Народът на морийните
Преди мъглата да запълзи, Маар нареди да бъдат изстреляни светещите ракети. Искаше да даде сигнал и се надяваше от Руилския замък да са го забелязали. Боеше се, че ще загуби много от хората си, понеже не бяха въоръжени. Морийните в замъка още сновяха по нощници и изпълняваха поръчения. Ловците веднага надушиха, че се готви нещо. Не беше трудно – морийните бяха толкова неопитни, непредпазливи в конспирацията. Ловците бяха нащрек.
Онзи, когото Фърхур бе оставил за наместник, свика всички. За да не остава градът без надзор, нареди да се появи по един Ловец от пост. Двама липсваха. Единият се бе опитал да убие Маар и сам бе намерил смъртта си. Другият беше срещнал Ролини, по време на бягството му. Морийнът го изхвърли през защитните стени.
Наместникът на Фърхур крачеше нервно. Нямаше вести от водача си и не смееше да предприеме драстични мерки, за да не обърка плановете му. Затова нареди да удържат положението и да убиват само в краен случай. Не знаеше дали да приеме насериозно заплахата, защото знаеше, че морийните не са бойци и лесно може да се справи с тях. И все пак бе притеснен.
В тронната зала, където имаше съвет Маар крачеше около трона. Част от присъстващите още зяпаха потресени новата й прическа и тя трябваше да им повтаря по няколко пъти какво очаква от тях.
Наместникът на Фърхур нахлу в залата. Настъпи мълчание, което никак не му хареса. Паниката би го успокоила. С широки крачки той стигна до Маар, безцеремонно я хвана за рамото и я повлече извън залата. Рискуваше, защото с гърба си усети, че страхът на морийните е изтънял и всеки миг бунтът може да избухне.
Наместникът грубо завъртя кралицата и впи поглед в нея. Очите му бяха жълти и хищни.
- Укроти ги, защото всички ще пострадат! – изсъска той, почти без да движи лицето си.
Маар не отвърна. Само го гледаше упорито в очите. И в този кратък миг, тя приличаше на Ло, както никога до сега.
Мълчаха, докато Маар не попита :
Мълчаха, докато Маар не попита :
- Чувстваш ли опасността?
Той я стисна силно за рамото. Не знаеше какво друго да направи в беса си.
- Ако нещо стане с мен – те ще продължат – Маар кимна към залата. – Това, от което се опасяваш ще се случи още сега!
Ловецът внезапно се промени. Погледна я с почти притворени очи и се уви около нея като змия.
- Да... ако нещо се случи – каза лепкаво той. После рязко се протегна и откъсна медальона от шията й. Същият, който бе открила в стаята си. – А ако се случи това?! – и той провеси медальона пред лицето й. Дъхът му я задушаваше. - Прибирам го за моята лична колекция, докато не премислиш!
Той тръгна към вратата. Но се обърна и направи крачка към нея.
- Знаеш ли какво може да напрви един Ловец на спомени с тази висулка?
Маар изтръпна.
- Могат да пострадат и онези, чиито образи си заключила тук.
Маар стисна зъби и лицето й се изопна.
Тогава дойде първия трус. Не се усети силно, защото замъкът беше във въздуха, но Маар залитна. Двамата се заковаха на място и се спогледаха. Никой не знаеше какво точно се случва. Наместникът реши, че замъкът потегля, а Маар – че бунтът е започнал. Вторият трус беше по- силен от първия. Кралицата загуби равновесие и почти се стовари върху Ловеца. Той вдигна инстинктивно ръце. Маар сграбчи медальона, но той го държеше здраво. Тя се опита да го освободи. Сборичкаха се на пода. Верижката се скъса при третия трус.
Маар задъхана се изправи. Замъкът се беше силно наклонил. Отвън се чуха викове. Двамата едновременно погледнаха в различни посоки. Нещо ставаше. Маар тръгна към залата. Отначало заднишком, после се обърна и бързо излезе.
Ловецът стисна медальона и се огледа. Надникна през прозореца. Не можеше да разбере нищо от бъркотията навън.
Мъглата започна да приижда. Морийните нямаха представа, че горе, при тях, тя беше много по-прозирна, отколкото в ниското. В този момент и те, и Ловците бяха достатъчно зашеметени. Маар също. Съжали, че бе изстреляла ракетите. Трябваха й сега. Бунтът трябваше да започне. Ловците не познаваха нито замъка, нито околностите достатъчно добре, а и бяха смутени. Първият съветник се опитваше да вдигне котвата, за да се издигнат над мъглата, но Маар му заповяда да изчака. Вратите на двореца се затвориха. А Маар изкрещя от прозореца:
Ловецът стисна медальона и се огледа. Надникна през прозореца. Не можеше да разбере нищо от бъркотията навън.
Мъглата започна да приижда. Морийните нямаха представа, че горе, при тях, тя беше много по-прозирна, отколкото в ниското. В този момент и те, и Ловците бяха достатъчно зашеметени. Маар също. Съжали, че бе изстреляла ракетите. Трябваха й сега. Бунтът трябваше да започне. Ловците не познаваха нито замъка, нито околностите достатъчно добре, а и бяха смутени. Първият съветник се опитваше да вдигне котвата, за да се издигнат над мъглата, но Маар му заповяда да изчака. Вратите на двореца се затвориха. А Маар изкрещя от прозореца:
- Ролини! Сега!!!
Оцелелите в руилския замък
Санда нямаше лек срещу мъглата. Наложи се да напусне за малко мястото си до носилката на Владетеля на морийните, за да успокои онези, които заедно с него бяха излезли на двора. Нареди им да се запасят с факли и да не се разпръсват. Трябваше да изчакат Нуаби Ра преди да предприемат каквото и да било. Нищо повече не можеше да направи. А и се налагаше да измислят как да качи бащата на Ло във Въздушния замък. Едва сега му казаха за светещите ракети, изпратеени от там. Явно морийните готвеха нещо и имаха нужда от помощ, но мъглата не му позволяваше да види замъка.
Оцелелите в руилския замък
Санда нямаше лек срещу мъглата. Наложи се да напусне за малко мястото си до носилката на Владетеля на морийните, за да успокои онези, които заедно с него бяха излезли на двора. Нареди им да се запасят с факли и да не се разпръсват. Трябваше да изчакат Нуаби Ра преди да предприемат каквото и да било. Нищо повече не можеше да направи. А и се налагаше да измислят как да качи бащата на Ло във Въздушния замък. Едва сега му казаха за светещите ракети, изпратеени от там. Явно морийните готвеха нещо и имаха нужда от помощ, но мъглата не му позволяваше да види замъка.
Забеляза още нимбулуси, които пристигаха и се насочваха към останките от голямата зала. Значи още сенки бяха на свобода и търсеха жертви. Владетелят на морийните отново бе в опасност. Трябваше да го изведе от тук, дори плановете му за Въздушния замък да бъдат провалени. Сенките щяха да надушат лесната плячка. Но те не бяха най-опасният противник. Повече се боеше от близостта на петмечите.
Санда се наведе над Дад с изопнато от напрежение лице. Опитът му подсказваше, че болният няма да оцелее. Но Лечителят не се отказваше лесно. Извади от дрехата си миниатюрно шишенце. Когато го отпуши, от вътре с пукане излезе пушек, който се смеси почти веднага с мъглата. Санда го поднесе под носа на Дад. Нареди носилката да потегли. Мътната пелена скриваше резките бръчки от лошото предчувствие по лицето му. Санда вървеше плътно до носилката и често се навеждаше, за да се вгледа в лицето на Владетеля на морийните. Беше нащрек за всеки неясен силует, изплувал в мъглата, защото се опасяваше, че сенките може да атакуват отново. Но беше трудно да вървят бързо.
Санда усети с гърба си някой да приближава. Обърна се. Синьото наметало на Нуаби Ра се виждаше отдалеч.
Пустинникът с бързи крачки ги настигна. Погледнаха се със Санда, но никой нищо не каза, никой нищо не попита.
Нуаби Ра се надяваше от Въздушния замък да забележат синьото и разгърна наметалото на колкото можеше по-голяма площ.
Нуаби Ра се надяваше от Въздушния замък да забележат синьото и разгърна наметалото на колкото можеше по-голяма площ.
Вървяха мълчаливо.
- Можеш ли да помогнеш? – попита Пустинникът без да гледа към Санда.
Лицето на Санда минаваше между слоевете гъста и прозирна мъгла. Той затвори очи, за да събере мислите си.
Лицето на Санда минаваше между слоевете гъста и прозирна мъгла. Той затвори очи, за да събере мислите си.
- Не знам – отвърна глухо. – Но не бива да се надяваш...
Думите му, макар и изречени тихо, изчаткаха в мъглата и оставиха отпечатъци в нея. Беше като лепкава паяжина, в която добрите вести оставаха заплетени завинаги, без да стигнат до онзи, на когото могат да донесат упование...
Повече от час продължиха да вървят, а мъглата сякаш набъбваше от тъгата им.
Повече от час продължиха да вървят, а мъглата сякаш набъбваше от тъгата им.
- Чакай! – каза рязко Нуаби Ра и всички се заковаха на място.
Пустинникът посочи към земята. Близо до мястото, откъдето минаваха, лежеше по очи някой. Санда внимателно се приближи и наведе над него.
- Мъртъв е – прошепна Лечителят. – Костите му са натрошени...
Санда обърна нещастника. Всички извърнаха погледи от неприятната гледка, услужливо прикривана от мъглата.
- Ловец на спомени? – попита Нуаби Ра.
Санда кимна.
- Мисля, че е паднал от доста високо – допълни той и двамата като по даден знак погледнаха нагоре. Мислеха за едно и също. Че Въздушният замък е някъде над тях.
- Да потърсим котвата? – попита Санда.
Нуаби Ра му направи знак с очи. Намести наметалото си и започна да се върти. Все по-бързо и по-бързо.
Като огромни крила, синьото сряза и разгони мъглата. Тя се връщаше да заеме мястото, откъдето бе изгонена, но Нуаби Ра се въртеше с още по-голяма скорост, докато накрая не можеха да различат чертите му, а го виждаха само като трептящо непрекъснато синьо. И не позволяваше на мъглата да пристъпи навътре.
Нуаби Ра му направи знак с очи. Намести наметалото си и започна да се върти. Все по-бързо и по-бързо.
Като огромни крила, синьото сряза и разгони мъглата. Тя се връщаше да заеме мястото, откъдето бе изгонена, но Нуаби Ра се въртеше с още по-голяма скорост, докато накрая не можеха да различат чертите му, а го виждаха само като трептящо непрекъснато синьо. И не позволяваше на мъглата да пристъпи навътре.
Санда местеше поглед от него нагоре. За миг видя през няколко слоя силуета на замъка. Беше силно наклонен.
Но явно от там ги бяха забелязали, защото Лечителят чу как нещо тупна близо до носилката и скоро откри въжената стълба, спусната от замъка.
Но явно от там ги бяха забелязали, защото Лечителят чу как нещо тупна близо до носилката и скоро откри въжената стълба, спусната от замъка.
Санда внимателно привърза Дад към носилката, а после – към стълбата, и изкачи първите три стъпала. Махна на Нуаби Ра. Не беше сигурен, че Пустинникът го е забелязал. Той продължаваше да се върти, за да им осигури видимост по пътя нагоре.
Лечителят гледаше синият кръг, който се смаляваше все повече и повече, колкото по-нагоре се изкачваше. Това беше цветът, оцелял в мъглата. Когато прекрачи стените на Въздушния замък, не се сдържа и надникна надолу, към единственото различно от мъгла, единственото, което успя да я победи...
Защото не знаеше дали някога ще гледа пак света със собствените си очи – такъв, какъвто го помнеше...
Защото не знаеше дали някога ще гледа пак света със собствените си очи – такъв, какъвто го помнеше...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------
Екатерина Минкова, "Завръщане във Фифлия", ИК "Факел", 2003