Срещу себе си въставам обикновено по обед. Не че имам против другите части на деня, просто сутрините са достатъчно церемониални, а вечерите - изпълнени с упражнения по вцепенение. Дълбоката бездна между тях, често просмуквана от резки пръски артистичен парфюм, винаги ме оставя сама точно по средата на деня. 

 

Денят, в който баща ми изгони баба от къщата, беше моментът, в който разбрах, че преди Мъглата е имало нещо, липсващо днес.

 

- Музика – нарече го баба. – Беше като да се пренесеш в различен свят, изпълнен с хармония, много по-хубав от този... музиката съживяваше всички ни... пеехме, свирехме... танцувахме... О, мила Нати, как ме гледаш само, май въобще не разбираш за какво ти говоря? Малката ми... – баба отново избърса очите си, нещо, което бях забелязала, че прави одеве, а аз продължавах да гледам все така недоумяващо, слушайки за това чудо музика, за което баба ми разказваше и се просълзяваше –

 

Музиката, Нати, беше божие творение, макар че го правеха хората. Това е като да... Като шум, но много по-подреден и красив, на фона на който хората... ами говорят да кажем само че в ритъм...

 

На мен ми ставаше все по-сложно, но и проумявах,че дори негласно, ми е забранено да разбирам за какво говореше тя. За добро или не, точно тогава татко връхлетя в стаята, дочул баба от коридора и ни измъкна от транса ни с крясъци. Никога не го бях виждала да крещи така.

 

- Как е възможно, жено, ти съвсем си откачила, майко... какво искаш Нати да... Кажи ми какво целиш?!?!?! Как се осмеляваш да говориш за преди Мъглата, Нали Нати ще.... Вън! Вън от моята къща! Искаш да съсипеш дъщеря ми и мен ли! Махай се оттук! - Аз все повече не разбирах нищо. По едно време и двамата се обърнаха към мен, баба затвори очи, а татко започна да трепери – Отивай в стаята си! – каза и аз го послушах, усещайки как и по моите бузи се търкулват две едри сълзи едновременно със сълзите на баба.

 

Това беше последният спомен от нея.

 

Често се случва по обед да се сещам за баба. Казвам точно по обед, защото тогава обичайно оставам сама, прислужницата ни си почива, след като е сервирала, а баща ми е тръгнал за работа след обедната почивка и аз, толкова невинна и на практика необразована, се сгушвам в люлеещия се стол на баба, зяпнала към градината и на пръв поглед гледачите ми са спокойни, че не разсъждавам. Според режима, на нас седемнайсетгодишните не ни е позволено да разсъждаваме, макар че официално мисленето започва от другата година. Без значение.

 

Тайно от другите, аз разсъждавам. И анализирам. И знам какво се случва, почти съм сигурна. И вече почти знам защо баща ми, Джорджо, изгони баба Луиза. Случва се все по-често напоследък, както стоя, загледана в морето от зелено вцепенение в градината, да ме удари нещо силно в главата, някакъв аромат, аромат на удоволствие да се забие в ноздрите ми и да прогори мозъка ми, случва се нещо... нещо, което си няма обяснение, но се случва и най-вече го чувам... Опасявам се, че е то. Музиката, за която говореше баба, защото усещането е за звук, за мелодия... Мелодия ли се нарича? Интересна дума. Мелодия. Усещането май е за мелодия, но няма как да съм сигурна и няма кого да попитам, дори е добре да се преструвам, че не мисля...

 

Отново ме удря в главата, във вътрешната част на ушите, кънти, но не е болезнено, прилича на хубав глас, но не различавам образ. Решила съм, че ще направя всичко възможно, за да разбера.

 

Хрумва ми идея. Отивам на тавана. Макар обгърнат плътно от прах, страшен и тъмен, баща ми често идва тук, но никога не позволява да се качвам и аз. Не съм убедена, но подозирам, че пази това място дори от гледачите ми, макар да е забранено укриването на каквото и да е от хората на Мъглата.

 

Вратата скръцва и едновременно с това застивам, инстинктивно леко приклякайки и обръщайки глава по посока на светлината. В следващия миг не се сдържам и кихам, като се моля някой да не ме е чул. Стъпвам бавно и полека влизам. Почти нищо не се вижда, затова оставям вратата отворена. Докато правя предпазлива крачка в тъмното, се препъвам. И застивам.

 

- Нати! – прислужницата изкрещява от стълбището, докато аз ставам по най-бързия начин и забравяки да се изтупам, побързвам да изляза, да се покажа. Да бъда добра и послушна – Какво правиш? – усещам гласа на Каролина, която всеки момент ще се подаде от стълбата.

 

- Нищо. Разхождам се.

 

- Хм.. – тя се приближава – Защо си в прах?

 

- Не съм в прах.

 

- Нали знаеш, че е забранено да се лъже?

 

- Да, Лина. Продължавам следобедните си занимания.

 

- Добре. И да не забравиш, че довечера имаш урок по вцепеняване! Тази вечер ние сме домакини на упражнението и всички твои връстници от района ще са вкъщи. Отивам да приготвя нещо за пиене.. А ти.. Не обикаляй, момиче! Ясна ли съм?

 

- Да, Лина – казвам, завъртам се на пети и излизам

 

Изчаквам около петнайсет минути, докато Каролина се отнесе в това, което прави и се връщам на стълбището. Дали се усети? Този път влизам по-смело на тавана. Ако сега ме намери, сигурно ще каже на баща ми или още по-лошо на гледачите! Инстинктивно протягам ръка напред, като с другата се хващам за ръба на сандък. Във въздуха няма нищо, но под опряната ми ръка стои нещо гланцирано. Чувам я, Лина излиза от кухнята! Грабвам гланцираното листче и веднага се махам. Едва успявам да избегна погледа й и точно преди да се появи на стълбището, влизам в стаята си и заключвам. Защо толкова зор? И аз не знам. Но тя ме плаши. Не съм спокойна, когато е наоколо. Сядам си в леглото и поемам дъх, като забелязвам насреща в огледалото, че една къдрица е изскочила. Добре, че прислужницата не ме видя, ние, 17-годишните, трябва да ходим с прибрани коси зад ушите. Чак сега се сещам за листчето, което здраво стискам от одеве.

▪ ▪ ▪

 

- Добър вечер, Нати!... Косата ти още не е прибрана? Стъмна се, връстниците ти след малко ще дойдат... Защо ме гледаш така?

 

Преглъщам бавно и за първи път усещам как се изпотявам, но потта ми не е топла, ами сякаш... сякаш е изстинала по дланите ми. Трябва да събера още малко смелост.

 

- Дъще? Ти си домакиня! Гледачите ти ще са тук, няма ли да представиш уменията си по домакинство? Нати?

 

- Защо не ми каза, че мама е била певица?

 

Тишина.

 

Пак тишина.

 

Май и той усеща студена пот по дланите си.

 

Изглежда като баба. Какво ли направих?? Оставя куфарчето си на земята и се приближава до мен. Ще ме удари ли?... Пада на колене и хваща ръцете ми.
- Какво?...

 

- Защо не знам, че майка ми е била певица?

 

- Откъде... Кой ти каза? Ти знаеш ли какво е певица?

 

- Да, знам. Това е някой, който пее. Баба ми е казвала какво е да пееш.

 

От съжаление и болка изражението му за миг премина в гняв и огорчение и докато усетя, ме завлачи в стаята ми, заключи врата и отново падна на колене пред мен. Започвам да съжалявам, че съм се решила.

 

- Откъде знаеш всичко това, момиче?...

 

- От спомена, че майка ми ме приспива с прекрасна песен, докато ме люлее и от тази снимка.

 

С рязък жест и треперещи ръце я изваждам и тя, макар намачкана, променя физиономията му отново в болка и тъга. Усмихната жена, която го изпива с очи от сцената.

 

- Това е майка ми, нали? Защо не знам каква е била тя? Защо не знам какво ти пречи? Защо никой от моите връстници не е чувал за музика?

 

Това е най-умореният поглед, който някога съм виждала на лицето на баща ми. Сякаш в един миг го уморявам толкова, колкото не се е уморявал никога през живота си. Иде ми да заплача, задето му го причинявам.

 

- Нати... Миличка, ти нищо не знаеш...

 

- Знам. Обясни ми! Татко, какво има? Защо изгони баба тогава? – и моят глас започва да трепти над неговия – Това, музиката, лошо ли е, че те е страх от него?
- Нати... Седни.

 

Дълбока въздишка. А аз съм готова да слушам колкото и трудно да разбирам.
- Не знаеш, защото.... защото се страхувам, че приличаш на нас, на мен и ... майка ти. Страхувам се, че ще направиш същата грешка като нас, ако разбереш.. Какво беше преди и защо въстанахме. Навремето.. О, Нати, но защо си ходила на тавана... Добре, добре. Може би имаш право. Преди, преди хората на Мъглата...

 

- Какво е било преди? Мислех, че тогава е имало само лоши неща, за които никой не говори, дори и ти. Освен когато баба ми разказа за музиката и за първи път се поколебах какво е имало...

 

- Дъще, преди Мъглата животът беше нещо приятно. Не ме прекъсвай, знам колко въпроси имаш. Приличаше на този сега, но имаше нещо, което сега е заличено нарочно, защото хората на Мъглата са нещо лошо, Нати... колкото и на обратното да ви учат...

 

Имаше изкуство. Изкуството е да... да правиш нещо за удоволствие, да твориш. Да твориш значи да правиш различни неща от това да работиш за града, да произвеждаш и да се грижиш за прехраната. Да твориш беше да... създаваш нови неща, които да служат само за твоето удоволствие. Например да пишеш и четеш книги. Книгите са нещо като учебниците ти, но там няма само правила как да се държиш, ами... истории, случки, интересни неща, размисли, фантазия, други светове, бягане от ежедневието. Но именно тези хора, хората на Мъглата, които заради влияние и финанси бяха силните, решиха, че щом човек има нужда да избяга от ежедневието, трябва да избяга завинаги. Освен това имаше изобразително изкуство. Някой ден ще ти покажа какво е. И да, имаше и музика... Надявам се, че баба ти поне го е обяснила добре... Аз и майка ти бяхме музиканти. Тя пееше, пееше прекрасно, аз се влюбих в гласа й, докато осъзная, че съм влюбен в самата нея, а пък аз самия свирех. И колкото и проблеми да имахме, изкуството беше нещо прекрасно. Също като спомена за него. Но тези властници, както ги наричаш ти,хората на Мъглата, се казват така, защото преди тях.. преди тях имаше Слънце, Нати. Знаеш ли какво е Слънце? Това не е просто звезда, просто топлина и светлина, това беше изкуството да усещаш милувките върху кожата си, да нямаш ограничения, това беше изкуството...да мислиш. И то свободно. Но за наше огромно съжаление, Нати, силните на деня го превзеха, направиха го машина за пари, с което го преобразуваха в Мъгла, каквато я виждаш днес, но не можеш, за щастие или беда, не можеш да я различиш и да направиш сравнение. Защото не познаваш нашето време, Нати. Ти беше тъкмо родена, прясно малко бебе с почти оформящи се къдрици, чиято майка пееше с прекрасния си глас преспивни песнички.

 

- Но... как толкова просто... Нищо ли не направихте?.. Татко?

 

- Естествено, че направихме. Направихме въстание. Аз, майка ти, баба ти и всички хора на изкуството, за да бъдат по-късно идеалите ни разбити. Защото безчувствените хора на Мъглата бяха по-силни, точно затова, защото не чувстват. В това въстание се стигна до там, че просто се биехме, с голи ръце, загивайки. Тогава убиха Лаура.

 

- Мама е убита?!?!?!??!?! – избухването в плач изпреварва въпроса ми и се разтрисам, падайки на колене пред него. Умората в погледа му продължава да се рее в пространството зад главата ми, ей така, сякаш е казал нещо съвсем обичайно.

 

- Да – отговаря съвсем сдържано, сякаш подготвял се с години за този въпрос.

 

- Но как?!?!?! – продължавам да се треса от недоумение, от омраза, от отчаяние, не отбелязваки тропането на Каролина по вратата. Баща ми също не я забелязва.

 

- Така, както и всички останали. Може би останахме само аз, баба ти и вероятно още петима-шестима художници. А писателите бяха унищожени всички. Исках да загина с майка ти. Знам, че трябваше. Останах заради теб, Нати, за да живееш, заради Лаура.

 

Станах счетоводител, като всички останали, занимавам се с пари, защото това повеляват хората на Мъглата. Зощото всичко около нас е пари, лесно контролируемо, не те ли учат на това, Нати? Затова останах, за да дойде този ден, в който да ти кажа, че не е вярно, че всичко около теб един фарс и да те помоля, ако трябва да те умолявам, след като го знаеш, да не въставаш, да го знаеш за себе си, само за себе си, колкото и да е сложно и тежко. Моля те, Нати, нека знам, че съм свършил каквото трябва.

 

Стоя вцепенена, все по-уморена от всяка следваща вълна на онова море от лава и цунами, в което се превръщам отвътре.

 

- Кажи нещо, дъще.

 

- Татко, може ли да не ходя на упражненията?

 

- Разбира се. Ще измисля нещо. Ще те пазя от гледачите. Те съществуват само за да научат вашето поколение на подчинение, не, не ме прекъсвай, не е вярно, че ви учат да бъдете подходящи, учат ви да бъдете пригодени, затова ще те пазя от тях. Но не се издавай. Не издавай и мен.

 

- Добре.

 

- Добре.

 

- Ще ме оставиш ли сама?

 

- Да.

 

Не усещам кога се качвам на леглото. Не усещам и смесването на черно и червено под клепачите ми, от което обикновено ми се вие свят. Долавям само нежния гланциран допир, който се изплъзва бавно от пръстите ми, усилието да свия юмрука си, за да задържа снимката, неуспеха ми, придружен с успокоителни думи на баща ми и се предавам. Черният цвят под клепачите ми надделява.

 

▪ ▪ ▪

 

Сутрешните студени лъчи пронизват стъклото и се закачат на бузите ми, щипейки. За жалост отварям очи с притеснение. Не затова, че по принцип ги отварям, а защото е твърде тихо. Сутрин задължително има церемония по ставане, правила за закуска и прочее, размиващи, както знам вече, мозъка. Каролина винаги се чува, нареждайки, как я мразя вече, но този път и нейният глас го няма. Замислям се да не съм се прехвърлила в някаква друга реалност, но не, моята къща е. Прислужницата я няма, не се чуват гледачи проверяващи в колко ставам, не се чува баща ми. Странно. Ставам от леглото още с дрехи. Тишината е доста необичайна.

 

В хола няма никого. Нито в кухнята. Нито в трапезарията. Стаята на Каролина е празна.

 

Още по–странно. По закон човек под осемнайсет години не се оставя сам. Не е възможно всички да са отишли някъде. Притеснението се превръща в страх. Колкото и хората на Мъглата да изтръгват сетивата ни, инстинктът ми подсказва, че нещо не е наред. Побутвам вратата на стаята на баща ми. Ходилата ми са вече студени, пристъпвайки навътре. Няма никого. Леглото му е оправено. И върху него стои нещо лъскаво. Продълговато. Отново ме удря спомен. Това е флейта!!! Баща ми свири на флейта! Има и оставена бележка. ,,Ти си на ход. Татко”

                        

   

Книгохранилището

   

Добре дошли!  

   

Последни мнения  

  • Няма мнения
   

Кой е тук?  

В момента има 15  гости и няма потребители и в сайта

   
© E-LIT.INFO