Момина скала

 

Късно след пладне пристигнахме в малкото планинско манастирче "Свети Никодим", седнахме на поляната под църквицата да починем и се загледахме към Балкана, който се бе възправил, усмихнат и приветлив, срещу нас. През дълбокия дол оттатък се издигаше гориста стръмнина, сред която стърчеше висока отвесна скала - Момина До сами нея светеше, грейнала на слънцето, малка полянка, ависоко над горите се бяха проточили равните пасища на Поленици. Беше ведро и тихо.

 

Слънцето се спусна ниско на запад. Балканът леко поруменя, а а Момина скала заблестя в златиста светлина и вятърът се обади тихо в дола. Станахме след почивката и се прибрахме в широката манастирска кухня, дето сварихме стария отец Иларион край огнището, с цигара в уста. След обичайните приветствия снехме раниците, насядахме по миндера и ниските трикраки столчета и влязохме в шумен разговор с отца Илариона, единственият калугер в манастирчето.

 

- Драго ми е, драго ми е, че ви виждам - бъбреше той. - Отдавна не сте ми идвали на гости.

 

Нико му каза, че сме решили утре да излезем по планината.

 

- Да спите, па утре ще решаваме - възрази отец Иларион.

 

- Защо утре?

 

- Види ми се, че времето ще се разваля.

 

Мръкна, отецът запали лампата и ние - както му е редът - извадихме шишетата от раниците и почнахме да се черпим. навярно сме се черпили множко, ако се съди по объркания и безреден разтовор, който поведохме. Отецът разказваше нещо несвързано ту за времето, когато бил войник на млади години, ту за някакви министри, които го посетили лани и му донесли евксиноградско вино, ту за някакво предсазание в библияга или във вечния календар.

 

- По какво познаваш, че времето ще се развали? - попита някой.

 

- По барометера, не видиш лиго? - отговори друг и посочи малкия барометър на стената, чиято стрелка отпреди десетина години беще замръзнала на едно място и показваше вятър.

 

- Барометърът ли? - усмихна се отец Иларион. - По него се не водя, пък и недовиждам. А какво ще бъде времето се познава по петлите, по птиците, по овните, които се чешат, по много още работи...

 

Въпреки любопитството ни, той не ни обясни по какви признаци познава времето.

 

- Който живее в планината, познава - отговори кратко отецът и в същото време вън блясна светкавица, която озари прозореца и след малко се чу тежък гръм.

 

 - Ще повали - каза спокойно отец Иларион. - Дай Боже, дъжд е потребен.

 

Светкавиците и гръмотевиците зачестиха и ние излязохме на широкия чардак да погледаме. Когато святваше, цялата планина се цаливаше в синкава светлина, а Момина се открояваше ясно сред гората и след това настъпваше пълен мрак. Ниско гората шумеше тревожно, далече в Балкана се чуваше глухо бучене, а след гръмотевиците из долищата ечеше продължителен тътен. Внезапно небето и гората притихнаха, Балканът замлъкна и в настъпилата тишина се зачу откъм Момина скала някакъв странен звук, приличен на плач.

 

- Какво е това?

 

- Плаче момата - обади се отец Иларион, който беше дошъл незабелязано при нас. - Нощем често се чува този плач.

 

Заслушахме се отново, но избухна поривист вятър и заплиска дъжд.

 

Прибрахме се в кухнята и седнахме да вечеряме. През вечерята подхванахме разговора за плача на Момина скала и заразпитвахме отеца, но той беше вече съвсем пиян и от несвързаните му отговори и наполовина изричаните думи с надебелял език не можеше нищо да се разбере.

 

Вратата се отвори тихо и в кухнята влезе манастирският овчар дядо Танчо, възнисък, набит и брадясал старец, и поздрави.

 

- Донесох мляко, оставих го долу - обърна се той към отца Илариона и му обясни, че ще остане да спи тук, за да подреди млякото, защото прислужникът Тодор бил слязъл в село. - На кошарата остана чиракът.

 

- Да не го уплаши мечката - рече отец Иларион.

 

- Кучетата ще го вардят.

 

- Има ли мечки - запита един от нашите.

 

- Навърта се една тъдява през вечер, през две - каза спокойно дядо Танчо. - Ще трябва да я повардим с пушките по месечина, не ще се отърве.

 

Поканихме го да седне при тас и му поднесохме чаша ракия.

 

- Наздраве!

 

Той изпи чашата наведнъж и продума:

 

- Сполай ти, хубаво нещо!

 

След като изпи още няколко чаши, дядо Танчо се оживи и ни разказа за мечките и сърните, които се въдили и живеели в тукашните гори.

 

- Той да ви разкаже за Момина скала - сети се отецът.

 

Дядо Танчо се смълча, свъси вежди и като че не искаше да разказва, но ние настояхме, наляхме му отново ракия и той заговори неохотно.

 

- Какво да ви разказвам? - и ни погледна.

 

- Чухме тази вечер нещо като плач от Момина скала.

 

- Така се чува понякота.

 

И той си изпи чашата, повисли, сякаш си припомняше, и продължи:
-

То е невям само сказание, ала ние, простите хора, вярваме в него. А дали е било така, както се разказва, никой не знае.

 

- Кажи, кажи, искаме да го чуем.

 

- Отколе имало в наше село много хубава мома, най-хубавата не само в селото, а и в околните села.
- В приказките е така - обади се някой.

 

- Тя залюбила един беден левент момък, а и той я обичал. Родителите на момата не искали да я дадат на момъка, защото бил сиромах, та протакали работата, искали да отклонят дъщеря си от него я да я дадат на по-заможен ерген. А младите продължавали да се любят, срещали се по седенките, говорели си като всички влюбени, кълнели се във вярност и се наговаряли тя да му пристане, ако родителите й не склонят да му я дадат доброволно. Минало цяла година, а за сватба още не ставало дума.

 

Дядо Тончо отпи от чашата и пак заговори:

 

- Един ден пристигнал в село на кон хубав млад момък от съседното село, син на най-богатия човек в онова село и видял момата. Пламнало сърцето на младежа, полудял за нея, питал, разпитвал и след седмица пратил сватове да му я искат. Родителите се врекли да му дадат дъщеря си за жена, ала тя не давала да се издума и им казвала, че вече си е избрала мъж и за никого другиго не иска да чуе. Нито молби, нито родителски заплахи могли да я склонят. Другоселецът започнал да идва всеки ден в село с коня си, обикалял около момината къща, заканвал се, че ще я открадне, ще запали къщата, ако тя не се съгласи, ще се убие, ще направи някакво чудо. Но нищо не помагало - момата била твърда и още повече обиквала своя момък...
Като разбрали, че родителите й не я дават на бедния момък, двамата решили да избягат, да дойдат тук, в манастира, да помолят стария калугер отец Партений, който по онова време бил тук, да ги венчае и да си заживеят като мъж и жена. Първом трябвало да дойде момъкът в манастира да се уговори с отца Партений и след това да доведе и нея за венчавката.

 

И един ден мовъкът се упътил за манастира и казал на момата, че вечерта ще се върне да я вземе, за да заминат двамата. Тя се приготвила тайно и зачакала. Но още не мръкнало, в село се разнесла грозна вест, че момъкът бил убит с куршум по пътя за манастира. Научила момата, писнала от жалост и хукнала сама насам.

Дядо Танчо млъкна. Ние го погледнахме въпросително и той продължи:

 

- Долу, дето пътят завива от реката към стръмнината, бил прострян мъртъв момъкът. Намерила го там момата, плакала дълго над него и когато мръкнало и огрял месецът, тръгнала без посока през гората, вървяла дълго, докато стигнала полянката над скалата. Седнала там, горчиво заплакала и сълзите й покапали ниско, чак в основата на скалата. Скубала косите си от мъка, проклинала убиеца, не искала да живее без момъка и решила да се затрие. Най-после станала, изправила се накрая на скалата, чула вика на нощната улулица, сторило й се, че улулицата я вика, разперила ръце, полетяла надолу и загинала... оттогава скалата се нарича Момина скала.

 

Една минута всички мълчаха, а дядо Танчо въздъхна натъжен.

 

- Кой е убил момъка?

 

- Не се знае, но загинали и двамата. Не могла да го прежали момата.

 

- А какъв е този звук, приличен на плач, който чухме тази вечер?

 

- Разказва се, че понякога нощем момата плаче, защото душата й била заключена в скалата - отговори дядо Танчо. - В основите на скалата има изворче, а край него напролет цъфтят момини сълзи. Изворчето бликнало и цветята цъфнали от нейните сълзи... Вие може да не вярвате и да се смеете на това, но ние, простите хора, го вярваме. Ако не е истина, не би се сказвало.

 

Той стана да си върви, но се застоя за малко и довърши:

 

- Разказва се още, че нощем, когато огрее пълна месечина и никакъв вятър не дъхва и цялата планина се смълчи, на полянката над Момина скала се появява една мома, облечена като самодива, с разпуснати коси, приседнала там до първи петли и се изгубвала, сякаш ке разтапяла из въздуха.

 

- Ти виждал ли си я, дядо Танчо?

 

Старецът помисли, като че си припомняше, поколеба се и, без да каже нито дума в отговор на този въпрос, въздъхна и си излезе.

 

- Една нощ е видял момата - обади се отец Иларион - но не обича да говори за това, бои се...

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Димитър Гимиджийски, "Разкази", съст. Власко Шишков, АПП "АЛЯ", Троян, 2015

                                                               

   
© E-LIT.INFO