ТЕМА: Завръщане в роден дом

Във роден дом се връщам, майко, татко!
Години дълги във чужбина аз живях, творих.
Далеч от родна стряха, мила къща,
пари изкарах... но от мъка остарях.

Пред бащина ми мила, свята къща,
застанал тихо спомени редя:
от люлката, от детството безгрижно,
до онзи ден, във който път поех.

Във двора роден сякаш всичко е още по-прекрасно,
от моите очи потича извор от сълзи;
юмруци стисках, за да не заплача...
но можеш ли сърце да укротиш?

Години люти, спомени красиви...
В чужбина, майко, сякаш бях сирак,
осъден да не виждам теб и татко
и моите пораснали сестри.

Прекланям се пред героизма, скъпа майко,
че оцеляхте с татко в този лош момент;
чужбина ме научи, че богатство -
това е родна стряха, бащин дом.

Под този покрив, в тази бяла стая,
аз искам с вас щастлив да продължа;
от сиромашия се не побелява, ни се остарява...
но от мъка, безпокойство и тъга едва ли не умрях.

Автор: Ели Зарева
29.08.2011 г.

Харесвам черупката си, мамо!

Ей така, на път за гр.Б.минах през родното си място. Отдавна не бях идвала тук, но още по път, карайки към града, усещах как някой опипва мислите ми, усещах " разговора" като докосване и връщане на времето към себе си сякаш се оглеждах във все опрощаващо огледало. А имаше защо да ми се прощава...
Преобладаваха есенните нюанси, любимите ми цветове се редяха от двете страни на пътя, дърветата интимно си шепнеха -видения на отколешни хора или акустична измама?
Пред родната къща отворих металната плетеница на пътната врата.чух как тя въздъхна, замърмори нещо сама на себе си. Пълна със спомени,явно не можеше да свикне с новите стопани - не бяха те с нашата душевност.Разкриваше къщата скелета си,лишена от скрупули,усещах я жива,опазила се в лоното на собствената си цитадела...Срещнахме се пак като в коридор на мечтите - ето го люляковия храст, с вече дебели клони и тънки връхчета в сърцевидна форма. От влагата под него избиваше зелено, а добре отгледана фантазия виждаше мамините цветя, розите й - най-дъхавите и сред тях,кадифената,обичана най-много от всички.
Чувствах се като част от пейзажа на двора, така познат,докато не срещнах погледа на новия стопанин.В очите му имаше най-чупливото зелено кубче лед,кънтяха на кухо - в тях нямаше нищо,освен безучастност,така присъща на постоянните пиячи. Непохватният поздрав и гласът му преминаха през мен като нож, устните му,забравили да се разтягат,ме плашеха, а редките му коси можеха да се номерират,падайки по старчески...Горката ми къща - каква грапава ласка изтърпяваше...
Приседнах на първото стъпало към горния кат на къщата -там беше моминската ми стая - не влязох,за да я запазя в сърцето си каквато беше.
Прихлупвам този притъмнял дом в спомен - радостен и тъжен,винаги жив...