Сякаш вчера събра приятелите си , напиха се подобаващо и отбелязаха дългоочаквания седемнайсети рожден ден. Спомняше си дрънченето на тъмните стъклени бутилки, когато падаха звучно на пода или се търкаляха бавно, удряйки се една в друга. Чуваше звънливия смях на пияните си приятели , който понякога се доближаваше до истерия . В мозъка му беше пълна мъгла не само тогава , а и сега. Единственото , което от време на време го разсейваше, беше един образ, който му се струваше прекалено енигматичен, за да се задълбочи над него и да се сети кой е . Но споменът така и не изплуваше от съзнанието му . И това го гризеше от вътре, подобно на мръсната мишка, която гризеше втория му чифт обувки . А той имаше само два – един за лятото и един за зимата, макар че почти не го обуваше, защото работа навън, на това студено , мразовито и страховито време , нямаше. А и си беше страшничко. По това време на годината снегът се трупаше със скоростта на куршум от пистолет, изстрелян към поредната захласната в полета си перната животинка , или по скоро гадинка. Трупаше се върху новите гробища, които се намираха точно на един бърз поглед разстояние от решетките. И това беше зловещо и опасно , но не зареди прочутите лигави истории за духове и демони , които те чакат, за да те избавят най-после от съвременната гибел и да те отведат на топло в ада, а зареди десетките кучета , които се спотайват под надгробните плочи и само чакат някой нещастен роднина на прясно загинал да се озове в техните владения и да го нахапят с все дебелия кожух и гумени ботуши. 

 

 За щастие пухкавият сняг се топеше също толкова бързо , колкото се появяваше. Потичаха рекички от мръсна леденостудена вода, наподобяваща струйките кръв , които бликваха от безмилостно улучената прелетна птичка. Но кръвта бе топла , а мръсният сняг студен , а и освен това сякаш се топеше безкрайно и минаваше дълго време, докато се изпари целият, а кръвта в една птичка е малко , може да се събере в 50-милилитрова бутилка от бренди. Но кой ли би предпочел птича кръв, от която може да се разболее, пред едно хубаво ароматно бренди , отлежало единайсет години в сухо мазе, където само мишките разделят и владея , но не стъклените бутилки – празни или не, а вестниците и списанията с голи модели и лъскави ролс-ройсове, които обгръщаха целия под и долните рафтове на мишето леговище.

 

Мазето... тази тайнствена връзка между реалния живот и фалша, между горната и долната земя, между човешкия свят и подземния. Там не обитаваха само мишките и понякога нещастните им роднини – плъховете ; там обитаваха тайните. Една тайна е тайна , когато я зная само аз, но после ще ти я споделя и ти ще я запечаташ в ума си. Ще нарисуваш картина с темперна боя или акварел в пренатоварения мозък, ще я запишеш с мастило , което пропива през плътта ти и се плъзга между клетките на кожния епител, когато си графираш татуировка; ще я снимаш с присвяткащите очички, за да я пратиш до обременения си ум и така образът , изграден на базата на тази тайна, вечно ще остане там, където му е било мястото. Но всеки ще си намери някоя мишка , навярно болна от чума, която ще пролази под дрехите ти , ще влезе през мършавите ти крайници и ще се настани комфортно в главата ти, а която без ни най-малки угризения ще разкрие изящния образ на моята тайна. Щом получи своето , болната гадина ще избяга от теб и още преди да си се усетил, ще цвърчи с пожълтялата си муцуна към своите верни приятели и ще им сподели не само фаталната болест , а и моята тайна. Когато обаче разбереш , че и ти си станал един от чумните приятели на миниатюрната мишчица разбираш, че тайните не са за разкриване пред трети лица , или пред много повече от третите лица, или по- скоро настоящите трупове.
В случая не беше чумата, уморила милиони души пред мрачното Средновековие , а спинът , болестта на двайсети век. И главните герои не бяха мишки и плъхове с незабележими размери , а съвсем забележими хора , които не пропускаха да се дрогират достатъчно много пъти във всяко едно денонощие, в продължение на точно една година и три месеца, четири дни и около пет или шест часа . Заловиха ги на първи април две хиляди и дванайсета година – рождения ден на Калоян , седемнайсетия му рожден ден. Каква ирония само – 1 април.. .В мазето цареше безпорядъчен хаос, изпълнен със зловонна миризма на смесени твърди алкохоли, бира, наркотици , повръщано , тоалетна и мухъл. Те даже го отглеждаха като домашен любимец и през няколко дни му даваха сочни плодове, кашкавал и зеле , които бързо изчезваха и мухълът нарастваше, досущ като мишките. В този хаотичен ужас от време на време се мярваха стъпкани, разлети и изпочупени спринцовки, с които младежите си бяха вкарвали опияняващия наркотик.

 

Но това бе тайна. Кой ги издаде? Навярно са били мишките.. да, тези проклети създания са били, няма кой друг. Та нали те разпространяват запечатания образ на тайната. Както родителите на изчезналите уж деца, които са избягали със 100 лева в джоба, за да се надрусат , разпространяват образите им по медиите и по дърветата в затънтените квартали или както опечалените родственици разлепят по вратите и стените на блоковете си лика на ближния си на бял фон. За да успеят възможно най-много хора да се запознаят накратко с човека, дори и вече да е труп.

 

 Труповете са излишни на този свят. Никому не са нужни, затова се изхвърлят. Но все пак, за да се превърне един труп в боклук, трябва да се изяснят причинителите на това състояние. В най-добрите случаи загиналите надвишават преклонна възраст и виновниците за смъртта им са самите те, но в онова мазе , загиналите не бяха на повече от двайсет години и затова причинителите на внезапната им смърт трябваше час по-скоро да излязат наяве . Така и стана. Главният виновник за смъртта на цели петима души се откри. Беше коварният спин за двама от тях, а за останалите трима бе отравянето с наркотици и алкохол. и тайни може би.

 

Но съдът и полицаите не се задоволяват с някаква си болест или наркотични вещества, а с човек от плът и кръв. Здрава плът и чиста кръв. Точно затова на бял свят, с много бели прашинки в носа и паметта, излезе Калоян П. Горкото момче, истински клетник , който сега живееше в клетка. Имаше два чифта ботуши , от които единият бе изгризан от миниатюрна мишка, досущ като мишките в онова мазе. Искаше му се да излезе , но пред очите му , на един бегъл поглед разстояние, величествено се извисяваха надгробните плочи на неговите приятели и тук -там някоя мишка с пожълтяла муцунка, загинала, докато изцвърчавала поредната тайна пред своите събратя. Беше го страх , независимо дали е лято или зима , за него пролет и есен бяха забравени. Копнееше да избяга от този затвор, да изхвърчи от тази клетка, но нали си знаеше – ако се захласне прекалено много в полета си , ще бъде улучен и кръвта му ще бликне на струйки , които бързо ще изцапат снега , а неговата кръв се събира в повече от една бутилка бренди.

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------     

 

Разказът е отличен с поощрителна награда на конкурса "Огънят на Орфей".

                                                                     

   

veni travel

   

Книгохранилището

   

Добре дошли!  

   

Последни мнения  

  • Няма мнения
   

Кой е тук?  

В момента има 12  гости и няма потребители и в сайта

   
© E-LIT.INFO