Парцалена Шива

не можем да спасим мъртвите слонове
пред алейте врати към другия свят
не можем да разплетем мистерията около тяхното
погребение

не можем дори да се доближим
до сватбеното им
вуду
където заровете са сълзи от слонова кост по бузите
колекционирани като безценни кърмачета
докато тамянът чертае спасение
около наблъсканите голи чела

 

 

погледни как се събират, тези могъщи фантоми
само ако можеха хората да са толкова величествени

 

ах, но ние предпочитаме да сме сами
в смъртта си
осанна гърнета с мед
избирайки грешни утроби
за раждане

 

как бихме могли да балансираме тежестта на слона
само с полъха на пеперуда в двореца на душата?
това е цялото снаряжение в ръката ти
нагънатата рисунка
на фрагментарния гении
перото най-тежкото оръжие което притежаваш

 

ние сме една разрушена Шива
храмове в колизия
качулки на обвити в смог полицаи

 

как бихме могли да се опълчим на
канализираните им червени светлини
с малките ни смешни неоново бели
опити за буквени връзки
и да накараме бледите ни писмена
да заживеят отново
като погребални въртящи се отражения

 

ние всички сме една парцалена Шива
ние всички сме Шива
ние всички сме
ние сме
ние...
няма никой вътре освен вятър

 

Липса на съпротива

 

Говоря повече за антени в последно време
общувам със скитащи кучета
влюбвам се в кондукторки със
изкрящи очи
бягам от бизнесмените
от нощните гърнета
левитирам над всички тъпи
места
над прозрачните
изпрани лъжи
по радиото

 

губя се
във винаги отворените
за размисъл
върхове на покривите
сливам се с виещата тишина
която ме забавлява
като предсказание

 

мечтая да стана отшелник
на който всички се присмиват
да се преструвам
че съм грамотен чистач
сам в сивия ъгъл на стаята
върховен магьосник в търсене
на дивото
изгубеното
безумното
пламтящ от ангелска ярост

разпадам се тичайки
по стълби
и асансьори
улавям падащите звезди
възхищавам се на реда
на военните бригади при зори
ръцете ми са пълни с дупки
дупките със звезди

 

вдишвам бавно нощните парфюми
грешните малки любови
прекрасните грехове
уча се да обичам
противната
липса на съпротива

 

 

Нови мъжки колекции от фойерверки

Като мъж познаващ фойерверките
достатъчно дълго време
мога да кажа
проблемът е в това
да няма повече подобни
проклети напрегнати
Нови Години
като шибаната мизерна 2006
която опустоши магазините за алкохол
мегамаркетите с уиски

 

препикавам
буржоазните ресторанти
с неустоими сервитьорки
наливащи бохемски вендети
на всяко прокълнато от бога
юпи
изкрещявам съмненията си
в глухия звезден периметър
червени съскащи небесни изповеди

 

четири години битническо безделие
абсолютната
свобода
цигански магически камък
слаби медадринови дукеси
лайняни места
подритващи грозния гонг
събличащи се във всеки прокълнат ъгъл
цент след цент след цент
докато песента се изплъзне
от звука
или времето

нямам записи на този
свещен лунатичен живот

 

какво има сега в огледалото?
евтини хартиени евнуси
чувството отвътре
60-те вече изтъркани

 

тъмните кръгове около очите
за всеки случай

 

къде са фойерверките
къде е сладкият
манифест на задниците?

 

да чакам докато стана история
историята не се нуждае
от извинения

 

Цветята на Везувий

не мога вече да бера цветята
на Везувии
превърнали са се в златни цигански пръстени
за гладките
елегантни
пръсти на смъртта
тези които написаха всичките ми
стихове
станали са крайпътни камъни
за никъде
жестоки
увенчани
достижения по пътя
станали са безсмислени
скитнически
трофеи
полякът от планинската
легенда
не мога вече да бера цветята
на Везувии
тогава защо все още безумно държа
на празната
тайна
ваза
в един друг
адов
коридор от хора
източената като
лава
сянка на залеза

 

Улицата винаги следва уличните светлини

 

мрачнитe светлини на гробището Св. Антон
се въртят
подреждат
препукват
в техните
мъгляво мъртви
джобове

 

улицата винаги следва
уличните светлини
както иглата следва

вените

 

вените
които ги няма

 

обядвах на гроба на отеца
запалих
лампата на гробището
осветих
Хавана
последвах стенещият
силует
на любовницата
надрасках сонет върху
надгробния камък
на копелето
със златни букви
като душата му
увенчано пляскане на подрязани
криле
изсвирих някакво немско
ноктюрно
на довлечено отнякъде
лунатично пиано Нико
тя все още е
пред очите ми

 

продължавам да викам
докато видя да препускат
бързите бледи въздушни
коне
които искам
да помириша
отблизо

 

докато падрето играе
покер със
сребърноокия вампир
и без да му
пука продължава
да губи

 

Свети Антон е толкова самотен по залез
докато росата чертае
пъзелите си
и редките посетители
се взират
в глухите
каменни
сирени
с надеждата
за удовлетворяващ
отговор

 

проснал съм се
върху
камъка
сега
родно
светилище
и бълвам
пост-алкохолни
критики

 

 

Дъждобран

 

заклех се да съм Лебед
забравяйки
робството
на дървеното
конче

 

заклех се да съм Лъв
забравяйки страстта
на ловеца
жаждата за кръв
Дивото Око

 

заклех да съм Роза
забравяйки че не съм
от нейния вид
забравяйки че не съм заплетен
с Красота

 

заклех се да съм Ангел
забравяйки че съм мръсен
от чукане
забравяйки че краката ми
са още в калта

 

заклех се да боготворя Истината
забравяйки че всичко е илюзия
забравяйки всички въпроси
и фалшиви
отговори

 

заклех се да съм Орел
забравяйки че крилата ми
няма да ме издигнат
достатъчно високо
забравяйки че няма да
умра в полет

 

заклех се да съм Мъж
но съм само недорасъл
грозноват
Загубеняк
закачен за цигарата си
закачен за
Дъждобрана си

 

Последната случайна

 

най-добрата ми поема ще бъде последната
онази написаната с невидимо мастило
залепнала между редиците прашна
Кадарка
и увяхнали слънчогледи
онази върху парцаливото
жълто късче хартия
или надраскана с восък
върху факсимиле за творчеството
на Баския
или с тебешир
на любимата ми алея
за някой който обича да играе
на дама

 

онази която единствена може да
изрази светостта
на живото ми
дихание

 

онази случайно намерената
от новите собственици на къщата
които никога няма за узнаят
че някога там е живял
поет...

 

онази която е отишла
в кошчето...

 

поема резюме на
анонимните ми
присъствия
на лишения от илюзии
финал

 

затръшвам вратата
в два през нощта покашляйки
старите песни на Коен
и твоите боядисани в червено
къдрици

 

поема надраскана на
тавана на приюта
с вкаменени
кибритени клечки
поема дълга колкото живота

 

поема скрита в
усмирителната риза
поема с една единствена дума
„свята, свята, свята...”

 

Катранен блус на перата

убихме и последния лебед
като копеле върху замръзналото езеро
събрахме плачещите му пера
и се радрънкахме за загубата им
изпейте ни още нещо момчета/ нахранете ни с ноти

 

прободохме последното свещено сърце
сега всички висят окачени в кланицата
смеем се докато момчетата пеят по задължение
катран&забранен блус на перата
изпейте ни още нещо момчета/нахранете ни с тъга

 

признавахме единствено нашите тела
в последната нощ на всички възможности
последната нощ край комините
последната нощ в гаражите
изпейте ни още нещо момчета/нахранете ни с нотите
на тъжните стари блусове

 

оставаме... надживели лудостта
вечерята е сервирана студена
момчетата са сервирани мъртви
най-нежните млади поети наоколо
пейте за луната момчета/слънчевата светлина
е уморена

 

слънчевите момчета вече не искат пеят
Катран &Старият блус на перата
подтиснати, мъртви
китарите мълчат

 

хайде в гробницата... начело със стария Хамонд
долен и лепкав единствения блус
блусът смазан от попа
пейте за тъгата момчета/блусовете тук стават
все по-лоши

 

умъртвихме и последния зародиш
най-после децата няма да засвидетелстват
ада

 

Оранжевотото небе увяхва

 

какъв е смисълът да правим любов
докато оранжевото небе увяхва
кожата остарява
и врязванията стават все по-дълбоки
натъртванията остават

 

белези от любовта на някой болен
белези на едиповите градове
завои на празни магистрали
какъв е смисълът да правим любов
докато оранжевото небе увяхва?

 

и те повлича надолу завинаги/повлича песните за него
завинаги
и треската която стоварва върху теб/ е само зло за добро

 

запечатах този проклет град в пяната на мозъчните си
гънки
най-изявените гънки

 

преброих всички скитници и ги накарах
да изгорят за една цигара
да изгорят като монаси в нощта
като птици на телефонната жица
като мраз през есента
какъв е смисълът да правим любов
докато оранжевото небе ни наблюдава

 

бих заличил от лицето на земята
тези проклети градове
само за да оцелея

 

и то те повлича надолу завинаги/ повлича песните си
завинаги
и треската която стоварва върху теб/е само зло за добро

 

Аз... аз искам да видя... искам да видя луната над Познан
да се издига за последен път... Аз... Аз искам да чуя шибаната луна
да вие
или да изгрява в различни цветове... или да се изпразва в непознат ритъм
и оранжевото небе да прави
забранена любов

 

а то те повлича надолу завинаги/ повлича песните си
завинаги

 

и треската която ставарва върху теб/ е само зло за добро
като твоето вино

 

---------------------------------------------------------------------------------

 

Превод от английски: Росица Пиронска