От някое време пиех обедното си кафе в едно малко барче, близо до службата. Сядах винаги на една и съща маса, до вратата. Този път тя бе заета от две млади госпожици и някакъв офицер, затова отидох на съседната. Поръчах си кафе със сандвич. В барчето нямаше никой освен съседите, окупирали моята маса, и моя милост. Не им се сърдех, разбира се, откъде да знаят, че са нарушили статуквото. Аз съм улегнал човек и доколкото се познавам – компромисен. Тук му е мястото да спомена, че аз съм още и в известна степен повърхностен, тоест не се познавам. Не се задълбочавам в нещата и не си задавам излишни въпроси. Искам да кажа, че животът ми не е от трудните и нямам грижи със себе си. Само понякога в мен изплуват неясни спомени от детството, които трудно се помиряват с представата за сегашния ми образ, но аз бързо ги задушавам. Мога да задуша всичко, което не ми е нужно и от което не мога да се възползвам.
Отгоре, сякаш от тавана на заведението, се носеше тиха музика, която се задушаваше отвреме-навреме от внезапния смях на моите съседи. Офицерът им разказваше нещо почти шепнешком, а когато си поемаше въздух, двете момичета изпадаха в неистово откровен смях. Какво ли толкова им разправя? Нададох ухо, но не успях да доловя и думичка. На масата им нямаше никакъв алкохол. Изглеждаха свежи и щастливи млади хора, без предразсъдъци и задръжки. Смехът им идваше отвътре и не беше никак пресилен.
Сервитьорката размести станциите на радиото и го усили. Вървяха разпалени предизборни дебати, а след това съобщиха за огромен ядрен взрив на слънцето. Това не застрашавало живота на земята, но щяло да има силни магнитни бури. После гръмна дрезгавият глас на Тина Търнър.
Ония пак се заляха в смях... И тогава се случи нещо, което промени живота ми за известно време. Внезапно офицерът се изправи, дори ми се стори, че изпъна куртката си, извади пистолета си и съвсем хладнокръвно застреля двете момичета. Насочи пистолета и към мен, но в последния момент му хрумна нещо и се отказа. Сервитьорката изписка и се скри. Офицерът остави пистолета, извади белезници и сам си ги постави. Заповяда на бармана да извика полиция и седна отново на стола си.
Аз стоях изправен и не и не можех да се помръдна. Всичко ми се струваше нереално, сякаш не се е случило, или пък е станало много отдавна и съм го забравил. Момичетата лежаха мъртви, а лицата им бяха замръзнали в усмивки. От устата на едната се стичаше тънка струйка кръв, а по другата нямаше никакви следи. Все едно бе щастливо заспала. Сетих се за сектите, но защо не се бе застрелял и той? През главата ми мина нелепата мисъл за ревност, за несподелена любов.
Отгоре Тина Търнър продължаваше да се дере и това засилваше чувството, че нищо не се е случило. Отвън хората продължаваха да вървят насам-натам, та значи светът беше същият и не се беше променил. По лицето на убиеца не помръдваше нито едно нервче. Гледаше спокойно момичетата и сякаш малко им завиждаше.
След малко дойдоха полицаите, завиха момичетата с найлонови чували, очертаха около тях кръгове с тебешир и зачакаха да дойде линейка. Когато ги натовариха, полицаите отидоха до убиеца, хванаха го от двете страни и го натъпкаха в полицейската кола. Държанието им даже ми се стори малко грубо към човек, на когото ръцете са завързани.
Накараха ме да се кача и аз, както и бармана, и сервитьорката. Докато ни откарваха, а сирената виеше над главите ни, убиецът ме гледаше в очите, сякаш ме халюцинираше и аз започнах да се питам дали не е станала грешка не е искал да убие мен вместо тях? Но това бяха само догадки. Те нямаха нищо общо с това, което ставаше.
В полицията ме разпитаха и ме пуснаха. Предупредиха ме да не напускам града. Прибрах се вкъщи и заспах моментално.
Когато се събудих, се бях превърнал в кълбо от ужас. Но не от снощната случка, а от това, което бях сънувал през нощта. Сънувах, че самият аз бях убил двете красиви момичета. Нямах причина да го правя, а и нямах пистолет. Опитах се да си внуша, че наистина не съм аз, ала някакво късче, много малко късче в мен се съпротивляваше и натякваше: „А ако имаше!? Ако имаше пистолет, не би ли ги...?” И се сетих, че когато баща ми почина /бях в пети клас/ аз зарових пушката му в градината и тайно си правех сметки как ще застрелям даскала по математика, когато му дойде времето. Да, учителя, но защо тези две красиви девойки!?
Наложих си да стана от леглото и краката ми ме отведоха отново пред същото кафене. За моя изненада то бе пак отворено. И барманът си беше същия, и сервитьорката.... И с нищо не подсказваха, че вчера тук, на това място, се бе разиграла трагедия. Дали пък не са им направили някакъв инструктаж от полицията и искаха да ме заловят. Докато си поръчвах, се опитах да заговоря за вчерашната случка, но сервитьорката се врътна и останах сам.
И отново ме обхвана безразличието. Този път то беше примесено с някакво всеобхватно безсмислие. По-страшно от смъртта. Отварях и затварях очи, опитвах се да се съсредоточа върху нещо много важно, но напусто. Единственото реално чувство в мен бе, че съм изгубен. Но не както се изгубва. да речем, човек в гората или в голям град, а както се изгубва в космоса. Наоколо ти няма нищо и теб също те няма. Само някаква тънка нишка на мисъл, която те кара да усещаш, че си жив. В това състояние осъзнах, че няма никакво значение кой е убиецът. Два човешки трупа се бяха преселили в небитието и толкова.
Наблюдавах хората, които минаваха отвън. Забързани, делови, последователни и нереални. Те можеха да тръгнат с главите надолу и пак щеше да си бъде същото. Както и дърветата, и къщите, и комините на къщите можеха да бъдат обратно, защото нямат нищо общо с мен и аз с тях.Те бяха измислени. И ги видях как се обръщат и тръгват..
Едва се добрах до тоалетната и повърнах. Когато се върнах, разбрах, че майките на двете момичета са дошли да видят лобното място на дъщерите си. Нито плачеха, нито се тръшкаха. Приемаха го съвсем нормално.
- Поне да ги беше познавал! – рече едната.
- Или пък да се е припознал – додаре другата.
- Нещастен случай – намеси се отговорно полицаят, който ги съпровождаше.
- Не е – едва тогава се обади барманът – той е изпитал импулс за убиване!
- И защо, защо точно нашите дъщери? – не се сдържа едната майка.
- Защото е имал пистолет – отвърна полицаят и се удари по кобура.
Тогава аз за втори път отидох и повърнах в тоалетната. Дойде ми наум, че това място е омагьосано и мазето му е пълно с трупове. Не че бях развълнуван, но ми светна, че в края на краищата бъдещето винаги носи смърт както и миналото, но от това не произтича тъга, ако не е в настоящето. А то единствено има смисъл. Да де! И още ми светна, че аз сигурно съм мъртъв, оня ме е застрелял. Но не това е важното, а това, че съм умрял приживе.
И за да се довърша, аз се хванах за гушата и се опитах да се удуша. Оказа се, че тялото предава богу дух по-трудно, защото бях сигурен, че тялото няма душа. Поне в тоя миг. Не успях и си тръгнах. Пред къщи се качих на колата, включих фаровете и настъпих газта. Хвърчах с безумна скорост, на която бе способна една стара кола, докато дори без да знам как и без да подозирам защо, се озовах в моето родно село, до моята родна къща. Щом спрях, моментално се залових да търся пушката, която бях закопал в градината. То каква градина – ама нали така му викахме някога. Тогава в нея растяха рози, лалета, хортензии, а сега – тръни и бурени. Само на едно място бе останал стрък момини сълзи и аз разбрах, че там трябваше да е пушката. Намерих лопата и се залових да копая. Щурците, които някога, когато я закопавах, бях слушал, ме заливаха в звуци и изпълваха топлата нощ с призивните си. Идваха от всички страни и сякаш искаха да ме предупредят да не го правя. Не след дълго лопатата закачи пушката и аз я извадих. Цялата беше ръждясала, но вътре бяха останали двата патрона. Спомних си за даскала по математика, за двете красиви момичета, които уби оня кретен, вдигнах я и стрелях два пъти във във въз
духа. Секна песента на щурците, само ехото дълго се връщаше ,дълго от отсрещния баир.
Запалих колата и се върнах кротко вкъщи. Към моя заспал живот.