- Ей ти! Виждаш ли годината и седмиците като цикъл? – запита ме Юлие една вечер преди много време, когато двамата още деляхме стаята на тавана. Макар и да не бях мислил за това, а и не можех да облека мислите си в думи, в съзнанието ми годишните времена и седмиците съществуват в някаква цикличност. Най-отдолу е лятото. Лятото е зелено и дълго. Есента прави завой вляво и е хем зелена, хем кафява. Коледа е черна и е сама за себе си. Остатъкът от зимата е светлосин и не така дълъг, както лятото. Пролетта няма цвят. Просто картини, които показват първия участък от настилката, който се вижда под снега. Звука на камъчетата по пътя, когато мина по него надянал платненки. Силно слънце, та човек даже да не може да го погледне. И 17 май. Седмицата е разделена по същия начин, но няма цветове. Просто един малък кръг, разрязан на седем части. Срядата е най-дълга, а понеделникът не заема почти никакво място. Така си мислех или поне така казах тогава, без да отделя достатъчно време за размисъл. Юлие рисуваше и мълчеше. Дали и тя следваше същата последователност като мен? За мен лятото никога не достигаше есента. Идваше септември и опустошаваше всичко. Но беше хубаво, че годината на Юлие, че седмиците на Юлие и дните й бяха подобни на моите.
Сега всичко е пустота. Няма я цикличността, няма ги дните от седмицата. Всичко, което е останало, е тъмно пространство, в което не мога да побера мислите, бушуващи в главата ми. Така ми се иска да успея да хвана някоя от тях, но не успявам да посегна към нея.
Идва Коледа. Юхан се събуди. Напълно добре е, макар че леко влачи единия си крак. Но според дядо това го правел, откакто се познавали. Случи се две седмици след като Юхан се прибра от болницата. Седях и слушах татко да обяснява развоя на събитията. Как е видял един лос между дърветата точно преди Юхан да застане на мястото. Седях там и знаех, че познавам тая история. Това беше моята история. И татко се извиняваше отново и отново. Пиеха, а сетне татко се разплака. Юхан се прибра у дома. На следващия ден татко отиде в гората за първи път след онзи лов.
Тогава, докато татко бродеше из гората, а клоните на дърветата шибаха лицето му, нещо в мен експлодира. Лежах в леглото си и видях в съзнанието си татко в гората, Юхан в гората, всички в гората. Всички бяха мъртви. Всички бяха покрити с кръв. Всичко това се превърна в буца, която се заклещи в гърдите ми. Погледът ми се замъгли. Исках да удрям, да крещя, исках просто да разкажа на някого. Да разкажа, че аз съм виновен, че аз улучих Юхан, че всичко стана без да искам. Че татко се опита да ме спаси, макар да не исках някой да ме спасява. Не исках. Разказах всичко на себе си. Разказах го и върху страниците на един стар дневник. Моите букви, моите думи, които се криеха в юмруците ми. Пишех толкова бързо, че ме заболя ръката. Така натисках, че мастилото се размазваше.

Бъдни вечер. Няма я детската радост, но заради Юлие се преструвам, че всичко е както едно време. Пием греяно вино, а Юлие тайничко сипва червено в чашата ми. Иска точно сега да отворя единствения подарък, който ми е купила. Сега, докато в стаята няма никой. Когато виждам книгата, започвам да ридая. Не успявам да преглътна вълната от тъга и меланхолия, която се излива от мен и потича по бузите ми. Юлие се усмихва, радва се, че си спомням. Естествено, че помня. Юлие ми четеше „Сбогом, Руне”, преди да се науча да чета. Всяка вечер – тогава вечерите ми се струваха безкрайни, ми четеше на висок глас. Зная книжката наизуст. Поглеждам картинките. Понякога си играехме. Аз бях Руне, а тя - Сара. Лежах край реката и Сара идваше и виждаше, че се давя. Но всеки път успяваше да ме спаси.
Тази година Юн Улав и Ингрид няма да дойдат, за да ни донесат подаръци. След като улучих Юхан през септември, странят от нас. Юн Улав знае, че аз съм виновен. Сигурен съм. Видях го на прозореца онзи ден, когато се прибирахме у дома след лова. Навярно е видял как плача, как татко ме държи за раменете и отново и отново ми обяснява какво трябва да кажа. Макар и Юн Улав да не е чул за какво си говорим, едва ли е било трудно да се досети. Никак не го познавам, макар че цял живот сме били съседи. Винаги е бил толкова тих и странен, различен от всички останали възрастни. Гледа ме така, все едно може да ме прониже с поглед и да прочете всичките ми мисли. Юлие казва, че баща му оставил него и семейството му, когато бил малък. И че баща му се върнал само веднъж и майка му забременяла отново. Юлие винаги се хили, когато разказва тази история. Навярно и аз се усмихвам. Макар че си представям Юн Улав като малко дете – тих и без баща.
След като се случи всичко това, той дойде в полицейската служба. И аз не знам защо. Но ми се струва, че татко се зарадва. Усмихна му се в знак на признателност. Юн Улав ме дръпна на една страна и ми обясни, че е важно да кажа истината, така че полицията да добие ясна представа за случилото се и да разреши случая колкото се може по-бързо. Отново усетих, че погледът му ме пронизва и закимах. Сълзите не закъсняха. Потупа ме по главата и зацъка с език. Но сега отмества поглед всеки път, когато ме срещне. Никога не почуква по прозореца, когато ме види да тичам по прясната трева в двора му, за да хвана автобуса за училище. Просто ме гледа. Мама се опита да покани Ингрид на кафе два пъти, но тя си намери извинение. Навярно смятат, че онова, което сторих, е непростимо. И че онова, което стори татко, е непростимо.
Кристиан казва, че е чул някой да казва, че татко нарочно е стрелял по Юхан, защото било невъзможно да застреляш ловец, намиращ се толкова близо, пък и в отличителна червена униформа. Всички знаят, че татко и Юхан спореха често за границата между земите им. Веднъж били пийнали и дори се сбили.
Нито веднъж татко не ме обвини за случилото се. Търсех упрек в погледа му, търсех знак, че според него трябва да му бъда благодарен или че му дължа отплата. Аз самият смятам, че му дължа нещо и че никога няма да успея да му се отблагодаря. Все едно е поставил огромен товар върху раменете ми. Не мога да помръдна.
Коледа минава, без да забележа. Посетих семейството, потвърдих подозренията на всички. Потвърдих предразсъдъците им. Кимах и се усмихвах. Показах им раната на гърба от най-тежкият вол, който се хвърли с цялата си тежест отгоре ми и се опита да ме нападне с рога. Седемнадесет шева. Мама не смята, че това е нещо, с което трябва да се хваля и да го показвам на всички, но татко е горд и се усмихва.
- Този белег ще ти остане до края на живота, обещавам ти! – казва ми той.
Хапнахме риба. Играхме на Гений и на Скрабъл. Юлие и аз хвърляхме ядки на врабчетата. Напих се с домашен алкохол, приготвен от бащата на Бьорн. Бях заедно с Кристиан, Бьорн и Трюгве. Това беше най-хубавата ми вечер тази Коледа. Бьорн купил марихуана от един свой съученик и за това, което платил, беше получил добро количество. Бяхме надрусани и пияни, стоплени и щастливи. Разбрахме се да се преместим в Осло след като завършим училище, да живеем заедно и да станем известни. Разбрахме се винаги да останем приятели и никога да не се предаваме един друг. На следващия ден плаках двадесет минути преди да стана от леглото.
Вече е февруари и онази вечер у Бьорн е само далечен спомен. Всичкият хаос около татко и Юхан позатихна малко, макар и Янике от моя клас да смята, че градът ще помни случката за вечни времена. И това ще си остане винаги мястото, където един ловец е бил застрелян, но след това се е спасил като по чудо. Не беше чудо. Хората в града го превърнаха в чудо.
- За малко не го убиха – казваха. - Простреляха го в главата, но той оцеля по чудо.
За малко не са го убили. Простреляли са го в главата. Но не е чудо, че куршумът ми не успя да уцели най-важната точка в мозъка му. Късмет е. Навярно обаче Янике е права. Когато някой спомене името на града, хората ще се сещат, че там е станало нещо. Но какво? А, да. ДА. Това беше градът, в който преди няколко години простреляха един ловец по време на лов, но той оцеля.

--------------------------------------------------------------------------------------

Превод: Ростислав Петров

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Хелга Флатлан, "Остани, ако можеш. Замини, ако трябва”, ИК "Персей", 2015