Опит за автопортрет

Аз съм сбъркан човек – запомни го!
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели – книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.

Не обличам вечерни рокли.
През зимата ходя без шал и шапка.
Не нося чадър и направо през локвите
с най-новите си обувки шляпам.
Не се подпирам на чуждо име.
Нямам доверие в самолетите.
Стиховете ми са с неточни рими.
И студено си пия кафето.
Не съм в крак нито с модата, нито с другите.
Със себе си, че съм в крак, е важното.
И нищо чудно, както е тръгнало –
вместо дяволите, да ме вземат ангелите.

* * *

Такава щe ме помниш и обичаш –
щастлива, лекомислена и слаба,
изобщо на светица неприличаща,
безбожно твойте сънища ограбила.

Ще те прогаря моята усмивка –
над пепелта на дните си – жарава
и дълго все за мен ще пишеш стихове,
макар на други да ги посвещаваш.

Целувка между две земетресения
ще ти вгорчава ненадейно хляба
и ще ме търсиш в мъжкото си време –
щастлива, лекомислена... и слаба.

Nox

Зная, че ти сега без мене
не можеш да спиш.
Мъчат те разни съмнения,
иде ти да крещиш
името ми във празното
пространство, в което си,
но само хапеш възглавницата,
помнеща мойте коси,
стискаш клепачи, въртиш се,
до двеста наум броиш,
двеста причини измисляш –
на себе си да простиш,
че не си хванал влака,
че не си позвънил...
Напразно съня очакваш
като недраг-немил.
Напразно – в празната стая
спомени се тълпят...
 Как откъде го зная? –
Аз да не мислиш, че спя!

Начало

Случайност ли при тебе ме доведе?
Мълчаха дълго кестените, после
един от тях докосна с клони сведени
лицата ни. И нямаше въпроси.

Без думи на ръката ти повярвах
и улиците стъпките ни скриха.
Започваше историята стара,
описани във милиони стихове.

Вървяхме дълго, после се целувахме
и тичахме към някаква градина...
(А беше нощ със бясно пълнолуние!)
Рисувахме щастливи детекини

по сините стени на твойта стая
и от тавана падаха звезди.
И по дланта ми бавно тръгна паяче,
което ти със пръсти проследи...

Небето тихо влезе през прозореца,
Стените сини в него се стопиха,
за да повярвам в старата история,
описана във милиони стихове.

Орфей и Евридика

14.

Ако не можеш – в ада с мен се връщай.
Дори и в ада с теб ще съм щастлива.
Ад или рай е все едно и също...
Какво говоря? Знам – не ми отива.

Не мога с ада да се примира,
след като с тебе съм живяла в рая.
Животът ми не е ези-тура.
Хазарт със любовта си не играя.

Или – или. И няма среден път.
Или нагоре с теб, или надолу
сама. Сама? Безжизнен дух без плът.
И ти – сам горе? Гол дух в тяло голо.

Каквото и да става – щеш-не щеш –
от ада знам, че ще ме изведеш.

Черешова задушница 

Няма начин кракът ми да стъпи на гробищата!
Както щете му викайте – страх или грях –
моят татко не е под земята, а в облаците.
Затова продължавам да витая сред тях.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

 Маргарита Петкова, "Щастлива, лекомислена и слаба", ИК "Персей", 2011

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Маргарита Петкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012