Исках да ти кажа...............

Помолих голямата си любов да ми донесе ябълка. Тя отсече ябълката и я положи в краката ми. А аз исках от нея само с търпение да засади ябълка в моята градина.
Явно бях попаднала на змията...

Зародиш

На седем години получих първата си любовна целувка- той беше топъл и сладък като обедното слънце, а аз – дръзка и объркана, като обратно броене преди бомбата да се взриви и да пометне дори спомена за искрицата живот.Любовта ме сполетя, но ми се струва, че от толкова объркващи молитви и любовни послания, беше сбъркала пътя и посоката. Нито аз, нито тя разбрахме, че сме се срещнали. Дори не се опознахме и после никога не сме контактували- ставаше само в протяжните сънища – тези безплътни виртуални мостове между тук и отвъд- мястото на сбъднатите желания и изгубеното блаженство...

На средата на пътя си се влюбих отново - този път беше осезаемо като летен дъжд, умопомрачително като внезапно осъзната фатална болест, която си носил от раждането си, но си натиквал в ъгъла на своето съзнание- ненужна вещ, с която е наложително да се разделиш, ако не искаш да ти тежи. Изоставена на случая, безизразна беше тази любов – не роди плодове, всъщност змията отглеждаше децата си в корените на дървото.
И досега се чудя защо Бог е изгонил Адам и Ева от Рая, след като те просто са утолили глада си с ябълката на познанието. Да различаваш доброто от злото и до днес си остава нерешима теорема за смъртните. Те никога няма да се научат, а Бог ще си остане заблудено и самотно дете без своите играчки...


Луната в шепи

Обожавам съня си! Онзи сън, в който моята любов се движи като роза на ветровете, обезспокоявана само от лекия полъх на закачливото вечерно море. Тя прегазва улиците, яхнала хвърчило, а посоката й е неизвестна, защото не знае, че е моята любов. Тя е това, което не притежавам, защото ми принадлежи по рождение. Тя е този, когото не успявам да заговоря, защото разговаря с всеки. Тя е заливът, на дъното на който аз живея като щастливо неоткрито съкровище- там в съня ми тя е като бисер между две длани от мидени черупки. Обожавам вълшебния коридор на заспиването, в който моята любов е дългоочакваният гост, свободен всеки миг да погали косите ми, защото наяве протяга ръце, които не ме докосват. В ливадите на съня ми моята любов е косачът, посрещам го вечер на прага, слагам хляб и вино на масата и постилам мечтите си под краката му. Обожавам съня си – само там разбирам, че Бог ме е създал за да може моята любов да прилегне кротичко до мен и да преживеем заедно детството.


Соната

Моля те, нека си подарим мълчание...
Така както си подарихме волнодумие, описващо страстта , минирала отдалечаването. Така, както подхвърляме парче баничка, в отговор на преданите кучешки очи, така както удостояваме с презрение нищо неподозиращите минувачи под прозореца, така както яростно убиваме миговете, докато чакаме телефонът да звънне / а отсреща обикновено е някой друг убиец на мигове, унищожител на тишината./ Моля те, подари ми мълчание, изпълнено с копнеж по теб, по ръцете ти, усмихнато като теб мълчание, галещо ме нежно и внимателно, приближаващо се към мен като тишината привечер, превиващо гръб и съскащо като гладна котка мълчание, мълчание, с нокти на вятър и душа на цигулка.


В градината

Разлиствам те като роза. Улиците ни наблюдават и си шушукат, дърветата оскубаха листата си от завист, даже сивооката мъгла ни обгръща и не иска да си тръгне, а розата е червено петно от кръв в сърцето й. „Остави го” – светът ми нашепва – „Той отдавна е само сапунен мехур върху дланите на спомена”. ” Забрави го” - чурулика премръзналата червеношийка- „Той не може да плати цената на минутите и секундите, загубени в джоба на копнежите”. Зимният вятър като злобна клюкарка пъха острия си нос във врата ми и иска да проглуши ушите ми с безполезните си съвети, а снежинките - този пример за безплодна красота и къса памет - покриват лицето и раменете ти и те искат за себе си, но аз те разлиствам бавно, почиствам те методично от зимата и забравата и изписвам върху теб най-красивите си стихове. Мъглата придобива очертанията и ината на ъгъл, където си дават среща старият век на очакването и новият- в който надеждата те подари на мен и те обеща. За да има какво да разказва зимният вятър. За да има храна за червеношийката и топли шепи, които да превърнат снежинките в сълзи. За да имам достатъчно листи. За да пиша...


Кубчета лед в чашата

Беше един леден ден. Един току-що изваден от фризера на Господ ден.Малко хилав, недоугоен, кокалест, лишен от разум, кръв и емоции анемичен ден. Ден, в който изведнъж разбрах, че времето ме е превърнало в хронично- гладен, мръзнеш просяк, с изпепелено съзнание, където една – две светулки мъждукаха в предсмъртна агония. Загризах този ден с отмъстителна захапка. Кръвта ми потече обратно, сърцето ми беше кристално, духът ми се зарови надълбоко в мрака на отчаянието, уплашен от яростта ми. Не исках този ден. Той ми беше натрапен и аз го подгоних със стръвта на ловеца, който три дни е мръзнал в пряспата за да дочака своята плячка.

Когато го настигнах, опитах се да го прегърна. Бавно разкопчавах копчетата на премръзналата му риза, ровех в плътта му и търсех някъде между полумъртвите вътрешности туптящо сърце. Но не го намерих. Смачках този ден на топка, като прочетен и ненужен вестник, и го подритнах на прага си. Денят, в който ти си отиде от мен- нещо , което трябваше да бъде написано с главни букви и сложено в кавичики, като цитат от класически любовен роман, но луната с блестящите си нежни пръсти избърса буквите и остана безпощадната ирония на факта , между двете кавички на вчера и утре.


Чай с бисквити

Искам отново да напиша писмо – красиво като пеперуда, която се ражда сутрин и умира вечер в някой хербарий. Бисквитеното ми сърце се троши и постепенно се опитва да се превърне в захарта, брашното, страстта и тайнствата, от които е направено. Да напиша писмо днес изисква усилие, по-голямо от това, построило пирамидата в Гиза, нагнетеното мълчание извира от очите на зората и прелива в самовара. Запалва си ароматна пръчица и стаята ми заприличва на източен храм. Написването на едно писмо е нещо като молитва, то може, с помахването на крилата си, със сакралното шумолене на хартията, да уравновеси глобалното затопляне, да разруши държави и да създаде нови, да промени божия закон като създаде човека преди вселената и думите, веднъж изтървани от ярема на душата, да погълнат ненужното и го преобразуват в енергията на съзиданието и разрушението - единственият полезен ход на цивилизацията. Ще потърся най-древното значение, ще го нанеса внимателно с четка върху поизбелелите ежедневни фрази и стях ще ударя болката в самото й сърце, ще унищожа вечната опозиция на смъртта. Как иначе може да се опише онази единствена розовобуза утрин, когато ти стана от леглото, както винаги, завъртя се безцелно като пумпал около себе си и промени задълго посоките на света. После изпи чаша кафе, както винаги, облече шлифера си, взе си чадър, за всеки случай, прекрачи границата между видимото и предвидимото/ няма да закъснявам, скъпа,както винаги/, и – се залута в жълтите дрипи на мъглата...Завинаги.

Денят заплака/добре, че си взе чадър.../. На прозореца ме очаква перо от гълъб, а луната изписва черти и резки върху черната дъска на нощта. Уча се да пиша писмо.

------------------------------------------------------------------------------------------

© Цонка Христова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011