Досущ както в натрапчивата реклама сезонът на българските сериали продължава.

С пълна сила, достигайки своя пик.

Започвам анализа си с два от тях – „Английският съсед” на Михаил Вешим и Дочо Боджаков по Канал 1 и „Седем часа разлика” на Милена Фучеджиева, Любен Дилов – син и Магърдич Халваджиян по bTV.

Всъщност това са за мен представителните български сериали сега, отразяващи по различен начин, но еднакво ефективно, родната действителност.

„Английският съсед” - по – семпло, без напъни и с усмивка на лице, точно какъвто е и едноименният роман на Михаил Вешим от 2008 г., разкриващ ненатрапчиво и обективно днешния облик на българското село и „Седем часа разлика” – пищната , скъпа и ефектна по холивудски продукция, съсредоточила вниманието си върху живота в мегаполиса - нашият – София и световният – Ню Йорк.

Двата сериала, колкото и да са различни като сюжет, проблематика и тип реализация, представят двете страни на българската действителност – на село, в провинцията и в столицата.

„Английският съсед” е типичен филмов проект на Дочо Боджаков.

Сниман е е от майстора на камерата Иван Варимезов в приглушена и носталгична пастелна гама.

Той разкрива незлобливо и с печална усмивка днешното битие на българското село, в което има чешити и измамници, мечтатели и ченгета, българи и англичани.

„Английският съсед” е другата страна на медала на „Патриархат”(2005), но задължително върви в комплект с него.

„Патриархат” бе скръбната елегия за края на класическото българско село, познато ни от шедьоврите на Елин Пелин и Йовков, смачкано под желязната пета на настъпващия агресивен комунизъм и впоследствие обезлюдено и превърнато в придатък на близкия град, докато „Английският съсед” регистрира сегашното селско битие, с прочутата кръчма „Лондон”, селския „Хайд парк” и мечтата на кмета Николай Урумов да получи така желаните евросубсидии.

Сериалът регистрира промените в манталитета и поведението на средностатистическия българин, желанието му да живее нормално и сигурно, коетои досега си остава красива химера поради абсурдите на безкрайния ни преход.

Много ми хареса процесът на побългаряване на Джон Стюарт – Лесли Грантъм.

Как да не се сетиш за знаменитото определение на Исак Паси за санчопансизирането на Дон Кихот?

Любопитното е, че Боджаков намира съмишленик в лицето на Михаил Вешим, който е син на Георги Мишев, създателят на сценария и романа „Патриархат”.

Така постановчикът затваря пълен цикъл в своето творчество, който образно бихме нарекли „От Мишев към Вешим”.
Не съм съгласен с мнението, изказано от Георги Неделчев в „Уикенд”, бр.40, 1 октомври 2011 г. , че този сериал е провал, засилващ песимизма, че „ в държавната телевизия социализмът си е отишъл”.

Подобна предвзета и непремерена констатация няма нищо общо с действителността.

Вярно, сериалът е само от четири серии и не е програмиран да гони непременно печалби от рекламите.

Той по – скоро напомня за старите качествени български тв романи, на които майстор бе Неделчо Чернев и точно като неговите е умело структуриран и пласиран на ниво камера, музика – дело на ветерана Кирил Дончев и стабилна режисура.

Актьорският състав с известни забележки е удачно подбран и умело направляван.

Освен Лесли Грантъм, на мен ми допаднаха интерпретациите на Ирен Кривошиева (Патриша), Татяна Лолова (баба Мара), Николай Урумов (кметът на Плодородно), Румен Угрински ( Нотингам), Биляна Петринска ( Глория) и особено на Кръстьо Лафазанов ( бившият полковник от ДС и продуцент на уискито – менте в селото Щърбанов) .

„Английският съсед” е фина и деликатна селска рапсодия, реализирана с любов и нежност със скритата цел да доставя радост на многобройната си публика.

Смятам, че Дочо Боджаков се е справил адекватно с поставената задача и сериалът му тепърва ще се гледа.

„Седем часа разлика” е типичен продукт на bTV и на компанията „Глобъл филмс”, чийто първи сезон е замислен в 26 епизода.
Той носи печата на своя вдъхновител и продуцент Магърдич Халваджиян.

Още с „Печалбата”(2001) Халваджиян загатна какъв тип кино иска да снима - пищно, развлекателно, атрактивно, завладяващо, стриктно следвайки утвърдените холивудски образци.

„Седем часа разлика” органично се вплита в този модел.

Сюжетът е актуален, занимателен и напрегнат, почиващ върху реални истории, разработени с размах и динамика от Любен Дилов – син и и Милена Фучеджиева (подпомогнати от Димитър Христов и Николай Йорданов), камерата на Силвестър Йорданов експонира блясъка и нищетата на мегаполиса, кръжейки непрекъснато между София и Ню Йорк, а артистичният екип в максимална степен покрива очакванията на зрителската аудитория.

Утвърдените Ваня Цветкова, Малин Кръстев и Мария Статулова трябва да задържат пред екраните възрастната публика, докато Боряна Братоева и Тони Минасян вкарват в кадър светоусещането на съвременния тийнейджър.
Като цяло замисълът е осъществен на ниво и с впечатляващ професионализъм.
Съгласен съм с мнението на мои приятели, че това ще бъде най – успешният нов български сериал, който на всичкото отгоре има и потенциал за бъдещо развитие.

„Седем часа разлика” е заснет с много блясък, визията на Силвестър Йорданов е супермодерна и впечатляващо ефективна.
Гланцът на мегаполиса и неговите привилегировани жители, мятащи се в мрежата на своите страсти и инстинкти не дразни, а по – скоро подпомага интригата във филма.
Въпреки лустрото и демонстрираният завиден жизнен стандарт, недостижим за мнозинството зрители, чудото става и идентификацията между потребител и водеща звезда се осъществява ненатрапчиво и убедително.

„Седем часа разлика” е успешен модел за сериал, правещ дисекция на съвременния ни живот, в който има много насилие, наркотици, несправедливост и измама, но и благородни пориви и герои като прокурорът Иванов, които въпиющо са ни нужни като пример за подражание.

Има и прощаване с илюзии, и плащане на грехове, старателно крити повече от 20 години...

Прехвърлянето на действието от София към Ню Йорк е плавно, недразнещо и добре обмислено като контрапункт, темпото на сериите е равномерно – динамично, режисьорите Кирил Киров и Вито Бонев работят синхронно и с рядко срещан ентусиазъм , направлявани от неуморимия продуцент Халваджиян, поради което е съвсем логично да се получи този категоричен творчески успех.
В „Седем часа разлика” радва балансираният актьорски състав.

В него има свежи находки като Симеон Лютаков – прокурорът Иванов , Александра Раева – Нина, Калин Сърменов – Милото и обещаващи изяви на младите Боряна Братоева – Мая Стоева, Тони Минасян – Роки, Тодор Дърлянов – Тео Стефанаков, реанимация на поовехтели звезди като Евелина Борисова – тв водещата Светлана Стефанакова , Васил Банов – бай Юнал и Мария Статулова – Аги, но и върхови постижения, достойни за всеки голям кинопроект – Ваня Цветкова - харизматичната Таня Стоева и Юрий Ангелов, изградил с неподражаем блясък образа на митичния руски бос Разпутин.

Проблем ще се окаже внезапната смърт на Ангел Георгиев ( генералът – баща на Стефанакова ), но се надявам сценаристите да изчистят казуса в движение.

Съдейки по рейтинга , „Седем часа разлика” има отлични перспективи пред себе си.

Само от неговите създатели и продуценти зависи докога той ще предизвиква същите емоции, както в първия си сезон.
Искрено се надявам енергията му да се използва пълноценно, за което загатва убедително последният 26 епизод с безупречно поднесените отворени сюжетни линии, които чакат в бъдеще своята развръзка .

Приключи вторият сезон и на „Столичани в повече”.

В интерес на истината той беше по – тегав и на моменти скучновато – познат.

Не помогна ангажирането на Преслава и Орлин Горанов.

Имах чувството, че гледам рециклирана версия на „Английският съсед” с малко по – различна проблематика и образна система.
Слава Богу, главните сценаристи Иван Спасов и Емил Марков все пак преодоляха опасността от изчерпване както с оригиналната хрумка кметът Лютов да бъде закопчан за конфликт на интереси и корупция в мига на откриването на бюста на премиера Борисов, така и с абсолютно неочаквания финал, оказал се здраво меле на сватбата на Мария Чеканова и Димо Цеков.
Епизод, започнат като реплика към класиката на Франк Капра „Женихът се завръща”(1951), а приключил в традициите на бурлеските на Мак Сенет!
В него личи както майсторството на оператора Антон Огнянов, така и прецизно подбрания мизансцен и ефективната постановъчна визия на Александър Косев.

Във втория сезон актьорският състав не блестеше с някакви неочаквани постижения,не ми допадна и епизодичната изява на грохналия Георги Калоянчев като възрастен професор, някогашна любов на баба Мария – Стоянка Мутафова, която ипродължава да е удивително жизнена и в кондиция,но все пак не мога да не откроя усилията на втория план в лицето на Васил Драганов – Радо Чеканов, Иван Юруков – Андрей Лютов, Руслан Мъйнов – Спас Лютов и особено на Ева Тепавичарова като Йовка Лютова - да разнообразят и освежат своите типажи, с които да подпомогнат както по – пълноценното разкриване съдбата на водещите образи, така и за обогатяването и осмислянето на историята за междусъседската кавга, прераснала в свирепа селска битка...

Четвъртият сезон на „Стъклен дом” изненада приятно, след безличното трето продължение и направо изсмукания екшън – финал в езерото с давещите се Боряна и Камен Касабови.

Чудесен ход бе излъчването на първия епизод на следващия ден след президентските избори на 31 октомври 2011 г.
Така битката на Димитър Касабов – Стефан Данаилов с фамозния Виктор Сарафов – Веселин Мезеклиев се оказа екранния реванш на неуспелия кандидат – вицепрезидент, получил уникалната възможност от екрана да продължи борбата с двойника на победилия го в действителност Росен Плевнелиев и да спечели , макар и имагинерен, горчив триумф над обиграния си противник.

Сериалът, славещ се с най – неправдоподобните си колизии, в четвъртия си сезон „Наказанието” навлезе в предвидими, реалистични коловози, обратите следваха житейската логика и очакванията на аудиторията.

От това епизодите живнаха, станаха по – интересни и увлекателни, следени с интерес от милионната ( всъщност 1,5 милиона) аудитория на btv.
Естествено, не всичко бе доизкусурено , но постановчиците Виктор Божинов и Петър Русев, както и операторите Ненад Братоевич и Александър Станишев положиха похвални усилия за модерното и завладяващо звучене на епизодите в сезона, а и сред актьорите открихме както опити за освежаване на поомръзналите персонажи – Красимир Ранков – Антон Ставрев, Георги Кадурин – Христо Атанасов, така и неочаквано добри интерпретации като тези на Асен Блатечки – Чарли (Петър) Атанасов, Юлиан Вергов – Николай Жеков и Диляна Попова – Албена Касабова, в комбинация с дразнещо непълноценните изяви на Елена Петрова – Боряна Касабова и Башар Рахал – Стефан Шакалиев.
Личното ми мнение е ,че пети сезон ще има.

Вярно е, че в „Стъклен дом” вече е представено от продуцентите Димитър Гочев и Димитър Митовски почти всичко – Касабови владеят МОЛ „Витоша”, противникът им Николай Жеков рано или късно ще бъде махнат и всеки следващ опит за изтискване на златоносната жила на сериала – по посока съдбата на образованата ромка Мая – Деница Михайлова и нейния брат в кома ще мирише на конюнктура.
Но... шоуто трябва да продължи!

Канал 1 също участва в надпреварата за зрителското внимание с втория сезон на „Под прикритие”.
Той започна гръмко на 20 ноември, уважен от вниманието на самия Бойко Борисов, в чието сако на премиерата деликатно и натрапчиво се отърка продуцентът Димитър Митовски и приключи на 5 февруари 2012 г. с ласкавия отзив на вътрешния министър Цветан Цветанов.
„Под прикритие” е най – скъпият сериал не само в БНТ, но и въобще, сниман у нас.Цената на епизод от 45 минути стигна космическата стойност от 235 000 лева, но управниците на държавната медия са доволни от високия му рейтинг, залепвайки го хазартно в неделя на гърба на шампиона по зрителска популярност от btv „Седем часа разлика”.

И стана чудото!Телевизонната аудитория се раздвои, като голяма част, подобно на мен, гледаше въвеждащия епизод на „Седем часа разлика”, след това прехвърляше на Канал 1, а другата серия от конкуррентното шоу по btv се теглеше веднага след излъчването му от торент – тракерите.
Вторият сезон запази потенциала и ритъма си най – вече благодарение стегнатия сценарий на Ваня Николова, Теодора Василева и Георги Иванов и динамичната и уверена режисура на Виктор Божинов.

В съответствие с визуалната концепция на продуцентската къща „Камера” операторската работа на Ненад Братоевич бе смразяващо въздействена, а и актьорският състав се оказа на завидна висота.

Вторият сезон бе парад на удачно подбрани гостуващи звезди – Стефан Илиев – ген.Пенев, Ивайло Христов – Кирил Христов, Георги Стайков - бизнесменът Антон Дамянов, Петър Попйорданов – Момчил Нешев, Йоана Буковска – евродепутатката Неделчева, Красимир Доков - Славов, Койна Русева – адвокатката Бояна Василева, Христо Мутафчиев - Миронов, Любен Чаталов – прокурорът,без да забравяме Станислав Яневски – Гелето, Искра Радева – майката на Съни, ексдепутатът Павел Чернев - Мето и Цветана Манева, която е все така неотразима като майката на Иво Андонов Цвета.

Над тях се откроява демоничният Михаил Билалов като Петър Туджаров и студеният като камък Захари Бахаров – Иво Андонов.
Динамиката на всеки епизод ни вземаше дъха и умело конкурираше като ефект на въздействие вървящия по същото време „Седем часа разлика”, та се налагаше понякога припряно да превключваме каналите, дебнейки рекламните паузи, което по признанието на много мои познати се оказа, че се случва за първи път.

Естествено и „Под прикритие” си има своите недостатъци – при това не само в постройката и пласирането на диалога.

И тук личи стремежът на всяка цена да се изсмуче докрай успешно проработилата формула за касово тв кино, но засега усилието на екипа не дразни така, както вече си пролича в „Стъклен дом”.

Сериалът има свой живот, той се харесва и въздейства и най – важното успява да запази вярата ни в победата на Доброто над Злото, което вероятно и подтикна нашият министър – председател да му удари показно властническо рамо.

На 6 февруари 2012 г. официално бе обявено, че ще се снима трети сезон, като по този начин „Под прикритие” уверено върви по стъпките на митичния „Октопод” на Дамяно Дамяни и Луиджи Перели.
Завършвам прегледа на сезона на българските сериали с „Домашен арест”.

Вероятно защото е с най – скромни качества, а и защото като ситком (ситуационна комедия) много напомня класиката по Канал 1 „Клиника на третия етаж”(1999) на Николай Акимов.

Признавам си, че не съм фен на подобни тв зрелища, като предложеното по btv.

Може би защото са бързо заснети, без излишни разходи в две помещения, а и тъй като основно в тези сериали се разчита на комичната ситуция и тъпите хуморески.

Мен лично сценаристката Нели Димитрова рядко ме разсмиваше, не съм във възторг нито от постановчиците Петър Вълчанов и Николай Пенчев, нито от операторските умения на Григор Кумитски.

Ценното в сериала си остава обаче сочното излъчване на великата Татяна Лолова като мама Еми, на чийто плещи се крепи основно първия сезон на „Домашен арест”, покрай която усилията на Мая Бежанска като дъщеря й Анастасия и Филип Аврамов като нейния зет Коцето добиват някакъв смисъл, триото заработва пълноценно, а самият Филип Аврамов се оказва, че притежава забележителни качества на клоун.
Какво ще стане в бъдеще ми е трудно да кажа.

Защо ли?

Тъй като в случая естетическите проблеми и изисквания отиват на заден план и само зрителският рейтинг и привлечените рекламодатели определят живота на всеки един от тях.

Включително у нас.

„Стъклен дом” печели овации две години, защото беше прощъпалник и нямаше конкуренция.
Формулата, по която бе направен се оказа успешна, но вече е проверена.

Това ме навежда на мисълта, че зимната ваканция ще бъде използвана от екипите и продуцентите за внимателен анализ и според наличните средства в ранната пролет отново ще присъстваме на старта на новия сезон на българските сериали.
Нищо , че е криза.

Зрителят у нас доказа, че като му се поднася качествено зрелище, е готов да гледа до прехласване българско телевизионно кино.
А това в случая е най – важното, нали?