Докато слънцето срамежливо откриваше огнения си лик, тихата лятна утрин с безшумни стъпки обхождаше най-сънливите кътчета на току-що пробудилата се равнина. Все по-ясно изпъкваха очертанията на могъщите дъбови гори, разпростиращи се от незапомнени времена надлъж и шир, току в полите на Хемус. Потъналите в прах пътища, които прорязваха равнината и се впиваха в хладните усои на ширналата се отсреща гора, сега, под вълшебните лъчи на изгряващото слънце, наподобяваха златисти нишки втъкани в зелен губер, целият ухаещ на дъхави треви и билки.
И когато слънчевите лъчи докоснаха върха на самотния бряст, пуснал корени кой знае как почти в средата на този зелен губер, денят , наметнал синята дреха на небето, навлезе в своите владения.
На една клонка, почернен сякаш от току що отминалата нощ, пъргав кос си подсвиркваше игрива мелодия. Черноперкото смешно пристъпяше от крак на крак, като че ли сухата клонка на бряста му пареше. Веселите трели на сладкопойната птичка ту се издигаха нагоре към запаленото от изгрева небе, ту се спускаха и огласяха цялата равнина, която бавно потъваше в монотонния шум на хиляди хвърчащи насекоми.
Изведнъж косът се опули и млъкна.После силно разтревожен от нещо се сниши на клонката и се огледа страхливо сякаш очакваше закрила от могъщите обятия на бряста. Но дървото си остана безмълвно с едва-едва потръпващи листа от сутриника лъхащ откъм хладните недра на дъбовата гора. Внезапно косът събра цялата си смелост и с тревожен писък излетя току над главите на конниците, които се бяха проточили по пътя, извиващ се под клоните на вековната дърво.
Те се движеха в колона, която се състоеше от редици с по четирима ездачи във всяка. Въпреки свежия утринен въздух и завладяващия птичи хор, по цялата снага на тази колона от хора и коне пробягваше тръпка на умора.
Изглежда идеха отдалече. От време на време някой кон се отбиваше по пътя и защипваше сочната трева, която растеше в изобилие наоколо. Ездачът му рязко опъваше повода, след което животното се дръпваше назад и в лек тръс отново заемаше старото си място в редицата, като дъвчеше току-що откъснатата трева.
Що за конници бяха те и накъде отиваха? Нито облеклото, нито чертите на суровите им лица наподобяваха с нещо людете живеещи по тия земи. Те яздеха малки пъргави кончета съответстващи на ръстта на своите стопани. Дрехите им изцяло бяха от кожа. Ездачите бяха въоръжени с къси копия и кожени щитове, а на всеки от лявата му страна се полюшваше тежък и остър меч. Въоръжението се допълваше от лък и пълен колчан със стрели закрепени отзад на гърбовете им с помощта на кожен ремък. Изгрялото вече слънце хвърляше закачливи пламъчета върху железните шлемове покриващи главите на непознатите пътници.
Най-отпред на колоната яздеше възпълничък в напреднала възраст мъж. Огромни рижи мустаци закриваха почти половината му лице. Между силно изпъкналите скули и гъстите вежди гледаха две зорки черни очи, които с леко и едва забележимо безпокойство следяха божия свят. Покрити от присвити клепачи, те бяха устремени напред към дъбовата гора, зад която се простираха могъщите върхове на Хемус потънали в прозрачна синкава мъгла. От врата на стария воин като огърлица се спускаше тънка златна верижка, която почукваше от време на време о медните плочки покриващи гърдите му. На шлема на ездача стърчеше перо от рядка птица.Тънкото и скъпо червено сукно, което покриваше краката му, беше втъкнато в меки и изкусно изработени софтени ботуши с жълт цвят. От обшития му със сребро кожен колан, висеше крив меч, с богато инкрустирана дръжка от вещи византийски майстори. Всичко това говореше за благородния произход на конника и за неговия висок сан. Явно той беше и предводител на отряда.
Зад него яздеха двама млади мъже в скромно облекло, което с нищо не се отличаваше с това на останалите. Единият от тях държеше в дясната си ръка дълго копие. Долния му край беше опрян в стремето на седлото, а отгоре на върха, до острието, се полюшваше дълга конска опашка. На челото на конника се червенееше белег от прясно зараснала рана, който въпреки младостта, придаваше мъжествен вид на лицето му. Момъкът яздещ отдясно, беше на около двадесет години, с леко заострена брадичка, увенчана с трапчинка по средата. Леко стиснатите му устни издаваха твърд и решителен характер. Чертите на лицето му удивително си схождаха с тези на водача. Коженото облекло на младия момък криеше мускулесто тяло, изпълнено с неподозирана енергия.
Изведнъж воинът, който държеше копието с конската опашка, се изправи на стремената си и сочейки с ръка напред извика развълнувано :
- Таркане, виждам дим! Хей там, по-нагоре, над гората!
Тези думи бяха предназначени за предводителя на конниците, който не даде с нищо да се разбере, че е чул изречените на един дъх слова. Но не след дълго, сред глухото чаткане на конските копита , прозвуча :
- Виждам, Багине. Какво ли ще е това? Дали люде запалили гората или има нещо друго….Пък и съгледвачите все още ги няма.
Таркан Батун и отрядът, който водеше, бяха от ордата на Испериховите заселници живеещи отвъд големия Истър, до самото му устие. Те бяха от племето сарагури, които заедно с оногундурите,котрагите и други сродни племена се именуваха с общото название българи.
Някога българите владееха обширни земи около Волга и Дон, които византийските хронисти бяха нарекли Велика България. Мъдър и велик вожд я управляваше – хан Кубрат, от рода Дуло, бащата на Исперих. Но хазарите не дочакали да склопи очи, нападнаха Велика България и от нея почти нищо не остана. Кубрат имаше пет сина. И петимата бяха юначни мъже, но не успяха да устоят на хазарската хала. Разпръснаха се българите по различни краища на земята да търсят нова родина. Една част от тях тръгна с Исперих. Батун със своите хора също го последва. Така те стигнаха до устието на Истъра. Тук те построиха Онгъла, укрепен от всички страни. На юг от реката се ширеха земите на огромната Византийска империя. Българите често започнаха да преплуват реката с конете си и навлизаха дълбоко в пределите на империята. От реката на юг до Хемус, живееха славяните. За разлика от българите те бяха високи и снажни хора, със светли коси и очи с цвета на небето. Те се поминуваха със земеделие и рядко хващаха дръжката на меча. Бог им беше наспорил много богатства: навсякъде се простираха тучни пасища, огласяни от звънците на многобройни стада; дълбоки и непроходими гори, пълни с дивеч и красоти, мамеха морния пътник и пълнеха душата му със свежест, и благодатна омая. Бистри ручеи се спускаха по долините и носеха навред прохлада. И колкото по на юг навлизаха Испериховите войни, толкова повече им харесваше тази земя. Дивната и прелест завладяваше сърцата на суровите воини, свикнали на сеч и плячка. Пък и местните люде не се отнасяха враждебно към тях. Макар и да бяха под скиптъра на византийския василевс, славяните живееха почти самостоятелно. Те дружно се защитаваха от наглите императорски обирджии. Но напоследък Константин ІV Погонат, поотърсил Византия от лютите нашествия на сарацините, се беше заканил да “очисти” земите на север от Хемус в империята. И малките сламени хижи на славяните започнаха често да се посещават от неканени гости – византийски войници. Императорът беше решил също, изцяло да изтрие от лицето на земята и това “варварско” гнездо – Онгъла, където живееха прокудените българи. И сега, по повелята на ювиги хан Исперих, отрядът на таркан Батун беше тръгнал на юг. Той имаше за задача да премине през един от проходите на Хемус и да се опита да разбере кроежите на ромеите.
В отряда беше и първородния син на таркан Батун – Томур, младият момък, който яздеше отпред и имаше сродни черти с тези на водача.
Сега зорките очи на таркана се бяха вторачили по посока на дима, за който стана дума. Наистина на около половин час път пред конниците, там някъде зад дъбовата гора, точно между два хълма, образуващи малка падина се виеше тънка струя дим. Присвитите клепачи на стария воин стесниха още повече процепа пред очите му. Леко издадения напред врат придаде напрегнат израз на лицето му. Той остана няколко мига така загледан в струята дим, която ставаше все по-гъста. После рязко се обърна назад :
- Томуре, вземи една десетица и иди да видиш какво става там !
Томур сякаш това и чакаше. Той сбута коня си в хълбоците и рязко дръпна повода. Стреснатото животно се изправи на задните си крака, задържа се за миг и направи голям скок напред. При това движение, друг ездач би излетял от седлото като камък от прашка. Но Томур не напразно беше израсъл върху гърба на коня. Не един път беше падал и се бе натъртвал здравата. Веднъж, когато ходиха с баща си на лов, той се бе увлякъл по една сърна и не забеляза как конят му се спъна в едно повалено от бурята дърво. Томур се претърколи от седлото и така се удари, че три дена лежа в несвяст. Майка му постоянно го налагаше с лековити билки и треви, докато оздравее. Но оттогава мина много време. Момчето съпътстваше баща си в походите винаги. Трудните преходи и многобройни изпитания го бяха направили воин, какъвто беше сега – с желязна, твърда воля и гореща кръв. Беше справедлив момък и другарите му го обичаха. Младият воин се задържа на седлото с удивителна ловкост, присъща само на волните степни ездачи. По лицето му не мина дори и сянка от уплаха.
- Проверете какъв е тоя дим и веднага се върнете! – гласът на таркан
Батун се изгуби в праха, който вдигнаха конете на отдалечаващите се съгледвачи начело с Томур.
Слънцето беше отскочило на два лакътя от далечните хълмове, които се синееха на изток. Топлите му лъчи все повече се усещаха, за да се превърнат след няколко часа в жарки снопове светлина, гонеща всичко живо под дебелите сенки на дърветата. В такива часове равнината сякаш замираше. Не се чуваше вече нито монотонния шум на насекомите, нито птичи глас се обаждаше. Тревата се оклюмваше в очакване на хладният вечерен повей. Само нажежените друмища трептяха в далечината от обедната мараня, като пулсиращи вени.
Таркан Батун и хората му като че ли усетиха това и посръгаха конете си. Конските копита зачаткаха по-бързо и отсечено по камънаците на изронения от дъждовете път. И не след дълго жребецът на таркан Батун настъпи дебелата сянка, постлана около дънерите на дъбовата гора. Малко след това и последния ездач навлезе сред вековните дървета. Тук там през могъщите клони на гората се провираха палави слънчеви зайчета. За миг те се залепяха за хората и конете, после се прокрадваха по гриви, дрехи и оръжия, за да застинат накрая неподвижни и чакащи върху току що изро-вената от конските копита земя.
Отрядът намали ход. Пред очите на конниците се откри поляна, заобиколена от всички страни с непроходим гъсталак. Само пътеката го прорязваше, продължаваше нататък и се губеше между дърветата. Таркан Батун вдигна ръка и спря войните. Беше решил тук да изчакат съгледвачите, които заминаха с Томур. Ездачите навалиха на поляната. По заповед на таркана всички скочиха от конете си и останаха край тях без да се отдалечават. Така и конете щяха да си починат от дълго носения товар на гърба си, и хората щяха да се поразтъпчат на твърда земя. Наоколо цареше прохлада и тишина, нарушавана от пръхтенето на конете и подрънкването на оръжие. От време на време изписукваше някаква птица или пък кълвач потракваше върху изсъхнала дървена коруба.
Таркан Батун слезе от коня си ,пусна поводите на земята и направи няколко крачки. Животното разтърси грива,изпръхтя няколко пъти и наведе глава към тревата. Поводите се провлачиха след него като пребити змии. Батун отиде до едно дърво и седна върху ланшните му окапали листа. После тежко се отпусна до дебелия дънер, облегна главата си назад и уморено затвори очи. Рояци от мисли нахлуваха в главата му. Те се преплитаха и разделяха за да се превърнат накрая в тъмна и непрогледна мъгла, която потъваше в крайниците на стария воин и се утаяваше в сладостна умора.
Наоколо хората му вършеха своите занимания. Едни се бяха вече изтегнали вече върху горската трева, други лъскаха мечовете си. Някои от тях бяха свалили шлемовете си и бършеха запотените си, гладко избръснати глави. Според своята религия,българите бръснеха главите си като оставяха един кичур коса отгоре на темето си. Те вярваха, че когато свърши земният им път, техният бог Тангра ще ги хване с могъщата си ръка за този кичур и ще ги вдигне горе на небето при себе си, където ги очакваше по-добър живот…
Някой докосна таркан Батун по рамото. Той отвори очи.До него се бе приближил конят му и го побутваше с муцуна. Сякаш искаше да проговори на стопанина си.
“
Много се забавиха нещо…” – помисли си таркан Батун.”Какво ли ще се е случило? Томур не е глупав,но може да е попаднал на засада….. Тангра да го пази!” – И той неволно погледна нагоре, където между клоните на вековните дървета проблясваха късчета небе.
Слънцето беше преминало средата на небесния свод и клонеше на запад.Наоколо все още цареше същата тишина и прохлада.Гората се беше спотаила сякаш в очакване на нещо.И то не закъсня…
Изведнъж конят на таркана рязко вдигна глава и наостри уши. Умното животно бе усетило нещо. Батун забеляза това и се ослуша. И наистина той долови някакъв неясен шум, който все повече се усилваше. Опитният воин долепи ухо до земята. Да, това беше шум от копитата на бясно препускащ кон. Шумът все повече се доближаваше. Ето, той вече се чуваше съвсем ясно. Таркан Батун рязко се изправи и махна с ръка. Като един, войните се метнаха на конете и здраво стиснаха оръжието в ръцете си. Шумът идваше от пътя, по който бяха заминали съгледвачите. Всички погледи се бяха вторачили в оня край на непроходимия гъсталак, откъдето трябваше да мине неизвестният конник. И хора и коне бяха застинали в очакване, а тропотът се усилваше все повече…
Най-после конникът се мярна между дърветата.След малко между храсталаците се показа и разпенената муцуна на коня. Ездачът просто влетя на поляната, където бяха Испериховите войни.После конят заби задните си крака в пръстта, повлече задницата си и запенен спря току пред таркан Батун. Това трая само няколко мига. Конникът беше от съгледвачите, които заминаха с Томур. Десният му ръкав беше раздран, а от лицето му се стичаше кръв. Беше без шлем и гладко обръснатата му глава проблясваше. Кичурът коса на темето му беше сплъстен от съсирена кръв.
Той не дочака въпроса на таркана и като дишаше често, почти прошепна на пресекулки :
- Рроммеите!Т-там!
Показалецът му сочеше по посока на дима, който се виждаше от равнината. След като се поуспокои малко и пое дълбоко дъх, раненият за-
почна да разказва какво се бе случило. След известно време, таркан Батун знаеше вече всичко: византийски войници бяха нападнали славянско селище и го бяха подпалили. И точно когато съгледвачите начело с Томур доближавали селцето, ги пресрещнали ромеите. Битката била неравна – десет срещу сто и петдесет ! В последния момент Томур беше заповядал на Котраг (така се казваше съгледвача) да се върне и да предупреди таркана. Котраг едва се беше измъкнал. И ето той сега стоеше пред Батун, с разкъсани дрехи и целият в рани, незнаещ повече нищо за останалите.
Старият воин едва дочака края на разказа. Той трескаво потегна ремъците по тялото си, възкачи коня си и препусна нагоре по пътеката. Дружината му го последва с ядно стиснати устни и жадни за мъст лица. Пътят им, пресичан на места от бистри планински ручеи, минаваше покрай огромни вековни дървета. Ездачите не обръщаха внимание на клоните, които ги шибаха по лицата.След няколко левги лудо препускане, отрядът намали ход и спря. Тук трябваше да се движат по-внимателно защото византийците бяха близо. После се придвижиха бавно на известно разстояние напред и спряха отново. Водени от Котраг, няколко души бързо скочиха от конете си и въоръжени само с остри ножове, пропълзяха като змии напред. След малко се чу приглушен вик и познато хъркане. Хората на Котраг обезвреждаха ромейските постове.Не мина много и лъскавата му глава се показа между шубраците.От ножа в дясната му ръка прокапваше кръв. После кимна с глава зад себе си :
- Готово таркане, пътят е чист.
Батун слезе от коня си и последван от Котраг се промуши през храстите.След като повървяха известно време,те дочуха гърлести викове и закачки.Батун направи още няколко крачки и се сниши до земята.После много бавно отмахна с ръка гъстите клончета пред себе си и погледна.Отпреде му на един хвърлей стрела на една неголяма горска поляна се виждаха няколко къщички, измазани с глина, в каквито обикновено живееха славяните.Вместо покриви сега се виждаха черни пушещи дупки с догаряща слама покрая. В празното пространство пред тези жалки развалини, на тревата, бяха насядали ромейски войници.Те ядяха. Наоколо се виждаха прострените трупове на доскорошните обитатели на малкото славянско селце. Между тях се различаваха и трупове на жени. Доволни от лека постигнатата победа и плячка, византийците весело разговаряха помежду си и жестикулираха с ръце. Някои от тях развеждаха конете си, други стягаха седлата и въоръжението си.
Погледът на таркана нервно пробягваше насам-натам сякаш търсеше нещо. Изведнъж лицето му доби необикновен израз. Той забеляза, отсреща под едно дърво, няколко трупа от неговите хора. Но колкото и да се взираше, суровият воин не можа да различи между тях тялото на сина си. Погледът на Батун се претърколи по догарящите сламени хижи. Малко по-нагоре, досами гората,оцеляла кой знае как от огъня, се виждаше малка сламена колиба.Пред нея стояха двамина стражи.
В съзнанието на таркана проблясна искрица надежда.
- Навярно Томур е вътре , пленен ?! – прошепна, сякаш четеше мислите му, последвалият го Котраг.
Без да се бави повече, Батун внимателно отпусна клонките, които придържаше с ръката си и бързо свърна назад. С безшумни стъпки той се върна при отряда си и реши да нападне ромеите. Раздели хората си на две. Едната група начело с таркана имаше за задача да атакува направо, а другата трябваше да заобиколи малката поляна, където се намираха самозабравилите се ромеи и да ги удари в гръб. Начало на атаката щеше да даде бойния рог на таркана. Батун поведе своята група напред.Воините безшумно изпълняваха командите и когато стигнаха последните храсти до поляната,където се намираха неприятелите, замряха в очакване.Очите на българите горяха и хвърляха огънчета. Сърцата,както беше обикновено преди бой, биеха до пръсване, а дланите стиснали здраво дръжките на копията, започнаха да овлажняват. Конете, надушили кръв, нервно риеха с предните си крака земята.
Таркан Батун търпеливо изчака хората си да заемат мястото си и изтегли кривия си меч. Не след дълго се чу крякане на дива патица. Това беше уговореният сигнал, че другата група войни е стигнал предназначението си.
А византийците невъзмутимо продължаваха заниманията си и не подозираха надвисналата ги опасност. Някои от тях дори сипеха клевети по адрес на българите.
Денят се беше отдавна преполовил. Слънцето любопитно поглеждаше през върхарите на дърветата, без да спира своя път на запад. Малко бяло облаче се мъчеше да го закрие, сякаш искаше да го предпази от гледката на предстоящата кървава битка.
В този момент проехтя бойният рог на таркан Батун. И докато византийците се усетят, българите с диви бойни викове и насочени напред копия, налетяха от всички страни. Ромеите наскачаха като ужилени от местата си. Лицата им бяха изкривени от изненада и страх.
- Варварите! Варварите!
Някои грабнаха оръжието си, другите хвърлиха всичко и хукнаха да се спасяват, препъвайки се в труповете на убитите славяни. Ала всички пътища за отстъпление бяха отрязани. Отвсякъде срещу тях връхлитаха бясно препускащи конници, размахващи копия и криви мечове над главата си. Бойните викове на българите “Тангра, Тангра” се сливаха с предсмъртните хъркания и стенания на умиращите ромейски войници. Цвилене на коне, викове за помощ, удряне на желязо о желязо огласиха гората.
В това време, малка група българи обходи мястото на кървавата битка и се насочи към охраняваната от ромеите колиба. Двамината стражи бяха избягали от страх и воините нахълтаха в колибата невъзпрепятствани от никого. От полумрака, който цареше вътре, ги лъхна застоял въздух с мирис на гнило сено. На мръсния под лежаха славяни с вързани отзад на кръста ръце. Ромеите ги бяха оставили живи, за да ги продадат навярно, като роби на венецианските галери. Българите се наведоха над тях за да прережат въжетата, които стягаха ръцете им. Каква бе радостта им, когато между вързаните се оказа и Томур с двама свои другари! Само след няколко мига, затворниците стояха на краката си и разтриваха схванатите китки на ръцете си. Те все още не можеха да повярват за случилото се. Изведнъж, Томур с рязко движение изтегли кривия меч на близкостоящия до него воин, прескочи прага на колибата и като вдигна високо стоманеното острие, извика силно:
- След мен! Да платим на грабителите! Тангра, Тангра!
Останалите бивши “роби” грабнаха кой каквото му попадне и се втурнаха след младия момък в битката. Но такава вече почти нямаше. Тук там само, отделни групички ромеи отчаяно се съпротивляваха, но накрая и те хвърлиха оръжието си, паднаха на колене, и замолиха за пощада. От близо сто и петдесетте византийци бяха останали едва петдесеттина, които сега стояха с оклюмали глави и отпуснати ръце. Стиснал здраво меча в ръката си, Томур се оглеждаше за баща си.
На поляната започнаха да се връщат един по един победители, които преследваха разбягалите се византийци в гората. Други помагаха на ранените си другари, трети ловяха конете останали без ездачи. Трупове на хора и животни, на счупени оръжия и брони потънали в кръв, бяха осеяли мястото на доскорошната битка.
Томур напразно търсеше баща си, напразно викаше името му. Смътно чувство на безпокойство изпълваше душата му. Изведнъж някой сложи тежко ръка върху рамото на момъка. Томур се обърна. Пред него стоеше Котраг. От дясното ухо на война струеше кръв:
- Ела, Томуре. Баща ти издъхва и иска да те види……
…..
Таркан Батун лежеше тежко ранен, от стрела в гърдите, до една изгоряла хижа. Той бе положен възнак, а главата му беше отпусната върху едно конско седло. Очите му бяха затворени. Гърдите му се повдигаха често и върху раната се образуваха кървави мехурчета.
Томур коленичи развълнуван до баща си и докосна ръката му.
- Татко! Аз съм, Томур……..
Таркан Батун бавно отвори очи. Угасналият му поглед с мъка обходи мълчаливите лица на войните, застанали около него и се спря върху лицето на коленичилия момък. После направи опит да повдигне главата си, но не успя:
- Томуре,….синко! – гласът му беше толкова слаб, като че ли идеше изпод земята. Треперещите му пръсти стиснаха немощно ръката на младия воин. Устните му се гърчеха, сякаш търсеха най-точните слова.
- Сине! Слушай какво ще ти кажа, защото нямам много време… Великият Тангра ме вика при себе си! – Хрипове задавиха смъртно ранения таркан. – Поеми командването на отряда и изпълни задачата…. Сега Томуре, най-важното……- стария воин направи дълга пауза. - Дълго бродихме по тая… грешна земя. С много кръв я поихме и ние, и враговете ни.Томуре, не ни беше съдено да имаме своя постоянен дом. Враговете не ни оставяха… но тук, сине, на тази поляна, се смеси кръвта на българите и на славяните! Тази кръв…ще бъде свещена жертва в светилището на нашата..бъдеща родина, на нашите два народа…Хан ювиги, Аспарух, Тангра да му даде още хиляда години живот, ми рече това…….
Раненият губеше мощ. След като събра сетни сили, старият воин
продължи:
- Виждащ ли тази златна верижка на врата ми….От баща ми е. Вземи я и носи с достойнство и чест, Томуре….После, …после предай верижката на сина си. Да я носи за славата…на …България!
Таркан Батун правеше последни усилия. Явно краят му наближаваше.
Изведнъж той отвори широко очи, въздъхна няколко пъти дълбоко и гърдите му престанаха да дишат. Погледът му остана зареян нагоре в небесата. Тангра беше прибрал духа му при себе си…
Томур откачи верижката от врата на баща си и бавно се изправи. Вдигна глава нагоре и погледна към небето. Денят отдавна се готвеше да напусне смълчаната гора и поляната с неподвижно застаналите воини. Листата на дърветата, задвижени от вечерния повей, зашумяха възбудено. Те сякаш скръбно въздишаха и оплакваха загиналия таркан.
А там горе, високо в небето, ярко пламтеше запалена звезда и разпиляваше безброй елмазени искрици върху златната верижка в ръката на Томур.
БЕШЕ ЛЕТО 680 –о...