога.
- Аз искам да се оженим... всъщност искам го още от онази нощ, но винаги си мислех,ч е ако ти предложа ти ще ми откажеш. Предполагам, че сега малката ще е доста силен аргумент в моя полза.
- Малката?
Слагам ръка на корема й, но усещам само стегнати мускули, продукт на йогата, с която
Радостина се занимава още откакто се познаваме. Ще минат седмици преди да ? проличи.
- Мислиш, че ще е момиче?
- Естествено. Съдбата не може да позволи само една жена да ме тормози до края на живота ми.
Радостина се засмива, а смехът ? гали сърцето и душата ми.
- Ти си кретен - решава тя накрая.
- Но въпреки това ти ме обичаш, нали?
Радостина се усмихва и обляга глава на рамото ми:
- По-скоро заради това.
Аз само се засмивам и я притискам към себе си. Боже, животът е толкова хубав.
-------------------------------------------------------------------------------
Разказът е отличен с първа награда за проза в третия литературен конкурс "Любовен човек"