УКАЗАНИЕ КАК СЕ ЦЕЛУВАТ РЪЦЕТЕ НА ЕЛА ФИЦДЖЕРАЛД

...Незабравимо било още първото пътуване на специализанта и четирима от атинските му студенти с германо-московския му микротанк „Москвич“, следвоенно производство. Връщали се от Пелопонес, от митичния античен пелопонески каменен амфитеатър с невероятна акустика Епидавър, който побирал до шестнайсет хиляди седящи зрители и от чийто последен ред, някъде там, почти в облаците, където човешките лица, гледани от сцената долу, вече ставали едва различими, можело да се чуе късането на парче хартия, паленето на клечка кибрит, дрънкането на изпусната монета или човешки шепот. Асистентът-специализант и тук влязъл в даскалската си роля, като обяснил не само на студентите си, а и на поразените от звуковия феномен чужденци (даже и на някои гърци), цъкащи и възклицаващи на различни езици, че „па посибльо“, „нон е веро“, „то нйеможливе“, „детс но пасибъл“, „даст ист нихт мьоглих“, „ден ине динато“, „ета нйевазможна“, „ай сиктир, бе“, че този ефект се дължал на уникалното специфично място на театъра – идващото отдолу по планинския склон неуловимо за човешките сетива въздушно течение донасяло и най-слабия шум от сцената до най-високите редове на театъра. Разбира се, най-точна била реакцията на малка групичка северозападнобългари:

– Баах ти шашмътъ! Туй аку ни йе долу скриту микрофончи, горйе гувурителчи, ила ма удари…

Студентите го запитали на какъв език говори тази шумна групичка, а той им казал, че на есперанто, някой попитал какво е това есперанто, той отговорил, че е световен език, и те загубили интерес – щом е световен, значи е империалистически, а те били от бедни и прогресивни семейства. Преспали в някакво евтино крайпътно хотелче и рано-рано поели към Атина. Танкът друсал по пътя, но го правел безаварийно и гълтал километрите като динозавър от Джурасик парк. Гълтал обаче и горивото, което все било близо до резéрвата, често-често спирали да сипят още малко, още малко, че парите на всички фатално свършвали, и така напредвали бавно, но сигурно към столицата. Напредвали, напредвали, но недалече от заветната им крайна цел вече окончателно им свършил бензинът, а в една предшестваща спирка за обяд били похарчили и всичките си драхми. Чудили се какво да правят, докато някой съзрял, че на два-три километра напред по пътя се мержелее нещо като малка бензиностанция. Поставили почти насила шофьора си на волана, а останалите четирима започнали да бутат. Стигнали със сетни сили до вензинадикото (така е на гръцки бензиностанция), а шофьорът се представил на бензинджията, че е преподавател от Софийския университет, били ходили със студентите му до Епидавър да видят театъра и да гледат „Конници“, но им се свършили парите, ето сега, оставя си международния паспорт в залог, нека им сипе малко гориво, колкото да стигнат до Атина, а той утре ще се върне, ще даде парите и ще си получи паспорта.

– Ама вие от България ли сте? – почти извикал ентусиазирано възрастният бензинджия, очевидно взел и гръцките студенти за българи, защото те мълчали, останали без дъх от две-трикилометровото бутане, и само гледали уплашено дали ще получат гориво, сиреч дали ще успеят тази вечер да се приберат в общежитието.
– Да… – смънкал смутено танкистът, а бензинджията изведнъж спрял да налива, преместил металния накрайник на маркуча в лявата си ръка, изпънал се мирно, вдигнал дясната си ръка в юмрук и извикал силно:

– Зито Гиоргио Димитров! Рот-фронт! Зито! Зито! Зито!...

„Зито“ съответствало на нашенското възрожденско и юнашко „Да живей!“, бензенджията прегърнал и разцелувал смутения шофьор, след това направил същото и със студентите и заявил тържествено, че горивото е от него, подарък за братския български народ, който е родил такъв велик син като Гиоргио Димитров. Танкът запрашил по шосето с максималните си шейсет километра в час, тресял се като пред разпадане, водачът на бойната техника обаче ги успокоявал, че от вибрациите самите те могат да се разпаднат, но точно тази техника – никога, правена е от немски каски от Втората световна война, след малко вече целият развеселен и щастлив от неочакваната щастлива развръзка екипаж пеел революционната песен на Ригас (това е гръцкият Раковски, Ботев и Левски в един образ): „Докога, юнаци, да живеем угнетени, самотни като лъвове сред скали и планини, по-добре минутна свобода, а не четирийсет години робство и затвор…“ Пристигнали в общежитието навреме, но на вечеря отишъл само екипажът на бойната машина, за шофьора имало изненада. На рецепцията го чакала бележка от едно аташе от посолството – да му се обади на еди кой си телефон, ама веднага, щом се прибере. Дежурен бил бай Атанас от Серес, който незнайно защо много му симпатизирал и все му носел от сереското си село я плик джанки, я шише домашна гроздова ракия с такова удоволствие и блага усмивка, с каквито никой никога не му бил правил подаръци. Докато той набирал сега телефона на аташето, специализантът се мъчил да отгатне дали ще се открива пак изложба, или пък ще се прави премиера на поредната преводна книга на някой жив български класик от управителния съвет на Съюза на българските писатели…

– Слушай! – почти викнало аташето в слушалката. – Знаеш ли коя е Ела Фицджералд?

Ха сега, де! Специализантът все още помнел ясно как в гимназиалната, а и по-късно, в ранната му студентска младост, милиционерите много обичали да прибират от ресторантските дансинги или училищните танцови забави играещите рок, туист или други забранени танци, а музиката на Франк Синатра, Рей Чарлз, Сачмо, Ела и други като тях била упадъчна и ако някой те наклепел, че я слушаш, можело лесно и бързо да смениш гимназията си с трудово-възпитателно училище, както наричали тогава учебните заведения за въдворяване на малолетни, за по-големите имало и реномирани лагери – в Белене, Ловеч, Скравена, в краен случай Куциян и още няколко десетки като тях. А знаеш ли го аташето какъв сорт милиционерче е? Ако кажеш, че не я знаеш баба Ела, може да излезеш по-прост от него. Ако пък се покажеш познавач и неин фен?... Дали специализантстването ти няма да свърши след една седмица, а аситенстването – след две-три? Ами ако пък не е капан и аташето е купил в Атина две плочи на баба Ела и едната му е в повече?

Я да вземем да се направим на улав, казал си рутинно специализантът, и задал възможно най-тъпия, но и най-измъкващ от подобна ситуация въпрос:

– В какъв смисъл?

– В смисъл – викнал пак нервно аташето оттатък, – че тя ще пее тази вечер на Ликавитóс, а жена ми замина спешно за София и имам един билет за тебе.

– Защо не го дадете на някой колега, а на мен?... – продължавал да хитрува специализантът, белким от някоя реакция на онзи на другия край на жицата се ориентира по-ясно в обстановката.

– Защото жена ми ти е чела „Бъди благословена“ и ти е фенка, каза да го предложа първо на тебе.

Айде пак „Бъди благословена“! Аман от тая „Бъди благословена“, бе, само това ли сте чели от мене, ядосал се наум специализантът, аз имам и други романи, още десетина, вие само тоя ли знаете? А, да бе – и „Бягай… Обичам те“ и „Не се сърди, човече“, понеже са филмирани. Ама са филмирани лошо бе, аз не ги гледам, че се ядосвам. А вие започнете за четете най-сетне!...

Докато се нервирал така, чул пак гневния глас на аташето, явно в момента било забравило от напрежение, че след двайсет години специализантът можело да му дойде началник:

– Идваш или не идваш, че ще изтърва концерта?

Вече с тъпи въпроси не ставало, мозъкът на специализанта щракал на светкавични обороти – истина ли е, или тоя посолски сопол му играе психологически, за да го накара да си признае, че е написал „Под игото“, и после – прощавай, роден край, здравей Диарбекир в някой дълбок прованс, че в писателското кафене се разказвали на ухо всякакви подобни сюжети за изселване на „инакомислещи“ вредители. Ами ако пък е истина? Ай стига, бе! Баба Ела!

В такива моменти специализантът бил забелязал, че в зодийно близнашкия му по принцип кротък и даже колеблив нрав понякога внезапно ставало нещо, което не се поддавало на контрол и вместо глас на благоразумие от там по илинденско-македоно-одринската му дедова кръвнишка линия изскачало някакво сляпо баскервилско безумие от сорта по пет на нож, пък каквото ще да става:

– Идвам!

– След половин час да си на улицата пред общежитието! – наредило строго аташето и затворило телефона, а специализантът, вместо да се юрне към последния си етаж, решил да попита бай Атанас, който веднъж му бил споменал, че участвал в гражданската им война през четирийсетте години на века „на страната на бедните и срещу правителството“, но понеже специализантът не продължил да го разпитва за тая война, повече не продължил да я споменава, очевидно от деликатност.

Сега обаче, понеже преценил, че поради непоносимата жега един душ набързо и навличането на дънки и една лятна ризка ще му отнемат не повече от петнайсет минути, а, от друга страна, баскервилският бяс още го тресял, та имал нужда да се разтовари малко от него, разказал на бай Атанас с няколко думи за бензинджията, такива идеалисти не вярвал, че може да има...

– О, знам го – казал бай Атанас. – Костас е. Двете му момчета завършиха инженерство в Австрия. Приятел ми е, заедно сме воювали в оная война. Обаче… Да ти призная… Като чувам как е при вас… Нали из нашия край там, горе, през границата, непрекъснато бягат… Вашите граничари избиват повечето от тях, но които успеят да минат, разправят страшни неща… Да ти кажа, все повече си викам – добре че не победихме в гражданската война. Не го споменавай пред него, той е на друго мнение. Все по-рядко ходя да си дрънкаме за войната, започнахме да се караме на тая тема, напуснах и партията. На тия години партия вече не ми трябва. Всички са еднакви…

– Другият път – отвърнал специализантът, – като си говорите или се карате, не му казвай, че ако бяхте победили, щяха да му вземат и вензинадикото, и хубавата къща до него и щяха да го пратят в концлагер, откъдето нямаше да се върне жив, понеже е частник, капиталист и народен изедник, не му казвай и че на децата му нямаше да дадат бележка за следване, никога нямаше да завършат инженерство и никога нямаше да ги пускат в чужбина. Щом все пак сте приятели, не му казвай. Той е добър човек, помогна ни.

Взел си сака и побягнал към асансьора, а докато тичал, докато се възнасял към десетия етаж, докато се къпал и преобличал, си спомнил как, след като „Бъди благословена“ била преведена, занесъл ръкописа на най-известния тогава в Гърция театрален и киноактьор Манос Катракис, който освен многото си роли щял след година-две да изиграе гениално и тази на стария учител с цигулката във филма на Тео Ангелопулос „Пътуване до Китира“. Надявал се да заинтригува великия актьор за някоя съвместна българо-гръцка продукция, като му разкаже за успеха на романа, и особено на филма в България и по света. Но когато го посетил отново след две-три седмици в офиса му на втория етаж на улица „Бенаки“, номер шестнайсет, той изразил доста остро несъгласие с книгата на автора, защото в комунистическите държави нямало нещастни хора, най-малко пък майки, държавата се била погрижила всички да са щастливи…

Авторът си спомнил за тази среща отново след четири-пет години, когато новоназначеният генерален директор на Кинематографията, дотогава член на най-високия партиен ешелон, спрял току-що заснетия и едва-що пуснат по екраните филм „Не се сърди, Човече“, продължението на „Бъди благословена“, с почти дословно същите аргументи – филмът бил дискредитирал нашата хуманна социалистическа действителност, като подсказвал клеветнически и ясно, че тя води децата ни до самоубийство.... Та му направили „премиера“ цели двайсет и три години по-късно, събрал се много приятелски, литературен, театрален и кинаджийски свят, разказали се спомени за съдбата на знайни и незнайни филми от времето на живота по неизбежност, голям тъжен смях паднал. От съвсем идентична позиция (с тази на някогашния правоверен партиен гаулайтер, новоназначен шеф на Кинематографията) един много известен млад телевизионен водещ с небългарско име се бил опитал да спре с „вътрешната“ си рецензия още първата книга – „Бъди благословена“ в „Профиздат“, та авторът не бил изненадан, за него това вече било „дежа вю“, даже успял да получи от издателството онази рецензия с оригиналния подпис на нейния автор. Но все пак до края на живота си щял да си задава въпроса – хайде, нашите промити мозъци и кариеристи ги остави, ясни са, обаче как може някои големи творци от западния свят да бъдат такива фанатични комунисти, а Радой Ралин винаги в такива случаи поклащал замислено глава:

– Може… Може… – След което си спомнял нещо. – Особено когато са млади, а и те не са живели при комунизъм.

– Добре бе, бате Радой – продължавал да не се предава събеседникът му, сякаш бил не на четирийсет и няколко, а на четиринайсет. – Но Манос Катракис наближаваше осемдесетте.

– Някои ги удря и на сто – завършвал, както винаги с убедителна победа Радой. – Комунизмът е болест, каквато човечеството досега не е виждало. Може да те тресне и още преди да се родиш.

През многото следващи десетилетия от живота си специализантът щял да разговаря с десетки свои приятели гърци, поне половината от които щели да бъдат от левите, от по-левите, от още по-най-левите или от най-най-най-левите комунисти. Мнозина от тях вече разсъждавали като бай Атанас от рецепцията, други обаче били фанатично убедени, че те никога не биха допуснали в държавата си нашия съветски комунизъм, който на по-интелигентните от тях вече ставал все по-ясен. Ако някой се бил опитал да им го натрапи, щели били отново да вземат пушките и да защитят демокрацията си.

– Кои пушки? – питал ги. – Колко ви останаха след Гражданската война? Прибраха ви и останалите тук-таме още от турско берданки и барабанлии пищовчета, поне не ви убиваха, че ги криете. Другите щяха да ви разстрелват на място.
– Нашите водачи щяха да намерят.

– Кои водачи? Още в първите дни и нощи от нахлуването на Съветската армия те щяха да бъдат избити или мъченически умъртвени – особено най-популярните – без съд и присъда по улиците, в домовете си, в участъците, затворите или в десетките концентрационни лагери, които щяха да са изникнали из цяла Гърция за една нощ като гъби. Едновременно с тях щеше и да бъде осъден от „народния“ ви съд целият елит на държавата ви – политическият, общественият, военният, дипломатическият, научният, църковният, образователният, юридическият, финансовият, промишленият, инженерният, медицинският, аграрният, синдикалният и който се сетите още, а на тяхно място щяха да дойдат слезлите от планината няколко хиляди озверели за власт юнаци-партизани без култура и образование, в повечето случаи и абсолютно неграмотни, но верни на новия режим, настървени да ограбват, изтезават и убиват грамотните и по-имотните от тях и поне половин век щяха да определят кой от вас как да живее, кой да има право и кой не да следва, да расте в йерархията или не, да има жилище или не, кола, без да чака десетина години ред, или не, да заема ръководни длъжности или не, да пътува по света и всичко останало. След първите няколко десетки хиляди избити без съд и присъда същата съдба щяха да споделят стотиците хиляди несъгласни с новия режим и всичко щеше да си дойде на мястото, нали този мач сме го гледали на свой терен.

– Не е така – опонирали някои. – Когато се надигне целият народ, никой не може да го спре.

– Срещу кого ще се надигне? Срещу съветските танкове? Нали опита в Унгария и Чехословакия.

– Европейците са пустидес (педерасти) – отвръщали му, както е прието на Балканите в случаите, когато нямаш други аргументи. – А ние сме мъже и патриоти.
Отначало им се ядосвал, после свикнал. Знаел, че не трябва да се отнема вярата на човека в собствените му сили, защото това щяло да го направи нещастен, а гърците на живот и смърт предпочитали да си бъдат щастливи и горди и да учат децата си, че всъщност щастието и късметът на държавата са го били решили с героичните си подвизи славните им андарти и тяхната си народоосвободителна армия, а не тримата всемогъщи пустидес в Ялта. Не им опонирал, защото им завиждал на хъса и защото всеки имал право да бъде щастлив и горд от себе си – качество, което фатално и трайно липсвало на българина…

Та след като се изкъпал, преоблякъл и мимоходом премислил разни такива неща, на петнайсетата минута храбрият специализант (все още не бил сигурен, че не влиза в клопка, но нали вече си бил пуснал главата в торбата) се курдисал на улицата точно когато аташето пристигнало.

– Да знаеш, че ако беше закъснял и пет секунди, нямаше да те чакам и щеше да видиш концерт на Ела Фицджералд, когато си видиш задника без огледало – казал той господарски и дал газ, без дори да погледне нашия човек и да му отвърне на добървечершния поздрав. Специализантът за трети път тая вечер усетил да го хваща за гърлото баскервилската щипка, отщяло му се да слуша и Ела Фицджералд, и Сачмо, и Франк Синатра, и всички велики световни певци, но след малко му се върнал акълът и пак му се дощяло, отказал се от внезапно обзелото го желание да му каже да спре веднага и да върви на майната си. А и колата вече се катерела по стръмния път към Ликавитос – най-високия връх в средата на Атина, където имало пластмасово-железен амфитеатър. Един атински катаджия ги спрял някъде по средата на пътя, от там нагоре започвала дълга опашка от паркирани коли, казал им, че на паркинга пред амфитеатъра вече няма места, аташето показало някаква карта и се скарало на полицая – не вижда ли, че е дипломатическо тяло, но полицаят му казал, че и дипломатически дух да е, няма да има къде да паркира. А баба Ела вече била започнала първото парче, мощният ѝ глас долитал от горе, сякаш пеела точно над тях, от небето, или поне някъде от опашката на паркираните автомобили. Аташето заключило колата и двамата забързали нагоре, а как се бърза в африканската жега? Както и да е, стигнали до входа, двама мъжаги се разправяли с неколцина закъснели като тях и не ги пускали, обяснявали, че такова било условието на мениджърите на екипа на певицата, обаче аташето показало пак оная карта, двамата се поколебали, но аташето посочило специализанта и казало ядосано:

– Няма да пуснете министъра на културата на България, така ли? Сега ще звънна на вашия министър! Къде има тук телефон?

И затърсил с очи телефонна кабина, мобифоните и джиесемите били все още само в блясъка на очите на мечтите на американците и китайците за след поне петнайсетина години, но прословутото гръцко чувство за институционалност, за разлика от българското такова, което и след сто години нямало да се роди, било за късмет на нашите хора твърде силно. Двамата мъжаги на вратата казали почти в хор, че за министър и дипломат се прави изключение, и предали важните гости на една стояща наблизо разпоредителка с нареждане да ги сложи някъде. Тя ги повела отчаяна, защото знаела, че няма нито едно свободно място, но в този момент аташето изведнъж съзряло, че на едно място в тясната тревна ивица между първия ред на пластмасовия амфитеатър и кръглата арена, върху която били разположени свирещият оркестър и пеещата Ела, имало нещо като кутия, вероятно скриваща противопожарен кран или нещо подобно. Хванало специализанта за ръка и бързо го завело до кутията, оказала се достатъчна точно за два закъснели задника – един дипломатически и един министърски. Баба Ела тъкмо идвала към тази част на арената и веднага се насочила към седналите най-отпред, вероятно веднага е разбрала, че те не са кои да е, щом са сложени най-отпред, най-малко са поне аташе и неговият министър, застанала пред тях и започнала закачливо да им пее. Специализант-министърът веднага рипнал и започнал да целува едната ѝ ръка, свободната, после се насочил и към другата, певицата с отработено ловко движение прехвърлила микрофона във вече нацелуваната ръка и щедро позволила на министъра да обгрижи и другата, показвайки с всичките си артистични движения колко е щастлива от това, публиката вече бурно аплодирала, изправена на крака. Ела се поклонила дискретно, но сърдечно на високите гости-зрители и отишла към другия край на арената, но до края на концерта не забравяла да мине от време на време и покрай двамата си високопоставени обожатели. След второто ѝ идване вече и аташето се престрашило, та започнало и то да ѝ целува ръцете, нов взрив от аплодисменти и така до края на концерта.
След последния бис (а те били много) великата певица пак дошла до своите обожатели, те пак ѝ разцелували ръцете, аплодисментите се смесили с общите викове и ръкопляскания, а аташето се плеснало по челото:

– Абе, да се шибаме в тъпите си глави (стажантът избягвал неприличните думи, затова ги е запазил в записките си в по-приличен вариант), що не купихме поне един букет като хората, щях да го отчета като служебен разход, да не се излагаме пред жената… – Но след една секунда добавил. – А бе тя нали не ни знае кои сме. Свиркай си.

...Много пъти, две десетилетия по-късно, когато специализантът, вече като посланик, се явявал по някоя гръцка телевизия, за да дискутира с поредния водещ по стратегически за Балканите, или поне за българо-гръцките културни и политически отношения, въпрос, не пропускал да обяви голяма награда (стигал до хиляда долара), ако някой му продаде снимка от оная страхотна вечер – как преди двайсет години целува ръцете на Великата Баба Ела. Никой не се обадил и така той си останал без тази снимка, въпреки че със сигурност най-малко трийсетина репортери са присъствали на концерта и поне още хиляда души са снимали. Дълго време се питал защо никой не му се обадил и накрая стигнал до правилния извод, че причината била най-вероятно у самия него – всеки път обявявал, че онзи, някогашният пършив специализант в евтини дънки, още по-евтини маратонки „Ромика“ и тънка блузка, целувач на ръцете на Великата, е в момента българският посланик. На Балканите обаче никой разумен гражданин, да не говорим за журналист, не би искал да бъде заподозрян в контакти с посолство на друга съседна държава, хеле пък и със самия посланик, след като безусловно си се знаело, че тия кято него са си открай време баш шпионите на посолствата и на държавите си; поради което в единия ревер на сакото им е инплантирана миниатюрна радиостанция с шифроващо и дешифриращо устройство, а в другия е зашита доза цианкалий, която мълниеносно може ги спаси, ако попаднат във вражески ръце, от страшните мъчения да съобщят всички шифри и имена на колеги-шпиони на държавата си по посолствата, поне балканските; във възела на вратовръзката им има вградена портативна атомна бомбичка, която се задейства при необходимост с три преглъщания едно след друго – две по-бавни и едно по-бързо, – а в ръкавите на сакото и в крачолите на панталона им са скрити два миникалашника и две миникартечници. Снимки ли? Я да го духа тоя посланик.
Накрая стигнал до утешителното решение, че поне може да напише нещо като упътване, или ръководство, как можеш да нацелуваш ръцете на Великата Ела Фицджералд и после да имаш снимки от събитието:

Първо – отиваш на специализация в Атина.

Второ – уцелваш да се случи точно тогава Великата пак да бъде включена в Общогръцкия и световен летен културен фестивал.

Трето – вадиш късмет на някое от аташетата в посолството на твоята държава жена му да ти е фенка, защото ти е чела „Бъди благословена“-та, и да е заминала с децата в България, а аташето да е толкова глупаво, че да ти предложи билета ѝ (вместо да го продаде на „търси се“ на десеторна цена), понеже никой друг от посолството не се е навил да си изгуби вечерта да слуша някаква дебела и дърта негърка, чието име не му говори нищо, а и не знае дали слушането на нейната упадъчна музика е въобще разрешено у нас.

Четвърто – да закъснеете малко, двамата мъжаги на вратата да ви пуснат, разпоредителката да ви вкара вътре и аташето веднага да съзре оная дървена или пластмасова кутия в пространството между публиката и арената, на която ще пее Великата.

И пето – изчакваш да дойде да ви попее лично, понеже е решила, че сте най-важните зрители, а може би и цял министър и аташе, нали именно поради тази причина са ви чучнали най-отпред, ставаш и целуваш до забрава.

А, да не се забрави и шестото, най-важното – уговаряш се с някой професионален фотограф да се инсталира наблизо и да ти направи бързо сто снимки, а ако не намериш такъв в Атина, плащаш на Жоро Папакочев пътни, дневни и квартирни и с баба ти Ела ще имате най-професионалните снимки на света.

А, и седмо, много важно – баба Ела да е все още жива!

Проста работа.

Проста, ама не на всеки се случва. Трябва да се случи така, че да се случи баш на тебе. (И на никого нито дума, че ще ставаш или че си бил специализант или пък не дай си, боже, посланик. Запази си обичта на хората.)

--------------------------------------------------------------------------------------------------

Топалов, К. Живот по неизбежност. Биографичен роман, Бард, София, 2023, с. 528, ISBN: 9786190302018.

----------------------------------------------------------------------

© Кирил Топалов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024