Време беше да отговори на „Блу роуз”, макар че никак не му се нагазваше в новото блато. Извади телефона и написа „Къде да се срещнем?” Дълбоко в себе си се надяваше, че тя никога няма да му отговори.

Улицата свърши така внезапно, както внезапно бяха изчезнали и блоковете по нея, вливайки се в страничен ръкав на главното шосе, а то светеше напред с пулсации от стопове и фарове, завъртени по детелината на кръстовището му. След още малко път нататък, от отсрещната страна, щяха да се появят и старите тухлени сгради, сключващи помежду си тесния архитектурен заговор, който табелите посочваха като „център”, а Лазар наричаше наум „града”. Пресече страничното платно и тръгна направо през тревата към близкия подлез. Дъхът на изгорял бензин събуди в носа му неуместно радостни асоциации на завръщането. Хотелът беше на около половин час път оттук.

Последна нощ в тази крепост на Студената война, накичена със златни орнаменти и плюшени завеси с пискюли. Мисълта, че ще преспи още една вечер в грандхотела, го караше да се чувства като Джеймс Бонд, прехвърлял се от филм във филм и паднал от ръба на последния. Какво ли правеше Джеймс Бонд между филмите? Може би запазваше стила си и в мирновременното безветрие, без да има върху кого да приложи изкуството си за бързо и разнообразно убиване. Без тази възможност той се превръщаше в чичко с безупречен костюм, който обикаля хотелите по света – защото никой не е виждал дома на Джеймс Бонд, което значи, че няма дом, – а вечер слиза в бара, сяда в ъгловото сепаре и си поръчва коктейл „Веспър мартини”, разклатен, но не и разбъркан, докато очите му дискретно претърсват червеникавия сумрак на помещението за красиви шпионки.

- Извинете – връща се след малко сервитьорът, - барманът казва, че не предлагаме този коктейл.

- Какво му е на коктейла? Оттук виждам, че имате и джин, и водка.

- Ами няма го в менюто. Изберете си някой от менюто.

Джеймс Бонд е разклатен, но не и разбъркан.

- Защо просто не го направите, пък аз ще си го платя.

Сервитьорът се отдалечава почтително и скоро идва отново. Без чаша.

- Няма как да ви го таксуваме на касовия апарат. Правят проверки. Изберете си нещо друго.

- Не, няма да си избера. Аз пия това. Три части джин, една част водка, половинка Лиле блан. Шейкър с лед. Не е като сблъсък на протони в адронния колайдер. Просто е.

А това, което му се върти наум, е: „Как да не му извия врата? Или да му прережа гърлото с таблата? Или да заблъскам главата на бармана в касовия апарат, докато не излезе бележка, че отсега до следващия месец всички коктейли ще бъдат платени от администрацията на хотела?” Но остава на мястото си, защото той е от добрите, а те никога не убиват бармани. Освен това е и хладнокръвен.

Сервитьорът кима, че е разбрал, и се връща с буркан белезникава течност – инак, правилна на цвят, – пълен почти до ръба. На дъното му се въртят две зелени маслинки и лимонено резенче.

- Какво е това? Защо в буркан?

- Бурканите са за Мохито, но понеже количеството излезе много, ви го носим така. Три малки джина, една водка и да, вместо Лиле блан сложихме сухо Мартини. Лиле блан не предлагаме. Надяваме се, да сте доволен.

Джеймс Бонд поглежда към бармана, за да си го представи прострелян в челото, а онзи се покланя леко с ръка на сърцето, един вид „за клиент като вас правя всичко по силите си”. Барът вече е започнал да се пълни с някакво ново поколение, несвойствено за филмите му. Бонд вади пура „Монтекристо“ от вътрешния си джоб, оглежда се за пепелник, но няма такъв, взима буркана си с коктейла и тръгва да пуши навън. Няколко незаинтересовани погледа проследяват пътя му до вратата, той знае, че изглежда добре, стегнатото му тяло само говори за себе си, но нищо няма да е вечно, тези коктейли вече почнаха да му натежават на черния дроб и, ако скоро не влезе в нов филм, ще трябва да остави хотелите и да се замисли за квартира. На улицата цари оживление, три момчета са включили тонколони с хип-хоп и танцуват със синхрона на корейска група, а наоколо се е събрал народ и пляска с ръце. Джеймс Бонд пали пурата си и се чувства нелеп с тази пура, наясно е, че бурканът в ръката му прилича на урина за изследване, отпива все пак и с изненада вижда колко много му е останало, това Веспър мартини започва да се превръща от удоволствие в задължение, чуди се дали ще му разрешат да си вземе буркана горе в стаята. Завалява лек дъжд.

Заваля лек дъжд.

Момчетата тръгнаха да прибират тонколоните си, а публиката се разотиде. Лазар излезе от филма си. „Трябва да спра да си фантазирам. Трябва да се стегна.”

-----------------------------------------------------------------