Баща ми ни нас двамата с брат ми много-много не обича. То ест обича ни, но не много. Много той обича сестрица ми Марианка. Сигур защото ся надей тя да го гледа на стари години. А за нас с брат ми що ли си дума – само дето ги хрантутя тия. Но ни изхрани де, и аз не мога ся оплака – каквото зависеше от него, направи го, и не ни е никога оставял. Дълг си изпълнява с нежелание, но упорито.

А сестрица ми Марианка ся прочия готви за годишните изпити в школото. Аз и́ за каквото мога помагам, показвам и́ едно-друго. Туй школо, брате! Колко перипетии и с него. Оня ден минах покрай Долното училище, къде съм ся аз изучавал, и видях пак оня прозорец, кого го на времето счупих. Това стана, като ся замеряхме с децата в двора. Фърлих един камък и той да земе да счупи стъклото. Туй каква история беше, ако знайш! Голяма патаклама настана. Даскал Доброплодни ма яко кастри в школото, вика „Как сега ще ся изучаваме ний, в школото вятър рязкий като вей; не можем, кай, учебние занятия с редовност да провеждаме”. Аз им казвам: „Аче туй е неволно.” А те рекоха: „Ти неволно можеш и чиляка да заколиш.” После ма фанаха тия, полвината школско настоятелство, и ма закараха вкъщи и ся оплакаха на баща ми, а тоже му и стъкло поискаха, пезевенците, кога аз вече разбрах, че работата дебела ще бъде. Защо той никак не обича едно-друго да дава. След като ги изпрати, баща ми ма първо наби, че после вика:

- Отде сега да ти зема стъкло? Аз тез стъкла да не ги сера? Тъй кат’ ма гледаш, сера ли ги? – вика и ма гледа, пък как ма гледа, да не ви разправям. Но аз не съм прост и си мълча, нито да казвам, нито не. Мълча си. – Аз – кай – ако серях стъкла, щях ли да… - и сочи около нас къщата, що сме я превърнали ний на работилница, и в двора аби ся валят да ся сушат, а после глупите турци ги у войска си носят. Леле-мале! Ако знаят що носят! Долнопробната част от абата. Хубавата ся продава на частни начала… Но аз да ся върна на същността. Значи сочи тъй и недоизказва, но аз го разбирам що иска да рече. Един вид: „Ако беше тъй, щях ли да работя”, и прочие. Стъкла да серял! Ама и баща ми е един, не ти е работа. Ако не ми беше баща, казвам ти, през девет планини в десета щях да бягам от него! Но на, тъй ся случило. А той като ма гледа, че мълча, пак ся разлюти – ни да мълчиш, брате, ни да говориш, - и вика: - Какво мълчиш кат’ пукал бе? Ш’та утрепя, момченце!

А вий прочия знайте ли, че пукал казват в Котел за человека мълчаливаго и намръщеннаго? „Що гледаш такъв като пукал?” Дали туй не е Бог пъкла? Като Харо – Харон? Защо тук мамалига нийде няма, туй да не е Влашко. То ест как би им дошло на акъла?

Но аз пак ся отклоних. Та значи той ма пак понаби, но тоз път по-леко тъй, защо му зело вече да минава. А майка ми през туй време само вика: „Панайоте, Панайоте, недей тъй! Ще увредиш дитето бе, душманино!” А той нула внимание не и́ обръща. Само веднаж ся извърна към нея и вика: „Мълчи – кай, - че ще дойда сега тебе да та подпукам!” Но ти ако мислиш, че тя от туй ся е впечатлила, много слабо я познаваш. Той я бий, и тя го бий, по-долу не пада; а ний дичурлига плачем. Ти него го гледаш тъй сух, слаб един, обаче е от абаджийство много жилав и як станал, и я накрай набива, но и тя не ся току-тъй дава, ми ся съпротивлява! Абе… Труден е живот българскому народу. Затуй таквиз работи стават… Но както и да е. Мисълта ми е, че той като я тъй заплаши, тя само дето още по-силно зе да вика и да го кълне биля. А той спря да ма налага и без да ся обръща къмто нея, га че ли я изобщо няма, вика ми на мене:

- Виж какви грижи ми създаваш, хаирсъзино! Къде да ти търся сега туй стъкло?! Стъкла тук никъде няма! – И туй е вярно, защо в Котел няма стъклар. – Ще тряба – кай – чак в Сливен да ходя, да ся иба там с ветровете, зарад тебе! – И като рече тъй, обърна ся рязко и влезе вкъщи, като пътем попържаше, но не мене в частност (собственолично), попържаше, а тъй неопределено някак, в смисъл – целий человеческий род. „Да ви иба майката на сички”, кай, и други тем подобни. А майка ми го през цялото туй време кълне, но той мина край нея, га че ли е тя стълб, не я и погледна биля. И е той бил прав, защо я добре познавал. Аз като я поопознах и аз по-късно с течение времени, зех да го разбирам.

После с баща ми отидохме в школото и той закова на прозореца едно шкембе изсушено и хубаво опънато. Като погледнеш през него, светлината една такваз странна изглежда, жълтеникава такава, на бели точки. Хора ся виждат като сенки, като някои духове умерших, през шкембето. Сички им ся очертания неясно тъй размили, като в другий свят. А и вътре светлината пада една такваз особена, га че ли минава през зелева чорба. Абе интересна работа. Туй, разумей ся, като временна мярка, докато намери баща ми стъкло.

Доброплодни го нямаше, кога слагахме шкембето, и го видя чак на другия ден. А като видя това, той толкоз ся изненада, че възкликна непринудено, и тъй с едни простонародни думи, каквито ти никогаш иначе не можеш го чу да му излизат от устата, вика:

- Каква е таз работа? Таз работа от где ся зе

А аз викам:

- Таз работа ся зе от зарад мене, господин учителю. Зарад стъклото… Понеже татко ми няма сега стъкло и рече, че ще донесе на края на седмицата, а засега даде това да си услужим, временно.

Учител Доброплодни отиде до прозореца, побутна го два-три пъти с показалката, и рече:

- Какво е това? – Тук той спря, сякаш не можеше да си спомни думата, и после каза: - Пача?

- Съвсем не, господин учителю – отвърнах аз. – Туй е шкембе. Сушено шкембе опънато.

Той ма погледна с един поглед, що ако не беше той толкоз учен человек, аз бих нарекъл даже неразбиращ, погледна ма тъй, аче после ся обърна пак към шкембето, наведе ся леко и надзърна през него. После ся врътна пак към нас, с бая тъй странно лице, каквото аз друг път не съм го виждал да има, и рече:

- Η μπόλια. Шкембе. – След това го посочи отново с показалката, и каза: - Το παραθυρο. Прозорец. А може да ся ползува и думата ό σκεμπες, являюща ся заемка от язик турски, което също означава „шкембе”. – В тая минута нему ся лицето оживи, явно му хубава мисъл хрумна, и той рече, като на секи пример сочеше с показалката прозореца: - Тук ний онагледяваме цяла членова подредба еллинскаго язика. Η μπόλια – род женский. Ο σκεμπες – род мъжкий. Το παραθυρο – род… Какъв? Какъв род, Гичо?

- Род средний! – провикнах ся аз.

- Ха тъй! – доволно рече Доброплодни.

Такива ми ти работи. Туй прочия ми ся случи в пето отделение. Аз тогава имах най-много произшествия. Туй стана, след като бях прекъснал за една година след трето, и после поисках да ся запиша направо в пето. Доброплодни беше отначало решително против, но после склони, макар и с нежелание, да ма прекара на изпит и ако мина, да ма запише в пето. Още пазя вкъщи листът от тоз изпит. Заданието беше по събраните думи от Букваря на Берона. Беронът и той си нямал работа… Доброплодни вика: „Ще ти дам няколко събрани думи, а ти тряба да напишеш с тях разумно и чинно съчинение.” И ма гледа тъй, един вид – свършен си. Думите бяха тия:

Священ и мученик – священномученик. Злато и уста – златоуст. Бог и слово – богослов. Око и болест – окобол. Черен и око – черноок. Дълъг и лице – дълголик. Остър и ум – остроумен. Благ и род – благороден. Велик и душа – великодушен. Благ и чест – благочестив. Человек и любя – человеколюбец.

- Ха – кай – сега напиши съчинение! Ако напишеш, минаваш.

Ето аз що написах:

„Имало някога си един священномученик. Той имал златна уста, затуй му викали Златоуст. Бил той величайший богослов. Но страдал от окобол. А иначе очи му били черни, та бил той черноок. А в лице дълголик, продълговат тъй падал. Но как му било остро лице, тъй бил той и остроумен. А по произход бил от потекло боярско, сущий благороден. Душа му била широка, та бил той человек великодушен. И понеже в Бога жарко вярвал, той бил и яко благочестив. И като наш учител человеколюбец.” Отначало докато чета, Доброплодни ма гледа строго, уста му ся горчиво изкривила, но като чу края, лице му ся промени и след малко той рече:

- Я го прочети пак.

Аз го прочетох пак, и тоз път Доброплодни остана много доволен. Даже е написал отдолу на листа: „Бравос на Гича!” Тъй минах от трето отделение направо в пето.

Добре че го нямаше там „миро и точа – мироточец”, че тогаз щях да видя дебелия край. Един дебелокраяст щях да видя. Таз дума не знам как вътре бих я вметнал.

Тъй че с съчиненията аз открай време добре ся справям, имам такваз заложба и наклонност, ще знайш. Даже ся замислих сега докато съм в Котел дали да не напиша едно „Обръщение към болгарскому народу”, по револуционните дела. Нещо наистина сериозно да направя. Но да мълча сега, че още не съм решил, и да не урочасаме работата.

Учение ми на мене трудно премина, и бая бой съм покрай него изял. Но ти не мисли, че баща ми само ма е драл и прал и не ся е за мене застъпвал. На против, на против! Понеже аз бях учениче палаво, може ся каза биля буйно, все ма изтипосваха с тез черните табели. Сите съм ги носил на гърди си. И досега си ги спомням все едно че пред очи си ги виждам. „Черните кавалерии”. Прилежните носеха „Похвални кавалерии”, пък ний – „Черните кавалерии”. Носил съм ги и седемтях – блядословец, лъжец, неприлежен, невнимателен, безчинник, крадец, смутител. Но най-вече носех „безчинник” и „смутител”. Аче не стига туй, ми като видяха, че с мен туй не фаща кой знай какъв дикиш, зеха да ма бутат в „затвора” под естрадата на даскала. Там ти тряба да седиш или лежиш, защо е той една крачка висок, и отсякъде ограден, само от едно място през дъсчена решетка, коя е към класа обърната, светлина влиза. Но мен си ми е там много добре даже! Онез учат, туй-онуй, а аз седя отдолу и разни физиономии им правя, средни пръсти им показвам, таквиз работи. Но тогаз Доброплодни ми намери цаката – ей, тоз беше много умен человек, туй тряба да му ся признай! – и зе да ма връзва с фалагата за крака на чина. Други деца излизат в междучасията да играят, на обед ся по цял час навънка замерят, едно-друго, а на мен крака ми вързан долу за чина, не мога да мръдна, брате! А не мога и да ям, защо вътре е неразрешено. Е тази е лоша работа! Свобода нямаш никаква. Нито ястие.

А баща ми туй като разбра, зе, та дойде с мене в школото и вика на Доброплодни:

- Абе даскале, недейте толкоз много му стяга крака на мойто момче с таз фалага. Ще земе да окуцее, да ся чудя после какво да го правя.

А учител Доброплодни дигна ръка и рече:

- Добре, от мен да мине. Но не може тъй, кире Панайотис! В школото тряба ред да има! Каквото е за сите деца, таквоз и за него. Иначе къде ще му излезе края?

Баща ми ми перна един зад врата и вика:

- Чу ли що ти разправя человека? Да внимаваш!

Но после престанаха да ма връзват с фалагата.

Разумей ся, учител Доброплодни не с тез думи ся изразява, как аз съм горе написал, а по-учено тъй, много, много по-учено, но аз тук по същество ви предавам, за да разберете и вий за какво иде реч… Гледай прочия какви неща правя аз зарад вас, а кой ви знай какви сте и вий тъпанари! Макар че точно кой чете сие любородно съчинение, едва ли е чак такъв тъпанарин баш той. Но аз тъй неопределено говоря, как баща ми попържаше, в смисъл – много тъпанари бе, брате, има наоколо. Не е ли тъй? Леле колко много тъпанари! И колко тъпи! Че и вредоносни! И сите от една страна вкарват, от друга изкарват. Ти представяш ли си тез колко много тор произвеждат само за един ден, как ся земное кълбо (глобус) по свой вечний път около лучезарное слънце върти?! Не, ти само туй си представи! Че какво после още да говорим! Земя как ги издържа и защо ги търпи, ум ми не побира! Някоя много тайна мисъл тряба да има в това, и скритая цел невероятна… Но аз туй не за тях го правя, а за себе си, и най-вече зарад Делото. Туй Дело е таквоз, че ако успей, сички ще ся освободят от сичко мигом! И самата природа биля ще изчезне! Ако успее туй Дело… Гърци юродиви как викаха? – Демиург, Демогоргон… Ни Демиург ще има, ни Демогоргон.

Но аз ся ей на загледах в сие откъс и абие (веднага, сиеминутно) ми направи впечатление тоз път, че сякаш само за мъже говоря. Защото виж що пише: „… едва ли е чак такъв тъпанарин баш той.” Видя ли? Ха виж де! А сигур би трябало да напиша „баш той/тя”. Защо ето сега аз що си мисля: Не може ли туй и някоя госпожица да го прочете? Що да не може? Някоя госпожица тъй… Да чете, да ся просълзява. А? Що не? Може като едното нищо! Днешни госпожици много четат, особно в Сливен и други големи градове. Туй не са ти тебе котленските моми – фани едната, блъсни другата. Онез са госпожици, гювендии малко падат, сказочници. Е, те не че баш таквиз книжки четат, в смисъл любородни, но четат. Не е ли тъй? Четете, четете. Туй е европейска работа, французка. У Френско ся най-много чете, аз за туй бас фащам. А това е тъй, защо е Френско най-паче европейска страна, а не балканский някой обор! И у Английско ся чете, и у Немско… А напоследък и тук биля зе да ся чете, особно в Сливен, как казах. Е тоз град прочия никогаш не си е сменял името. Сите содомисти са си сменили по пет пъти имената, но той – не и не. Туй даже гордо звучи.

– Сливен! Като кажеш Сливен, туй си му е на него името още от времето на Юван Шишман. Ибах та! Туй е бая време! Циганите още не ги е бил Господ създал. Аче после те като излезли от тяхната си Райска градина, сите са в Сливен дошли. Туй е малко нещата попроменило и по-инак направило. А те прочия мнозина са ся и към село Котел спуснали, но все пак не е същото, ти не ми разправяй. А, не, нидей, дето вика моят другарин Асенчо.

----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Милен Русков
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011