… А мен тогава ме интересуваше проблемът „копие – оригинал”. Интересуваше ме болезнено, тъй като бях прекалено млад и недостатъчно образован, за да доловя докрай параметрите му. Въпреки всичко и все пак, размислите върху двуизмерното, триизмерно и недостъпното по онова време за въображението ми четириизмерно присъствие на текста, за взаимоотношението между битовата и художествена реалност ме занимаваха сериозно. Тогава все още с лекота можех да пътувам до другите светове и след всякое пътешествие да се завръщам. Бях нещо като поет на изчезването – появявах се ту върху строгите очертания на скучната земна повърхност, ту в облачните пространства на пълна откъснатост от земното съществуване. Думите ми клокочеха в абсурдността на своята собствена фабула, съзнанието откликваше с дива радост и страхотни словесни безчинства при „откритията” на притчовата повтаряемост в нещата от човешкото битие, врязваше се в съновидението, наречено от всички нас, простосмъртните „реален живот”. Искаше ми се в поезията да намеря покой за безсънната си душа. Ала какъв ти покой, когато вече си открил, че именно точността на изказа замайва читателя на поезия, че езикът може да се изчерпи единствено в трудно откриваемата истина…

 

 ... И ето, дойде времето, в което започнах да схващам, че цялостната церемония на поетическото внушение тръгва от всеобщата трансформация в съзнанието на поета – като концентрация на волята върху терена на случилото или неслучилото се време. 

Разбрах, че истинската поезия оказва въздействие върху петте сетива на читателя едновременно, като изостря до атавизъм и интуицията – и именно с това тя се превръща в реалност.

 

Но да се стремиш към реалността, като пишеш измислици, е капан, от който излизане няма. Което от своя страна означаваше, че без измислица няма изкуство. Сложни бяха нещата.

 

… Отдавна знаех, че поезията едновременно е и убежище, и капан. Но ми се искаше да се приуча да пребивавам във време-пространството на благодатта и прошката за това, че сме хора между човеците; да се рея в небесата на любовта, съзерцанието, действието и умиротворението...

 

… Моите искове, естествено, бяха оформени с цялата трудност, с която в безгрижието си младият човек би могъл да стовари върху плещите на най-близкостоящите хора край себе си. Метафизика, без присъствието на Бог – скрита от погледа му.

 

… В онова време се бях вманиачил в поетичната умозрителност и литературно образно-визуалната извънредност. Самовъобразявах се като мистик и мислител. Но в необиграните си текстове от гледната ми точка сега, все пак не спирах да разстилам юношеската връзка общество-индивид-природа-неудовлетворение от пронизителната литературна фактура на заобикалящата ме отвсякъде, според мен, многооборотна словесна оскъдица.

 

… Само за месеци стремежите ми се превръщаха в метафизичен екстрат от опити за изследване на въображаемите катаклизми от травматичните за човека, често разривни връзки с действителността. Когато разбрах, че мистикът е човек, който, загубил Смисъла, се стреми да удовлетвори духовните си нужди със заместители, покрай това си „прозрение” престанах да затлачвам ума си с въображаемите светове от познатите на този етеп от живота ми модни измислици, ако ще те да бяха плод на изключително майсторство в областта на изящната художествена словесност, силещи се към „новите светове”.

 

… а вятърът, о, вятърът, нагорният му дъх и голотата му, и расото му на свещеник нощем, с развятите коси върху реките сини, над птиците, забравили далечното си пътешествие на юг; и гърлените звуци, развъртяли се сред стволовете на готовите да литнат право в небесата зъбери на срутващата се под мрака планина; изгубеният остров в океана, загубилият се в ленивото движение на океана остров – опорна точка за разбунилите се сред небесата облаци; –
.

.. Там златокосите нивя с полите си рисуват неразгадаеми йероглифи в небесата /по- в дъното: гората е, безсънно огледало, където светът от векове потъва; зеленина отвесна, могъща тайнственост – докоснеш ли пейзажа с глас, самата същност на живота ще експлодира в отговор с хилядогласи звуци/, там вятърът на пресекулки хлипа, за да отлюспи пласт след пласт от канарата и я направи камъче отново, там с пърхави крилца врабчета като изгубени души поклащат горския покой, а малко по-назад козле с потръпваща опашка от цицката на майка си бозае, същинска пеперуда в храсталак от дива роза; там ехото шепти едно и също, забравено, но скъпо име, лишено от произнасяне докрай; там хребети се блъскат в гривите на облаци бухлати, за да ги пратят някъде, и от самия Космос по-далеч. А ако има нещо друго в гледката, това е, че човекът, без да спира да върви, сглобява елементите на цялата картина и – изкатерил думите си връх след връх – се учи да говори…

 

... Не се сещам за някое друго от заниманията на човешкия ум, което така убедително да го води към уравновесяване на полярните противоположности в съзнанието на човека и същевременно да излиза от техните граници, каквото е вглъбеното в собственото си вътрешно движение, създаващото само посока и същност между взривовете на собствените си енергийни полета, каквото е поетичното слово. “Мястото”, докъдето отвежда поетичното слово, независимо от това как ще бъде наричано – дали “отделна реалност”, “пукнатина между световете” или “сакрално пространство”, – е именно точката, в която се интегрират позитивните и негативните сили на собствената ни психика. Пътят до него няма начало и край – в съавторство между творец и съпреживяващ творческия процес, като краен резултат той би трябвало винаги да е свързан с постигнатата хармония, Сътворението и божествените връзки между човеците в човешкото ежедневие.

 

… започнах да усещам без логически преход проблясъка на представата за „не-нещото”, преди с помощта на възприятието да е станало „нещо”. Проблясващото някъде-там не се създава, не се превръща и не се разпада;

 

… там някъде, в началото на завихрянето на една елементарна частица, която в речта условно бихме могли да наречем „дума” трептят енергии, които някак си се намират една друга и вече изчезват; просветва и изчезва безпричинно енергийната искра, която причинява следствие по силата на това, че не е нещо определено. И в самия атом нещата също не са определени като пространствени обекти, както сочи квантовата механика;

 

… В атома, молекулата и кристала; във водата, земята и въздуха протича „неопределеното”, което чрез нашите възприятия и имената прави небето и земята и водата; кристала, атома и нас самите. Да „проумееш”, че в крайна сметка човекът е такава име-форма, е решаващата крачка –

 

… какво от туй, че вън от нашия човешки опит, изказан с думи, нищо не тече във време, не се разполага в пространство, няма битие, не е „нещо”. Има го, и то е безформената ефирна празнота, която тече във всичко и е „вътрешният аспект” на нещата, откриваем в нас като „ум-неум”, по този начин съставляващ „досветовната” ни, „предчовешка” природа.

 

 … и тъй, толерантен към „други” мистични опитности, открих, че Смисълът не се вижда, нито пък се открива с думи. Не се назовава. Той се открива сам – в неизбежността на света, с омагьосващата си простота…

 

… но нека разчленим редицата от мисли, защото преживяното остава някъде далеч в отминалия миг, защото всичко в битието ни е състояние…

 

… Създателят не мисли за победа, във винаги несполучливите домогвания, там, където е забравил да притури ум, към нея самоубийствено са устремени неговите производни – безброй човекодоказателства за още по- безброй човешки производни, несъвършени производни, които винаги ще бъдат подчинявани от други, онези, същите, които в стремежа си към местожителство връз острието на бръснача, ще грохнат с предизвикателна усмивка на уста, не смогнали да отделят секунда време, за да се вместят в собствената си съдба. –Окрилят девствения ум,блестящи, думите от прозирната дълбина на трудно обработената мисъл, мисълта, превърната в природен къс, изтръгнат
направо изпод носа на Бога, за който всички казват, че винаги е пречел да направим от равнина насечена хълмиста местност, хълмиста местност, чукар, верига каменна, масив планински, непроходимо висине, което, според нас, не дай си Боже, все някой ден ще се превърне в сборище на богоравни…

 

… Обичах вече чистотата на този начин на виждане, обичах неговата всеобхватност: цялата трудна яснота, цялото множествено движение на първичната реалност бяха налице и рисуваха душевното пиршество на човешката личност… Опитвах се да пиша вече така и вече знаех кои от познатите ми ще одобрят този начин на писане – за онова време това бяха хора извън правилата – необикновени, неспокойни натури, предизвикателно заплеснати в поведението си. За самия мен това вече беше Голямото отклонение на напреженията. Знаех, че си проправям добра пътека и имах вече кураж: на Радичков му допадаше борбата ми с думите. Това бе по-наднормално, по-мащабно съществуване в словото, мисълта ми вече беше в състояние да дебне фантомите на един значително по-флуиден свят от онзи, който ме обкръжаваше и който познавах от сънищата, до сетните извивки на възвишенията и сенките в неговите снижавания. Този свят в същността си обаче беше реален. В него вече го нямаше интимистичният тон на безкрайния открит монолог в сантименталното съприкосновение с познатите и банални неща, свити в подредената сянка на достопочтеното ежедневие…

 

... Каменоломни изоставени и дъжд, дъжд, дъжд, а долу в равнината –пожарът на грохналия в сънищата град, градът неземен нощем, а през деня до втръсване еднообразен с шумовете, прахоляка, сметищата, организираната подлост в оцеляването на едни над други, с платената любов и безобидната омраза, с плъховете, мишките, домашните любимци, венерическите болести, с чучеловидните създатели – неясни сенки, сплъстени в кръг край въртележката на тягостното бягство от смъртта, наречено движение поради липсата на друга дума, която да обозначава с две три срички факта, че авторството на Потопа не принадлежи на Бога.

 

… нямаше го прякото отражение. Стадият на отражението, на отреагирването в поезията се прескача единствено от контраезика на въображението. Но от своя страна контраезикът на въображението несъмнено може да бъде прескочен от едно ново действие, което налага други, по-мощни сили и концентрации:

 

... Едва ли някой би могъл да наклони посоката на гъвкавия ум, за да повярва паметта, че в сън Атлантите се крият поради липса на друго някое убежище от хорските очи, от хиляди прииждащи човеци, човеци, болни и лишени от време, свобода, от хляб, човешки образ, от собствено подобие – завинаги от други хора, постигнали лъскавина, симетрия и благовидност на пейзажа единствено зарад това, че са живели в умножена дажба свобода и хляб, човешки образ и себеподобие, за да се чуе, за кой ли път назад зад мрака, предхождал бебешкия рев на новозаселници в неизброими орди; рев бебешки, прераснал първо в боен вик, в победоносен смях, в плач скръбен, плач, следван от безобидна тишина, за да се види, разбере и чуе, да се разучи нов, примерът, обозначаващ Смисъла не с визия и звук, а в пълното отсъствие на визия и звук – загадъчното Съдържание в процеса на душевно-умствено-телесните ни упражнения –

 

… фини рисунки, филигранни съпоставки на тъмните и светли петна – пространствените отношения и съотношения между прицелените за инкрустрация в „платното” „предмети” – и движение, движение, движение:

 

… и продължава да шепти в тъмата, ще каже истината най-подир – заобиколен от нощ, ако не го дочуваш ти, ще разберат гласа му боговете!...

 

… Мисълта е първият двигател на медитацията, но медиативното движение продължава безспир, далече отвъд границите на мисълта…

 

… Идеи? Винаги има идеи, ако щете – основни; а и във всеки що-годе свързан смислово текст може да се открие и изводът, и заключението, както ни учеха в отделенията едно време…

 

… Дотук добре, но това са актове, чийто краен резултат са мъгляви размишления, артистични словесни късове на пръв поглед, без сериозна основа.
Мисленето в поезията, дори то да е с далечни и съвсем хаотични връзки в общата тъкан на текста, винаги трябва да бъде подчинено на логиката, макар понякога тя да бъде затворена в движението на собствените си съвсем тесни предели. Това е логика на завършените системи от образи, душевни изображения и превъплъщения на индивидуалното „аз” на твореца. Тя, както би се изразил Кенет Уайт, е прекъсване на временното, за да се влезе в едно извънвременно пространство. Това е просветлението в мрака на неизвестното и „празнотата”, „белият свят” в дзен-будизма – най-трудно постижимата, последната фаза на медитацията; според моето скромно мнение: „видението без застопорени в съзнанието образи”; видение, в което се опитвам да обединя собственете си предмисли с духа на предполагаемия мой съжител в света, с небето и природата покрай мен, крайният сполучлив резултат от действието на което би бил художественият образ,

 

… където си застанал не само в предначертания път, а и в неизвестното, където съзнанието се слива с мирозданието и разликите между богочовека и човекобога се появяват и изчезват по твоя воля …

 

… Това е един от вариантите за превъплъщението на артиста, но ако в цялостния обем на мисълта ти не достига нещо малко, нещо съвсем, съвсем мъничко, ще липсва всичко –

… защото моделът, структурите, механизмите на същността и съществуването са мравчи дири пред вдъхновението да ги съзреш и наблюдаваш –

 

… а движейки се в пространствата на вътрешната си яснота, отшелникът е постигал висшата цел на своя живот: анонимната простота в диалога си с човечеството и Бога;

… освен това, хуманистичната западна култура е приета с изключително много страдание. А казват, че страданието е присъщо единствено на славянството, на православното християнство!...

 

… после ми предстоеше десетилетия наред да вървя по неравния, безкраен в ширината, дължината и дълбочината си път от литературата към поезията, от цивилизацията към културата, от обществото към понякога болезнената жива реалност на битието.

… но аз се намирах може би вече в пространствата на естествени според мен феномени…

… В процеса на работата си разбрах, че ако искам да имам успех с текстовете, беше необходимо умело да контролирам приливите и отливите на сугестията, трябваше да се съобразявам с всички видове интервалови препятствия пред накъсаната ми от емоции в собствения си порой мисъл, трябваше да се науча да напластявам умело съвместимото до несъвместимото в едно цяло, да създавам полифонични връзки и взаимоотношения между отделни вътрешносмислови структури на фразата, хладнокръвно да овладявам ритмичните изпитания и темпото в потока на мисълта, да постигна техниката на снапшотовете – моменталните снимки, изгледите, пейзажите на съзнанието, – на поетичния изблик, съчетани в единство: импулсивно и без всякакво суетене.

 

Малко по-късно открих, и то поради тийнеджърското си несъгласие с целия заобикалящ ме свят, че с едно-две авторски изключения в тогавашната литература, сюжетът и дори съдбата на персонажите, нямаха абсолютно никакво значение за смисъла в изобилната книжна продукция – значение имаше идеологическото „нищо- не-случващо се” в душевните лутания на полуграмотния литературен герой /автор/, който от лош човек или колебаещ се между доброто и злото индивид, в развоя на литературния опус се превръщаше в идеалната положителна личност от социума на новоизграждащата се бъдещност. В белетристичната книжнина на него му се позволяваше най-много грехът да удари една-две мастики в кварталната кръчма след работа, а случеше ли се да изневери на жена си понякога, партийната организация моментално го вразумяваше и го връщаше вкъщи, при родата, семейството и децата. В по-голямата си част поезията от онова време наподобяваше хорово пеене, в което маститите изпълнители жанрово стояха широко разкрачени между балагана и молитвата /не към Бога, разбира се/, между шепота, агресивният егоцентричен крясък и гърленото недискретно говорене в ухото на съседа от публиката по време на театрално представление.

 

... защото езикът разчита на звука, но звукът има своя собствена автономна стихия...

 

... Всеизвестен до баналност е фактът, че поезията ни предлага един от пътищата към духовно преобразяване. Като отделни човешки същества само голямата поезия обаче ни кара да се почувстваме неразделимо свързани с Вселенския Дух. Ако не всички, в детските и юношеските си години повечето от чувствителните и мислещи младежи пишат поезия. Поезията им обикновено е досадно, резонансно, заглъхващо, интимистично, ала дълго време и непрестанно повтарящо се ехо на нещо чуто, прочетено, почувствано в резултат на приповдигнатия, но необигран ум на изгубилото разума си от любов или влюбване същество, на обземаното на вълни, на вълни от тъга или пристъпите на отчаяние създание, на възторжения в празничната си лудост индивид, който иска да сподели с цял свят уникалните си според него вътрешни преживявания, свързани с някакво подобие на временно вдъхновение. Но ако в по-зрелите си години ние продължаваме да депонираме в заобикалящия ни свят собственото си чувство за истинска необикновеност, освен от всичко останало, съдбата ни започва да се съставя от новооткрити сакрални връзки между самите нас и Вселената като цяло. И на определен етап от развитието си узнаваме собственото си място във великата йерархия на съществуването.

 

 ... Тепърва имаше да се убеждавам във факта, че трудът ми нямаше да се заплаща добре не защото нямаше стойност, а защото няма цена.

 

… Независимо от това дали авторът се надява, че след хиляди години ще го четат както хората днес обичат да четат древнокитайските поети или не, сигурно е едно: в леденото сияние на разума няма капка поезия!...

...

Човекът е неприкосновен индивид, но е и множественост...

 

... в този смисъл всяко изкуство е безкраен преразказ на опитите ни за духовно самопознание. Този преразказ не е само словесно, тоест мисловно пресътворение на изминалото се време. Той е частица, едва доловимо със сетива миниатюрно парченце от многоспектралната мозайка на вътрешните състояния в настоящето на пресъздателя или преразказвача – дори когато той говори за бъдещето си: в рамките на придобития от него в годините житейски или творчески опит. Тоест, “преразказът” е всичко онова, което вече е самата новооткрита от самия него, негова вътрешна същност.

 

Повтарям: думата ми е за голямото, съкровено изкуство.

 

… Когато започнах да правя първите си опити в прозата, казвах малко – с много думи. Не се получаваше. По-късно ми се искаше наведнъж да кажа всичко онова, която знаех, с малко думи. Пак не се получаваше. Днес в процеса на писане с всички сили гледам как да се освободя от онова, което стои между реалността и мен. Защото съм на възраст, в която отдавна трябва да съм разбрал, че за да проникна отвъд привидното състояние на действителните неща, съзнанието ми непрестанно трябва да си проправя път между дълбоко скритите и обрасли върху самото него вторични случайности и изненадващи феномени. Тогава именно изчезва капризът, несъгласието, гневът, обидата, желанието, волята, егото. Ти си се слял с онова, което наблюдаваш и виждаш.

 

... Когато слуша нечий разказ или чете някакъв текст, особено ако те са проникновени и истински по звучене, у човека винаги се създава напрегнатото усещане, че е загубил нещо, че непременно трябва да се завърне обратно по пътя си и неотклонимо да сведе очи към следите си – да го потърси, да го открие, да си го вземе.

 

Кратко казано, той се надига на пръсти, за да достигне ръста на автора, като в същото време непоколебимо е сигурен, че авторовите мисли винаги са се въртяли из неговата глава, само дето той просто не е имал време да ги оформи достатъчно, за да се издигне поне една глава над онзи, който вече е свършил цялата работа.

Цялата негова работа.

 

Загубил е не той. Загубил е авторът. И то не “нещо”. Докато е работил, докато е отразявал живота си върху книга, той се е простил със значителна част от своя живот. От своя единствен живот. Но в процеса на търсенето, откритието и съхранението на изминалото се време, той неуморно е разширявал самосъзнанието си и без да спре, непрестанно е фокусирал цялото си същество в магическия ритуал на стимулираната от самото него еуфория в разпалване въображението. А крайната, понякога несъзнавана цел на въображението на писателя и поета е пречистването на собствената му личност, постигане високите нива в духовното състояние, в което егото влиза в контакт със своя висш Аз или Бога.
Загубил е, но печели!

 

... Това е парадоксът на пораженията от живеенето, това е стареенето на тялото, “насила” придобитата мъдрост, това е житейският опит, това е част от ценоразписа в изработването и оформянето на хармоничния човешки характер. Личностната съдба на всеки от нас, осмислящ същността си единствено в напрежението на “преразказа” за себе си – в потока на собственото си осъзнаване.

 

... слабото изкуство е като слабия характер. Те винаги са откровени и простодушни. Това са задължителните условия за тяхното съществуване...

 

... Едва след 60-тата си годишнина усетих, че ставам неподвластен на времето. За мен то вече наистина не съществуваше. Това е точно онзи етап от живота, който философите винаги са искали да достигнат и който обикновено наричат “безгрижие”. Не бързаш за никъде. И е пределно ясно защо.

Но в зрелите си и най-вече, в младите ми години липсата на време ме притесняваше особено много. Може би затова, че в писането и не само в писането си правех непрекъснати опити да се “разкрепостявам” в пространството, да се почувствам свободен. Всъщност, винаги през живота си съм се чувствал свободен. Защото съм непоколебимо уверен, че усещането за свобода не идва отвън. Човек се ражда свободен, но свободата не се подарява. Тя е дълбоко вътрешно преживяване.
През всичките си дни и нощи по онова време обаче се чувствах страшно самотен.
Много отрано осъзнах суетата около себе си, не, не става въпрос за индивидуалнота суета, която до болезненост ми е чужда и която ме отвращава, а онази, другата, суетата на човешките цивилизации, неуморно поглъщащи се една-друга в несъществуващата бездна на времената.

 

… защото, появи ли се в теб жаждата да доминираш над себеподобните, няма сила, която да те принуди да спреш в самоубийственото стремление да се изправиш на нокти и извисиш ръст над околните. Какво си въобразяваме ние? Какво искаме, за какво настояваме, защо непрекъснато правим опити да се наложим един другиму, като с това губим не само времето, здравето и живота си; защо непрестанно се прескачаме един-други, защо се унищожаваме така вдъхновено, стръвно и денонощно – в работата, на улицата, в семейството и леглото?...

 

... зарад тези ми въпроси ли още от началото на нашето запознаство, приятелите ми решиха, че съм различен. Бях различен, бях Другото Нещо. Всъщност, различен ли бях?...

 

... Освен че няма слух, оплаква се от краткостта на битието, а също тъй, би искал да разкаже за милостта, за собствената си обременена милост към ближния, за славата, която гъделичка го в сърцето право, и за надеждата, за светлината, за окрилящата го все още стара, полузабравена любов. Додето спи, говори, поглъща тонове храна, говори, изхожда се, пикае, пак говори, а заизвива ли се женското създание в ръцете му самозабравени, пръстите наподобяват хоботовиден връз, но той не спира да говори – говори часове, говори дни, седмици, години, а паднат ли слушателите му, слушателите с отдавна запушените ушни миди в несвяст, започва тихичко да си подсвирква фют, фют, фют и се оглежда към величествено стихналата, мъртвешки стихналата в страх природа за нова публика изсред заключилия се зад хиляди ключалки свят. И няма пролет, няма раждане, ни смърт, ни време, нито слънце, ни отговор на смъртоносните му милион въпроси…

 

… Строим жилища и отглеждаме деца. Годините минават, събираме впечатления, пари, позиции, познание, а се оказва, че човешките ни радости и грижи са преходни, което значи, нищожни. Дори неразрешени, вътрешните ни проблеми избледняват на фона на по-сериозните следващи главоболия. Времето лекува болката с отминаване и посрещане на новото. Отчаянието и тъгата отминават, както прочее, отминава и щастието, и радостта. Приятелите се събират и разделят. Враговете се сблъскват и оттеглят. Грижите изчезват и идват други, човек променя желанията, целите, интересите, предпочитанията си. Това е ефимерността на нещата от живота, това е илюзорността на човешкото съществуване, но има трайни неща, за цял живот: деца, любов, работа, убеждения. Силната вяра в ценностите обаче също отслабва и дори изчезва пред лицето на умирането. Фактът навява мисъл за суетността на живота, с всичките му прелести, с цялата му тегоба. Изтляват и животът, и здравето. А може би именно затова те остават ненадценим дар?

 

… Сега мога, но ми се струва, че по онова време не можех да си представя живота без поезията – без да знам изобщо какво представлява поезията. Долавях само, че всяка една мисъл от битието ми защитаваше светостта на копнежа ми да откривам отново; отново и отначало митичните мигове в разгадаването на собствената си идентичност.

 

... бистро кладенче, сребриста тополка, бръшлян, неутешима печал, меден мирис на бор...

 

... Видях го. Почувствах го. Чух. Помирисах. И вкуса му опитах. Това обаче бяха само идеограми. Задържането им в паметта ми, размислите ми върху тях. После дойдоха думите. Със звуците на буквите си, думите вече имаха за слуха ми силата на магическо заклинание – звукът на Словото, или Логосът, за мен вече проникваше и насищаше с енергията си целия мистичен акт не само на Сътворението, а и на всяка, взета сама за себе си отделна Творба...

 

... и свободата. Нали тъкмо свободата ти дава правото да бъдеш различен, да се чувстваш различен – ако по онова време съм разбирал свободата като воля за отклонение от предначертания път...

 

 

... В един от свещените текстове на етиопските гностици, Лефефа Седек, се казва, че Бог сътворил Себе си и Вселената, изричайки собственото си име. Затова името Божие е Същността на Бога и не само е източник на Неговата мощ, но и вместилище на Неговия живот и във всяко отношение, е Неговата Душа...

 

... а произнесеното или записаното слово изразяват волята на автора си – в света на Поета витаят мистериозни неведоми сили, поетът трябва просто да ги приеме като житейски факт. Стори ли това, с течение на времето той постепенно започва да вижда онова, което е гледал, и да чува онова, което слуша, като крайният резултат на цялостните му занимания го превръща “в човек на знанието”. А какво представлява “човекът на знанието”?

 

Всъщност, той се явява приносител на връзките между обектите, които още от деца ни учат да приемаме като значими.

 

Ако светът на обикновения, “нормален” човек се базира на упованието в собствените му възприятия, то в неговия преобладава неосезаемото. Въпреки че в изкуството си той я представя видима и възможна за докосване до сетивата, Вселената му е необятна и непроницаема мистерия. Тя не може да бъде вкарана в рационалните категории и рамки. При това, за да я въведе в действие, той трябва да умее да спира движението в тази вселена, когато вдъхновението му наложи това. Едва тогава той вижда детайлите на предметите в нея и придобива знания и власт над тайните сили, действащи около нас; тайните сили, които мнозина хора обикновено държат изключени от своите възприятия. Едва тогава той започва да контактува с “мощта” на вятъра и на свещените извори, както и да пресъздава отново във виденията си отдавна отминали събития и случки, за да прозре ролята, която те са изиграли в развитието и самоизграждането му като личност. Познанията, които той придобива в целия този процес, му помагат да укрепи защитните си сили при проникването в неизвестностите, да опознава все по-обстойно себе си, да установява пълен контрол над физическия носител на собственото си съзнание, ума, да достига безпогрешно прозренията, необходими за оформяне вкусовете на читателската му публика, да отваря веригите на трупаното познание в съзнанието й, да внушава и да се връща, балансирайки по тесните мостове към “другите светове”.

 

… защото освен когато работя, и в голямата останала част от своя живот като движеща се маса материя, свързана с нишките на непрестанната мисъл, аз съм реален и земен, но съм и част от целия космически свят, в привидния хаос, сред който се блъскам в милиарди човешки създания – но и в предметния, подредения свят.

 

… а истинският поет не се занимава с изкуството си, той работи с реалността, при което всяка една от творбите му след създаването й с течение на времето от природна даденост се превръща в природна забележителност

 

… Стихотворението е плаващ знак от нашето вътрешно съществуване, не е само изкусен наниз от думи, отбелязващи емоционално-мисловното ни движение към външния свят. Заглавието му само маркира координатите на заетото от нас място в пространството на това пътешествие, точката от маршрута – гъсто заселена с образи, – място за виждане и спокойствие.

 

… Съотношението между мимолетното и безкрайностите; сливането с природата на нещата; медитацията в осъзнаването на собственото ти „аз”, хармонията между вътрешната ти същност и света покрай теб, пътят ти на завръщане – да се настаниш в света с целия бунт на душата си и пак да бъдеш в съзвучие с него…

…

Само по себе си, заглавието трябва да притежава изключително завършен смисъл с напълно самостоятелно значение.

 

Същевременно, то е част от дневника на моето пътешествие, миг от привидно изолирания смисъл в движението из едно по-широко, почти безкрайно пространство, който, назован, има разделящо-свързващо значение в цялостната постановка на текста…

 

... За качеството на поезията може да се съди само по действието, по глагола. Съществителните имена могат да се посочат и с това са лесно достъпни, но то се отнася само за зрителното докосване до предмета. За слуха, вкуса обонянието, осезанието нещата стоят съвсем другояче, освен глагола, те могат да изразяват и действие. Да направи динамично действие с прилагателни имена обаче може единствено геният. Защото, за да придвижиш предмета в пространството, да го определиш, давайки име на най-същественото от качествата му за момента, а после да го преместиш или оставиш до другия момент, до другото прилагателно, което ти е необходимо в процеса на цялостното внушениие, се иска око за едва разчленимото от човешкия поглед, иска се колосално въображение. А да работиш с въображението си, трябва наистина да бъдеш посочен от Бога.

 

… затънал в ад, очаква търпеливо прераждането в рая, а всичко покрай него се придвижва и вълнува, променя се и се прикрива, за да направи път в гледката на другото, което се вълнува, мърда, движи се и се променя – по същия на неговия начин…

 

... Какво друго е майсторството, освен движение до една точка – от друга или обратно. Повечето от писателите днес, не говоря само за българските, изграждат сюжетите си в тръшкане, хлопане на входни и изходни врати, сблъсъци между плюсовия и минусовия герой, многознайковщина, драми, съобразителност и злочестина. Всъщност, те се опитват да избягат от проблема, от времето и от себе си.
Какъв е проблемът? Страхът да се сблъскаш с истината. Този страх е взел много жертви. А майсторството е в това, да свалиш този страх до обикновена тревога, тревогата за и от света, да го смалиш и да внушиш, че пред света има много пропасти. Майсторството е и в това, постоянно да се безпокоиш дали се развиваш или деградираш като човек, дали твоята честност отслабна или укрепва, да поддържаш съзнанието и съвестта си във форма. Човечеството още дълго има да атакува палати и затвори. И тези атаки в крайна сметка са атаки за завладяване ума на човека. А това дали ще разрушим най-хубавите тайни на живота или ще помогнем да се освободи един човек от нов тип, зависи от нашата личностна смелост и добрина. Защото, докато сме живи, хората ни познават, срещат и виждат, след това те не се задоволяват само с направеното от нас, а искат да научат възможно най-многото за нас и живота ни. За нас, за характера и нравите, за морала и отношението ни към ближния. Бъдете убедени, че това е така!

 

... Великият поет е едновременно учител, лечител и екстатик, тръгнал по безкрайни маршрути в реалния, небесен и подземен живот, за да издири избягалата от тялото си душа на нашия почти винаги болен в борбата си за съществуване свят. В текстурата на неговото познание искрата винаги се е превъплъщавала в лъч, лъчът, в пътека, пътеката става път, а пътят се превръща в река, която те полюлява, понася те, носи те и те отнася; вече си на върха на Вълшебната планина, от която ще литнеш към в лазурния океан на Духа, към отворените обятия на притихналия Всемир – самият ти ставаш най-дълготрайният тон от всеобщия Ритъм, на който се крепи Космическия безкрай...

 

... рееш се в здрачния свят отвъд небесата, но ето го слънцето, слънцето разсейва сенките на планинските хребети, плавно пълзи пред очите ти, всичко наоколо се превръща в мека всепоглъщаща светлина, с която се сливаш; ти вече си част от нея, и ето те: властелин в Реката на Образите, пречистен и изтощен...

 

... Това е може би вече Обратният път. Пътят на завръщането към Планетата на Живота. Той наистина винаги е по-важен от пътника. Пътникът е анонимното тяло, докоснало се до Словото, той е само приносител на думи – следите по Пътя, дирите на пълзящата и проникваща, превзела ума светлина на непрестанната Божествена Мисъл.

 

... В дългогодишните ми разговори със слаби, средни, посредствени, добри, много добри, отлични, прекрасни, великолепни – и с няколкото гениални според оценките ми – поети, а и според собствените ми прозрения в хилядите нощи на вдъхновена безсъница, на мен ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че тези практики, срещащи се и в текстовете на най-известните по света планетарни мислители, предлагат неизчерпаем извор на визионерски озарения, свързани с човешката ситуация. Те все по-осезаемо присъстват в модерното съзнание на съвременния поет /може би и писател, философ, а и мислител изобщо/ и биха могли да доведат до съществен стойностен смисъл в трезорите на човешката мъдрост.