Лавини

Говоря ти, ала едва ли
и с половин ухо ме слушаш:
дъждът напразно сякаш гали
повехналата теменужка.
Душа облегнала на лакът
въздишаш и не искаш нищо:
тъй преди изгрев често мракът
ревниво светлината нищи.
Но повече от всичко плашат
очите ти, безмълвни, слепи:
нали лавините най-страшни
клокочат под спокойни преспи...
Груба сметка
Отстрелян като див глиган
замижва моя ден и зная
ще хлътна клан и недоклан
в една неподредена стая.
Жена ми може да гълчи,
ала това ще е нахалос.
Отдъхват моите очи
край мен, щом всичко тъне в хаос.
Тук чаша, там-чорап, ръкав,
на пода книгите са доста.
Не ги докосвайте! Така
до тях предвиждам лесен достъп.
Лежат тъга и лилав смях
по рафтовете на душата.
А аз и вчера не посмях
да ги разхвърлям без остатък.
Пищи околната среда,
от мен, но правя сметка груба:
щом всичко друго подредя
аз себе си да не изгубя...

Улов

Морето ли? Все още ми дължи
едно момиче в жлътналите дюни.
Сред тях засях тръпчивите лъжи,
че то ще дойде и ще ме целуне.
Но вятър всички пориви отвя
и този плаж сега е киша мръсна.
Насън уж пиех бистра синева,
но Бог над мене изгреви не ръсна.
Уж с водорасли, сплетени на кок,
брегът е по-примамлив тази вечер,
но е тъмница, мрачно като в рог,
и зли вълни прииждат отдалече.
Да имах тънка лодчица с мотор,
да забръмчи над бездни и подмоли,
момичето ще чуе, сто на сто,
и тихо на Нептун ще се примоли...
...да се завърна жив, със улов скъп,
и то ръце да хвърли върху мене,
а в лодката, обърната по гръб,
безценната ни рожба ще зачене...


Озверяване на думите

Аз все залъгвах думите, но знам,
че някой ден и те ще ме напуснат.
През прага ми ще скочат - свят голям.
И викна ли по тях - ще е напусто.
Ще се пръждосам и ще зъзна пак
край изворни води и пущинаци,
понеже който Богу е недраг,
оставя нему Господ често знаци.
А ти кога ще вейнеш дъх горещ
на моя сън край счупената стомна?
Аз бих те търсил цял живот със свещ
и още сто живота да те помня.
И бих привикнал даже с мисълта,
че си със друг, че с него си щастлива.
Ще пия бъз. Молитви ще чета
и мойта кръв полека ще изстива.
А думите из мен ще изръмжат
подобно псета, вързани накъсо.
А две от тях, среднощ, за първи път
ще озвереят и ще ме разкъсат...


Слънчево цвете

Навярно по високите етажи
живеят дваж по-смелите от мен,
но някой ден и аз ще се окажа
поне доведен брат на Супермен.
Аз бих отишъл в школа за пилоти.
И вече чувствам как ще ахнеш ти,
че току-виж животът ни по ноти,
е тръгнал и съвсем ще разцъфти.
И сутрин, щом светът все още клюма,
ти ще приглаждаш леко със ръка:
ту копчетата златни на костюма ми,
ту синята фуражка и значка.
И някой ден връз облачната киша,
(дори и със завързани очи),
на Боинг-а с крилото ще напиша:
Обичам те! Е, хайде, отречи.
И в делник, или празник, не е късно,
додето поря тези висини,
и слънчевото цвете да откъсна,
за теб, преди навън да се стъмни...
Укротяване на наркомана
Понеже ягодово сладко зрее из кръвта ти,
в сладкарница ръкави ще запретнеш.
Излишно е да споменавам колко пъти
ще смеся дъх с редовните клиенти.
В тавичките ще бухва в полунощ тестото,
както гърдите ти, щом учестено дишаш,
успея ли със крайчето си на окото
да ти намигна с "имате ли витошки?"
Ще ми речеш, че се пекат и може да намина,
да сметнем точно - след петнадесет минути.
Но и секунда, може би, не ще е минало,
а някой из тълпата леко ще ме сбута.
Ще му отстъпя ред. Не гоня влак или Михаля
и в общи приказки не искам да залитам.
Пък и денят започва току-що, а не преваля.
Душата е широка. Джобовете - плитки.
Пещта дълбоко ще въздъхне. И ще махнеш
с крило нетърпеливо, за да влизам.
Ще глътна две-натри, ще смръкна пудра захар,
полепнала по новата ми риза...

Танцуващият с вълчиците

Ти все казваше, че съм досущ холивудска звезда
с тези дълги коси, бакенбарди и сластни трапчинки,
аз отвръщах с усмивка, с насмешка, че май за беда
съм останал дубльор на Ди Каприо в общите снимки.
Все ни люшкаше с него изменчива, сложна съдба,
но светът вече знае отдавна наистина кой съм:
цяла вечност със зъби и нокти аз водих борба
и спасявах семейния бедстващ Титаник - на косъм.
Виж, например - Бандерас - как само със лека ръка
из разпалени сцени жени най-различни прикотка,
а пък аз съм се вкопчил във теб, вероятно така,
сякаш с тебе ми почва и свършва, единствен, животът.
А животът е къс. Пренаписвана с нотки тъга,
Кевин Костнър отлична рецепта за щастие има:
ще танцувам с вълчици, ще стана дори бодигард,
който пази за тебе в сърцето последната рима.
Не, не казвай, че роля играя из филма нелеп
на живота до днес, който с друга не ща да повторя,
че когато звездата на мъж скоро блесне над теб,
ще умира мъчително в мене зад кадър дубльорът...

Не се влюбвай във мен

          ... не се влюбвай във мен...
                                  Л. Левчев

Не се влюбвай във мен, измисли най-ужасния повод,
че съм по-безсърдечен, дори от Касчея безсмъртни,
че в душата ми никога няма да стъкнат огньове
нито веда, ни елф, ни залутан из тъмното пътник.
Не се влюбвай във мен, измисли си мечта или остров,
там, където заблуди и страсти са още зелени.
И канарче вземи, да притопли с гласчето си остро
всички твои премръзнали – смъртно самотни вселени.
Или пък, щом заспя, отрежи ми косите среднощем,
та властта ми над теб изведнъж да отплисне до капка.
Наречи си за мъж някой, който разбира от кошери,
да ти носи по пладне бурканчета с мед в свойта шапка.
Подсладен или не, ще се ширне животът ти - чудо!
Две невръстни деца и градинка с лалета ще стигнат
да не мислиш за мен, а да мислиш за мен, си е лудост,
в паметта твърде лесно пропукват се дига след дига.
A след време, щом гръмне и радио-възелът местен,
че критиците жалят и готвят за мен панахида,
вместо псалми да пееш, реди си наум мойте песни,
докато, опростена, душата ми грешна накрая си иде...

Приказка за двама

Уж влезна живота ми в своето русло
и вече възвърнах отчасти съня си,
а в мислите мои момиче се впусна
и с мигли разсеяно нежност поръси.
То стъпи на прага, сред вещите скъпи -
на пръсти (тъй в храм богомолците влизат)
и всичко, което докосна - напъпи,
разлисти яките на белите ризи.
Дори на балкона смълчаният кактус
край фрезии свежи бодлите приглади
и взе да се кипри кокетно, тъй както
паун, зърнал ято от патици млади.
И в мрака, от брезова сянка по-рехав,
събличахме бавно душите си вечни:
на всички извивки в измамната крехкост,
додето разискрена влага потече.
И зимата вън закуцука към края,
щом в сетния стон, от въздишки създаден,
изопнахме мост, причудлив и нетраен,
от болката свята - до стръмни наслади.
Сега е наистина болно как бързо
сърцата се слегнаха в топлата пазва
и само из преспите вятър развързан
за двама ни приказка още разказва...