Още от малък подозирам, че не съм съвсем в ред. Нещо сбъркано имаше в мен. Случваха ми се едни такива странни неща, че и сега ,като си спомням, тръпки ме побиват и бързам да ги забравя. Болест ли беше, лудост или мания, както искате, така го наречете, но за мен то си беше чиста проба бягство. От какво - не знам.Може би от себе си? Или от другите? Не са ли всички детски игри бягство от реалността. От тази, която надушват, че скоро ще дойде, за да ги подреди в строя и смаже мечтите им. Та, накратко казано, аз изпадах в такива състояния, че на мен много често ми омръзваше да живея своя/моя/ живот, тоест да наблюдавам нещата само от една страна и аз се превръщах във всичко, което пожелаех. С лекота влизах в другите хора, твари и предмети. Не беше проблем да се превърна в лудия Манчо, в кравата на баба ми, в бръмбарите и светулките, които ловяха децата през лятото: и в хляба, който ядяхме, в свещта, с която си светехме, и в какво ли още не.
Отначало беше наистина игра - интересна и разтоварваща.Продължеше ли,обаче,малко по-дълго,тя ставаше опасна и аз попадах в мрежите на тези,в които се бях превърнал.Ставаше страшно. Какви ли не бели съм си навличал. Така веднъж се бях вживял дотолкова в ролята си на куфарче, че и до ден днешен приятелите ме наричат "Спиро куфарчето". Всичко започна заради дъщерята на един много важен господин, в която аз бях влюбен. Много пъти се опитвах да я спечеля, но тя не ми обръщаше внимание. Все едно съм никой или всички останали, на които не им дреме и разговаряха,хилеха се с нея като равен с равен. А това наранява и боли. Споменах ви, че за мен не предсавляваше трудност да се превърна във всичко. Въплъщавах се и в нея - моята любов, но тя се оказваше безинтересна и аз се връщах. Когато я гледах отвътре любовта ми се изпаряваше.За да не я изгубя, трябваше да бъда хем близо до нея,,хем на дистанция. Затова реших да се превъплътя в куфарчето на баща й..Сврян в мъртвите клетки на изкуствената кожа, аз се почувствах великолепно. Разнасяха ме по цял ден нагоре-надолу,по банки,служби и офиси,тъпчеха ме с ценни книжа и пари, а вечер ме връщаха вкъщи и ме поставяха винаги на едно и също място - в сейфа. Тогава се изпълвах с чувство за сигурност, а и с онази сладостна отмала, че тя е наблизо, а не подозира нищо за мен. Така, без да съм самата нея и без да я виждам, аз съхранявах любовта си. Не знам дали е така с всички важни клечки, обаче този господин беше малко нещо женкар. Попадах на такива бурни любовни оргии и извращения, че като гледах, кожата ми от кафява ставаше жълто-черна. Добре, че те бяха заети и не го забелязваха. После господарят ме отваряше, плащаше на дамите и пак ме помъкваше нанякъде. Кой знае защо, мислех си, че този човек е импотентен. Жена му беше много готина, но с нея не спеше никога. Искаше ми се понякога да й кажа какви ги върши съпругът й, но си траех. Пък и нали бях негова вещ.
Една вечер,моят господар се върна мървопиян,след поредното разгулно приключение. Вдигна скандал на жена си. Чувах да я обвинява, че не го обича, щото не го ревнува Тя мълчеше. Това го вбеси окончателно и той се опита да я изнасили. Тя пак не се развика, само го блъсна назад и той се удари в ръба на масата.Сигурно е бил известно време в безсъзнание. Когато се съвзе,дойде до сейфа и го отключи. Затърси нещо, но в т ъмното не го намери. Бързо съобразих, че търси револвера и го скрих под себе си. Изпаднал в истерия, той ме бутна на пода. Напипа оръжието, отиде при жена си в спалнята и я застреля като куче. Дъщеря му тая вечер я нямаше. Най-хладнокръвно той заличи следите от кръв, изнесе трупа навън и го откара нанякъде. Така аз станах свидетел на убийство, а и рана получих от рикоширал куршум. Ето дупката. От този ден намразих своя господар. Реших да му отмъстя рано или късно, па макар и чрез неговата дъщеря. Много пъти след това вкъщи идваха полицаи,следователи и прокурори,разпитваха убиеца и щерка му, но нищо не успяха да откопчат. Ах, как ми се искаше в такива мигове да им разкажа всичко!.Но кой щеше да повярва на един куфар? А и моят човек си бе опекъл нещата. От парите,дето са в мен, той даде на един друг големец от полицията и работата приключи. Не знам дали бяха служебни или негови, а и малко ме интересуваше, но от разговора, който проведоха, разбрах, че полицаят бил станал милионер от такива сделки. Колкото поискал - толкова му давали. Малката се досещаше за всичко, но и тя си траеше, защото баща й я обличаше като принцеса и й угаждаше. Оказа се куха не само отвън, но и отвътре. Вече не знаех дали я обичам или не. Единственото, което можех да измисля с моя куфарен мозък, бе това, че на всяка цена трябва да пробудя съвестта й. Излизах вечер от сейфа и я заговарях. Тя, естествено, не можеше да знае откъде идват думите. Мислеше ме за дух. Разтреперваше се и бягаше презглава далеч от къщата. Не съм й казвал кой знае какво, а и речникът ми е беден. Само повтарях: "Полицията, полицията". И все си внушавах като гледах смаяното й лице, че ще отиде, където трябва.Но не би. Една вечер, утихнал и почти заспал, аз подочух в един поверителен семеен разговор между бащата и принцесата, че и тя с нещо е била замесена в убийството. Господи, защо ли го беше направила? Хилеше се ехидно и се радваше, че следващата седмица ще се сгоди със сина на полицая, на който баща й брои парите. Намирисваше на някакъв злокобен сценарий. Опитах се да се превърна в нея, за да узная повече, но не успях. Тя ме отвращаваше и отблъскваше. Едва дочаках баща й да си отиде. Хвърлих се в краката й и заподскачах лудо нагоре-надолу, като се разтварях и крещях. Понечи да избяга, но аз и препречих пътя. Излях си душата като и казах, че е убийца и курва, а тя ме хвана с погнуса и ме изхвърли през прозореца. Пльоснах на тротоара. Болеше ме всичко, но бях щастлив, че най -сетне съм се отървал от тази къща. Нищо не бе останало от мен. Само името си спомних - Спиро. Намери ме някакъв просяк, който,по всичко личеше, просто се шляе без цел и посока и целият свят му е безразличен в беднотията. Подритна ме и почти подмина. Сигурно защото го желаех силно, щом ме ритна, и аз се отворих. Горкият просяк,като видя какво има вътре, се облещи и едва не сдаде богу дух. Тези хора,понякога са по-алчни и от богаташите. Пък и нали са едно и също със сменени съдби. Мога да си позволя да го изрека, щото съм прост куфар. Те, просяците, за пари и човека убиват, камо ли един куфар? Спаси се от сиромашията негодникът, но излезе голям гявол. Бързо свлече мърлявото си палто и ме сви в него. Страшно миришеше. Все едно бях в зоологическата градина пред клетката на лисиците. Занесе ме тичешком в някаква още по-вкисната квартира, извади парите и започна да ги брои. През цялото време пот течеше от челото му и се оглеждаше наляво и надясно, макар да знаеше, че е заключено.
Така мина цяла нощ. И в тази нощ аз осъзнах какво отвратително животно е човекът. Принцесата бе съучастница в убийството и си траеше заради пари. Майка й не била съгласна да се омъжва за онова парвеню, щото знаела как са натрупани парите им. Огледах просяка. Имаше тъпа, недодялана физиономия с много пъпки и червен пиянски нос. И моята зрееща идея се затвърди окончателно. Само,че този негодник, след като бе иззел всичко от мен, ме напъха в един чувал и ме захвърли от най-високия мост в реката. Дълго се борих със себе си, преди да реша дали да се удавя или не. Накрая надделя мисълта, че трябва да осъществя това, което бях намислил. Намерих просяка. Той броеше наново парите. Нахвърли се с оня същия нож, с който раздра хастара ми, да ме убие. Но и аз не му останах длъжен. Дългото отшелничество от моето тяло ми бе създало не само рефлекси, но и инстинкт за самосъхранение и аз го повалих на земята с един удар. Не ми бе нужно много време да го убедя, че знам всичко. Заплаших го, че ако не направи това, което му наредя, ще го издам и той ще се раздели с парите. Обясних му как да намери къщата, кого да търси и какво да каже. Той се съгласи. Но преди това трябваше да се изкъпе и облече.
Няма и след седмица след това хората си шушукаха, че Принцесата се била оженила за просяк. Това беше моето отмъщение. Нали все някога трябваше да разберат, че и в един куфар има човещина.