/девет фрагмента из Динековите тетрадки/


Нови търсения в духовната област

 

3 юли 1980, четвъртък  //а.е. 172, л. 18-20

 

Разговарях тази вечер повече от три часа и половина в сладкарница „София” с Клео Протохристова. Дошла е от Пловдив за един ден да се срещне с Людмила Стефанова, на която отдавна е представила две глави от своята кандидатска дисертация. Стефанова е одобрила основната концепция, тук-там е направила конкретни бележки. Никога не съм се съмнявал, че Клео е представила нещо много интересно и много дълбоко.

 

И тази вечер с огромно удоволствие слушах нейните разсъждения. Силен и честен ум, ум теоретически, способен да разрешава най-сложни философски въпроси. Ум критичен и абсолютен в своите оценки, защото е основан върху солидна култура, върху широки знания.

 

Говорихме много върху проблемите на съвременното литературознание и върху нашата съвременна интелигенция. Макар че работи с нови методи, не е задоволена – структуралният анализ на текста не й дава представа за цялото. Как може да се постигне това? Има още много колебания и много търсения.

Виждам колко строго съди Клео за нашата действителност, отхвърля илюзиите, дава вярна характеристика на времето, има точна представа за обществени личности. Това са размисли и наблюдения на едно поколение, което ние по-старите все още не познаваме достатъчно.

 

Интересни са философските позиции на това поколение. Това са нови търсения в духовната област, които нямат нищо общо с мистиката и с едностранчивите увлечения от религиозно естество. Вероятно бъдещето ще направи още един опит да потърси единството между материалната и извънматериалната сфера.
Клео е много критична към групата Тончо Жечев – Кр. Куюмджиев – Здр. Петров. Прочела е внимателно Тончовата студия за връщането на Одисей: Открила е в нея много слаби места – и много нагаждане към мистически възгледи, които се насаждат от най-високо място.

 

Аз съм склонен малко по-другояче да тълкувам увлеченията на Тончо и неговите приятели. Те бяха възпитавани в най-догматично време, бяха лишени от правото да четат всичко и да имат избор. И когато откриха, че освен догматичното мислене има и друг духовен свят, нахвърлиха се върху него – да наваксат загубеното – и се увлякоха до такава степен, че се отклониха дори от основните си идейни позиции.

 

Питах Клео за Пловдивския университет и за личния й живот. Има си своите трудности, търси стабилността, която е имал, напр. нейният дядо. Притежава нервна чувствителност, която често й пречи. Аз обаче имам впечатление, че Клео е достатъчно силна, за да преодолява всички всекидневни трудности.

 


130 години от рождението на Вазов в Сопот.
 Багряна и… Лу Андреас Саломе

 

000159

 

5 юли 1980, събота //а.е. 172, л. 25-26                      

 

От няколко дни чета вечер книгата на Вилхелм Шевчик „Прахосничество на сърцето” /Катовице, 1980/. Това е биография на една жена, която е играла значителна роля в живота на Ницше, Рилке и Фройд. Книгата ме заинтересува не заради подробностите от биографията на Лу Саломe /1861-1937/, а защото това е типичната жена в края на 19. и началото на 20. в., свързана с литературата, изкуството, философията, завоювала своята независимост, живееща с интелектуалните проблеми на своето време, своеобразна, умна, красива, привлекателна, понякога истерична, понякога трагична. Тя е близка на героините на Ибсен; тя е близка на жените, които са се вплели през този период в живота на поети, художници, композитори и са предизвикали не една трагедия, същевременно бидейки жертви на тази трагедия. Такава е в Полша Дагни Пшибишевска, у нас – Лора Каравелова.

 

Всяка национална литература се развива по свой път, и все пак тя е свързана с общия въздух, с общата литературна атмосфера в Европа и света. Ние няма да можем да разберем литературния живот в България в края на 19. и началото на 20. век, ако го откъснем от процесите, които се извършват в Европа. Другата крайност е да търсим у нас на всяка цена, като насилваме фактите, съответствие на всичко онова, което става в европейските литератури. Но въздействията и паралелите са неизбежни.


Тъкмо с оглед на това биографията на Лу Саломе, родена в Петербург от смесен френско-руски произход, израснала в руска среда и твърде млада попаднала във водовъртежа на европейския културен живот, е много интересна.

 

7 юли 1980, понеделник  //а.е. 172, л. 28-31

 

Цял следобяд и до полунощ четох биографията на Лу Андреас-Саломе. Необикновена личност, изключително надарена и същевременно много сложен характер. Но какъв пъстър живот! Пъстър в смисъл на срещи с най-разнообразни хора – сближавания, отдалечавания, конфликти, привързаност до края на живота. Пред читателя минават толкова много личности: Хауптман, Ведекинд, Шницлер, Толстой /невероятно описание на срещата в Ясна поляна/, Пастернак-бащата и Пастернак-синът, Роден, вдовицата на Хервег, Юнг, Адлер и т.н., но преди всичко Ницше, Райнер Мария Рилке и Фройд. Среща с драмите на Ибсен – Лу се отъждествява с нейните героини.

 

Мислех за тази необикновена Лу Саломе. Тя представя жената от края на 19. и началото на 20. век, бореща се за еманципация – не като членка на някакво движение, а с цялото си поведение и с всичките си способности. Лу носи чертите, които в една или друга посока у нас проявяват Мара Белчева и Лора Каравелова, Дора Габе и Багряна; към тях може да бъде добавена Блага Димитрова заради интелектуалните и философските си интереси. Сякаш тези българки се извеждат от Лу, която съчетава всичко: от свободата на поведението и еротиката до силната воля, творческите импулси, философската вглъбеност и научните интереси.


Много години Лу е живяла в Гьотинген, където мъжът й Андреас е бил професор. Там завършва живота си в 1930 г. Странно – аз бях в Гьотинген, наистина само 11 дни през 1965 г., но градът ми направи такова силно впечатление, че споменът за него не изчезва от съзнанието ми.

 

И още нещо – Лу е посещавала България, някъде в 1914 или 1915 г. За съжаление, в книгата на Шевчик този факт само се споменава, без никакви подробности.


Личността на Лу Саломе ме потресе и ми обясни много неща от интелектуалното развитие на Европа в ново време, от развитие на нашата литература по времето на Кръстев, Пенчо Славейков и Яворов, от облика на Русия преди Октомврийската революция, от същността и психологията на жената изобщо.

 

От книгата на Шевчик могат да се направят много цитати, които звучат като афоризми. Ето например какво казва Лу за любовта: „Замисляйки се над явленията, свързани със секса, Лу стига до извода, че трябва да бъдат третирани като анималистични сили и че половият порив е това, което са гладът и жаждата. Понеже анималистичните нужди могат да се задоволяват сравнително лесно и понеже след това любовта загива от насищане, нужни са нови възбуди.” Изхождайки от подобно схващане, Лу казва, че любовният живот е „изграден върху основата на изневярата”. „Жената може да бъде едновременно /и често така бива/ любовница, майка и мадона” /с. 192/.

 

И още един цитат, който засяга руските влияния в творчеството на Рилке: „Може би право има също Фриц Щрих, който в книгата си през 1928 г., рисувайки портрета на Рилке, казва, че най-голямата култура възниква тогава, когато Изтокът и Западът, разбирани като духовни полюси, сближавайки се до/в себе си – се докосват примирително. „Такъв щастлив момент в историята е било положението, при което духът на Изтока в своя поход към Запад е бил приет в Гърция и преобразуван от творческата ръка на гърците. Над криптата на източния бог се издигнало сега аполоновото светилище, музиката се сгъстила в пластичен образ и религията се облякла в хубава дреха, не преставайки да бъде религия.”

 

Сопот, 9 юли 1980, сряда  //а.е. 172, л. 34-39

 

Тръгнахме сутринта към 10 ч. със съюзна кола - Багряна, племенницата й Катя и аз. Започва ужасна горещина – и днешният ден ще бъде като вчерашния. В Сопот ще се чествува 130-годишнината от рождението на Вазов и на Багряна ще бъде дадена Вазовата награда. В понеделник на обяд ме видя Шопкин и ме помоли да присъствувам на това тържество, като пътувам с Багряна.

 

000155a 

 

Неизвестна снимка от архива на Петър Динеков. Динеков и Елисавета Багряна. Зад поетесата се вижда журналистът Радко Трифонов.

 

Струва ми се, че днес Багряна изглежда по-добре, отколкото преди десетина дни в Кюстендил. Дори не ходи толкова прегърбена. Разговаряме в колата. Оплаква се, че вчера трябвало да ходи на Пленума на комитета за разоръжаване и пр. Казвам й, че не е трябвало да ходи – и аз съм член на комитета, също получих покана, но не отидох. „Но имаше чужденци – настояваха да отида заради тях.” Познавам слабостта й – да не отказва, да отиде навсякъде. Струва ми се, че това е повече от страх, отколкото от суета – бои се да не я обвинят, че не е изпълнила задълженията. У старите хора /а нима аз да съм млад?/ се появява и друг страх: да не ги забравят, да не изчезнат някак си от света приживе… Людмил Стоянов ходеше навсякъде, на всякакви събрания и заседания. И между другото така и свърши: отиде още неукрепнал, след дълго боледуване, да председателствува честването на Петьофи в зала България – настина и почина за два-три дни. Гьончо Белев непрекъснато се сърдеше, че не получава покани за приеми в легациите. Щом прочете във вестниците, че е имало прием в чешката, унгарската или полската легация ми телефонира – оплаква се, че не сме го представили от съюза /бях секретар за връзки с чужбина/. Казвам му, че е било скучно. „Знам, че е било скучно, не обичам да дремя по легациите, но работата е друга: днес не те видят хората на прием, утре не те видят и те забравят…”

 

Багряна се съветва какво да каже тази вечер след получаване на наградата. – „Говорете за Вазов.” – И тя си спомня, че е била на юбилея на Вазов, а след това на смъртта му – преди 60 години. Помни, че е имало някакво тържество на площад „Света Неделя” – Вазов говорил от някакво високо място. Не знам за такова тържество на пл. „Света Неделя”. Аз видях Вазов на балкона на къщата му – бях ученик в отделенията; всички софийски ученици минахме по улица „Раковска”, покрай Вазовата къща, и аплодирахме поета – висок, с красива глава, с бяла коса, обкръжен от група писатели. Много по-късно на снимка от тази манифестация видях на балкона до Вазов – Кирил Христов, Чилингиров и други писатели.

 

Още един спомен на Багряна. Като малка ученичка обичала да чете Вазовите стихове, някои знаела наизуст. Майка й и баща й й казали, че Вазов живее на същата улица „Раковска”, на която живеят и те, но по в центъра на града. Тя поискала да му занесе цветя. Майка й набрала голям букет от тяхата градина, казала й точно къде е Вазовата къща – ъгъла на „Раковска” и „Вълкович”. Малката Багряна отишла, стигнала до вратата, но се побояла да почука или да позвъни, оставила цветята на прага и бързо се отдалечила. Това е било някъде в началото на века.


Багряна продължава: „Случи ми се тези дни нещо странно. Разрових бележника си – да потърся тема за стихотворение. И се спрях на една бележка: Сопот, в началото на града има детска градина, а накрая – военна оръжейна фабрика. От няколко години нося тази тема в съзнанието си и все не я написвам. Сега седнах и написах стихотворението „Абсурд” /Багряна ми го чете по телефона/. Нашият зет Попов, работи във в. „Народна култура”, ми се обажда да ме пита имам ли случайно готово ново стихотворение. Отговарям: имам. – „Дай го за „Народна култура”. – „Написано е с молив, а машината ми е в София, бях на вилата в Бояна.” – „Продиктувай ми го по телефона.” Продиктувах го и още същата седмица излезе в „Народна култура”. Представете си – излезе във Вазовия брой, за 130-годишнината от неговото рождение. И още нещо – днес аз пътувам за Сопот – да получа Вазовата награда. А всеки ще помисли – нарочно го е написала за Вазовата годишнина… Как стана така – не мога да си обясня”…

 

Гледам Багряна пред себе си /тя е седнала до шофьора/, а си мисля за Лу Андреас Саломе. Има нещо много близко между тези жени. Багряна също е борец за еманципацията на жената – като жена и поетеса. Напуска скоро семейството си, оставя детето си, заминава за Германия, написва най-силните стихотворения в нашата поезия за правото на жената на любов, на собствена воля, свобода и независимост. Разрушава еснафските понятия, тръгва срещу обществото. Зареждат се любов след любов, дълги и кратки любовни авантюри – не ги крие и не се бои от общественото мнение. Разрушава чужди бракове – напр. семейството на Матвей Вълев и Вера Лукова /горката Вера, прекрасната художничка, която бе съсипана като творец, след като Матвей я напусна зарад Багряна/.


Но колко е различна все пак Лу Андреас Саломе! Тя е смела, неприкрита – Багряна е по-хитра, външно спокойна, готова да се нагоди към обстоятелствата. Лу Саломе има остър и всестранен ум, необикновена умствена любознателност, достига най-дълбоките анализи във философията и науката, смайва всички със знанията и полета на мисълта си. Всичко това у Багряна липсва – може би поради цялото наше културно закъснение. Тези неща едва днес се появиха у българската жена – има ги у Блага Димитрова, Елена Михайловска, Клео Протохристова, Евелина Балчева.

 

Пристигнахме в 12 без четвърт в Сопот. Наистина на запад от града почват военните фабрики. Площадът пред къщата на Вазов е преобразен. Зад паметника на поета е построена хубава, симетрична, голяма, но невисока бяла сграда – читалище или културен дом. Пред паметника, отвъд улицата, която непрекъснато шуми – като някакво международно шосе – е хотелът, в който се настаняваме и в който обядваме.


Толкова е шумно, че не мога да почивам. От прозореца наблюдавам паметника и Балкана зад него.

 

000159c

        

Архив на Петър Динеков. Единствената снимка на Блага Димитрова и Динеков заедно, направена на 24 май 1970 г. от Ивайло Василев.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Евелина Белчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012

                                                                                                                                                

   
© E-LIT.INFO