Спомен като лунен лъч в чаша мискет

Пристанището, гарата, морската градина, театъра, "Тройката", площада, часовника... Това са явките, където бургазлии се срещат и ...разделят, където поумняват и... оглупяват, където се обикват и... намразват. Но най-голямото събитие в живота им, както казваше поетът Христо Фотев, е морето. То ги прави свободни. Ако те притеснят панелите, ти се надигаш и виждаш безкрая, ако множеството по улицата те задъха, можеш да се спуснеш по улея и да скочиш в хоризонта. Защото всички улици тук водят до морето. То е нещо като четвъртата стена в театъра - сцената. Затова краят на главната улица "Богориди" завършва с перила. И хората в Бургас по един негласен сценарий завършват разходката си тук, почти ритуално облягат лакти и поглъщат най-красивия спектакъл - играта на морето. Това е свободата, но с нея също трябва да се внимава, защото тя е като наркотик. Свръхдозата може да те убие. Мисля, че чарът у бургазлии е точно в тази алхимия, те владеят дозата в рецептата мечти + рацио + малко цинизъм. Но по колко от всичко - не знам. То е като с плуването. Тук никой не помни кога се е научил, а като се гмурнеш, плуващ сякаш наизуст.

УЧИЛИЩЕТО

Навремето дядо ми Михаел казваше: "Много е важно, моето момиче, да имаш "аркан кавидер". Думичките са на турски и означават "здрав гръб". Моят читав гръб е Бургас, морето, родът ми, приятелите, детството... Те са моята патерица в живота, която ме е подпирала в кризите, те са шамандурата, която ме е спасявала от разочарованията, вълноломът, който ме е пръскал с оптимистични сълзи в мигове на отчаяние. Защото "сълзите смазват душата" ме учеше един приятел адвокат, чичо Карекин, също стар бургазлия, баща на мой съученик. И той се засели в света на сенките. Там, в Бургас, край брега на морето, открих, че животът е едно вечно състезание и че сантиментът не е чувство, от което трябва да се срамуваш. Че успехът не е самоцел, че когато се изкачваш, е здравословно да спреш, да погледнеш надолу и ако си слънчасал от успеха, да се откажеш от състезанието. Защото загубата е също част от твоя живот. Загубата не е позор. Толкоз за училището - Бургас.

МОРЕТО

Когато бях малка, не можех да проумея, че има градове без море. И когато лятото изсипеше летовниците в града ни, аз разпитвах дълго новите си приятелчета защо събират така старателно мидички, та те нямат ли си там, откъдето идват, море. Къщата ни беше в центъра на града, до музея. Децата от махалата - един шумен рояк скачаше от двор в двор, пропъждани и от най-търпеливия възрастен. Най-тихо беше сутрин, когато отивахме групово на плаж. И бяхме най-щастливи, когато знамето беше черно. Няма по-вълнуваща игра от бурното море. Хващахме се за ръце и с писъци скачахме в пяната. Вълните се тръшваха в брега и ни разпиляваха. Един следобед научихме, че Емо не се е прибрал. Морето го глътна. Емо говореше лошо и малко несвързано, защото като малък бе преболедувал от менингит. Но ние го обичахме такъв, какъвто е, и когато от съседната махала му се подиграваха, го бранехме. Това бяха първите ни уроци по солидарност.

МЕЛАНХОЛИЯТА

Не познавам друг град като този който да е влюбен меланхолията. Да изпитва удоволствие от тъгата. Лятото и пролетта е град на забавлението и атракциите.А есента и зимата – на съзерцанието.Май наистина има нещо болезнено депресивно в това противоречие.Зимата Бургас е като Антикварен магазин, наблъскан с непотребни неща с отминала хубост, спомени от някакъв лакиран но прашасал, бивш живот. Неслучайно е град предпочитан от поетите и самоубийците.Помня, че от време на време се разнасяха слухове, че някой от Стара Загора или от Пловдив взел влака и дошъл до тук, за да сложи край на живота. Какво ли са си мислели докато пътуват. Каква е тази тежест, която са мъкнели в душата си? И дотътрят чак дотук, за да я хвърлят заедно със себе си в мастилената бездна. А зимата морето е много красиво.Вълнуващо, но тягостно. Огъва се като тенекия, с металически отенък и грохот. А под повърхността му бушува много опасна енергия. Нещо като затишие пред буря.Зловещо затишие, когато вълната набира сили преди да се тръшне в брега. Четяхме много. Връзката ни със света бяха книгите филмите и театъра. Но кината ни бяха само четири и в седмицата идваха един или най-много два нови филма. А в единствения ни театър –имаше три, четири премиери на сезон. Но спектаклите ние ги гледахме по няколко пъти. Може би затова като чуех, подобен тягостен слух по „Богориди” отивах до мостика, вървях, а отстрани бушуващата вода ми разказваше някаква любовна авантюра или тежка изневяра... или друга някаква житейска драма. А аз се взирах в перилата, за да видя закачено шалчето на Дама Пика или воалетката на Анна Каренина или порцеланово бурканче със стрихинина на Мадам Бовари... за да си пофантазирам...Или си рецитирах стихотворението на Христо Фотев. „Морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега...Ах, момичето което морето не изхвърли на брега” В едно интервю с поета го попитах как е написал това стихотворение, имал ли е нещо предвид. Разказа ми, че е бил в Морското казино с приятели, когато е видял отгоре струпване от хора по брега. Така беше, когато морето изхвърли някой удавник, разбирахме по навалицата разтревожени лица на плажа. Момичето, което се е самоубило, била далечна позната на Христо. И разбира се любовна драма е била в основата, за да посегне на най-скъпото си. Поетът много се развълнувал от тази история и написал стихотворението.
Целият град бе съсипан и най-много Христо, когато се самоуби Петя Дубарова. Беше изпратена под тежкия съпровод на призричния вой на шамандурите в морето. Чудя се ако в Бургас го нямаше Христо Фотев, какво би останало от нашия прекрасен и много меланхоличен град...

ВЕЧЕРИТЕ

Когато станеше тъмно и топката вече не се виждаше, започвахме да игреем на криеница. И тъй като тъмните ъгли на улицата ни бяха безинтересни, започвахме да се крием по мазетата. Най-страшната изба беше в къщата на Юлето и Емо. Дядо йм беше бивш фабрикант и цялото им жилище заедно
с тавана беше заселено с квартиранти. Затова мазето им беше претъпкано с бюфети, кошници, бохчи, чували, дърва и въглища. Стълбите бяха дървени и скърцаха призрачно, можехме да пропаднем и пропадахме. Но това беше част от чара на тази страшна игра, защото вечерта завършваше с вампирски истории, които си измисляхме. Най-талантливите разказвачи ни караха да пищим от ужас. А после, докато се приберем по къщите, търчахме подивели от страх от собственитe си измишльотини и в тишината току се чуе сблъсък я в казан или в забравена кофа, като заблудени прилепи в нощта. А вкъщи вечерта завършваше с конско или порция шамари заради необузданото ни детство.

ОРАКУЛЕ, ОРАКУЛЕ, КАКЪВ ЩЕ СТАНА АЗ?

От една екскурзия - награда в Съветския съюз, татко ми купи възможно най-голямата цигулка, виолончело. Беше лишил цялата фамилия от подаръци. Няколко посивели глави - музикални корифеи в града, посъветваха родителите ми да се трудя над нотите. По това време в града ни бяха вкарали едни боклукчийски коли, които по автоматичен начин прибираха
казаните и изсипваха отпадъците в търбуха на камиона. Децата бяхме просто влюбени в тези боклукчийски коли. Търчахме след тях, помагахме на циганите, като връщахме празните казани пред портите. Когато вкъщи идваха гости, пред които трябваше да изсвиря нещо, те ме питаха каква ще стана като порасна? Аз им отговарях естествено това, което искаха да чуят -
челистка. Но тайно си знаех, че ще стана боклукчия.

МУЗИКАТА

До площадчето Баба Ганка се намираше Концертната зала. Там се случиха моите първи уроци по звуци. Понеделник бяха клавирните концерти, в четвъртък – симфоничните. Пак там видях на живо легендарната Катя Попова. Много талантлива и красива оперна певица, която загина при самолетна катастрофа. Бях сигурна че един ден ще се оженя за музиката, но когато започнах да свиря, мама не беше разбрала, че трябва да ходя и на солфеж. Така загубих почти цяла година. И не можах да наваксам.Трудно ми беше.Не можех да си представя тези ладове, диези и бемоли... Геометрията ми беше интересна, но като цяло математиката не я понасях. Сега съм убедена, че музиката и математиката са много свързани. В Логиката на цифрите има много фантазия и поезия и хармония, но някой трябва да те въведе в тайнството. А аз бях калпазанка. Не обичах да си давам много зор. Така замених нотите с думите и сбърках.

ВКЪЩИ

По времето на сталинизма десетилетия наред четири семейства обитавахме един етаж с обща тоалетна. Мама, татко, сестра ми и аз се "ширехме" в една стая и кухня. Но пък беше весело. Тъй като живеехме в самото сърце на града, къщата ни беше притегателен център за всички приятелски семейства на родителите ми. Не минаваше и вечер без гости. Затова "К. Фотинов" № 26 съвсем заслужено си беше спечелил прозвището - "еврейското клубче". И сега се чудя как се побираха толкова много хора в тези няколко квадрата. Колко смях и песни, вицове и политически спорове са просмукали стените на тази кухничка. Не им беше нужен нито алкохол, нито грамофон, а сладкогласите песни се лееха от устите им "като елмази и едър маргарет", както пишеше в приказките. Най забавен за мен беше чичо Нико /Нисим Варсанов/, мир на праха му. Той идваше често вкъщи говореше с баща ми за политика и ухажваше майка ми. Беше метрампаж по професия и разказваше страшно увлекателно най-различни истории. Чичо Нико обичаше децата и умееше да говори с тях. Освен това беше запален левскар, имаше лодка, с която пореше вълните и ловеше риба. Беше фронтовак от войната и едното му око беше стъклено. Освен това беше един от малкото спасили се евреи по време на корабокрушението на гемията "Салвадор" в Мраморно море, благодарение на това че беше перфектен плувец. Тази героика в образа му внасяше допълнителна романтичност, която не се забравя. С чичо Нико станахме приятели и често си говорехме разни неща, които бяха скучни за света на възрастните. Жена му беше гъркиня и в тяхната къща по Нова година имаше винаги пищна елха, а по Великден козунаци с бадеми. Това обстоятелство правеше къщата им още по-привлекателна за мен, тъй като в нашата къща тези езически красоти бяха забранени. По време на едно от изданията на "Златният Орфей" се разчу, че ще идва и актрисата Даниел Дарио. Поколението на родителите ми я обожаваха. Чичо Нико имаше едно раздрънкано "Балканче" и ми предложи да отидем в "Слънчев бряг" за да разгледаме елитния свят. Задниците ни се сплескаха от тази уморителна авантюра. Все пак се добрахме до изискания ни курорт. Изядохме по един сладолед и тръгнахме обратно, за да не ни застигне по пътя нощта. Когато се прибрахме чичо Нико заразказва на дълго и широко на възрастните, колко хубаво сме прекарали, как сме видели знаменитата актриса и той дори й е целунал ръка. Аз кимах съучастнически, защото този ден ние бяхме глътнали малко въздух от парфюмирания свят на Запада. Това беше едно цветно парченце в провинциално скучния пъзел на живота ни.

ДЯДО МРАЗ

Дори не бях чувала за Дядо Коледа. А в еврейската традиция, това вълшебство около шетнята на джуджетата, които творят подаръци за послушните деца и добрият белобрад старец с големия чувал не присъства. Но, като равновесие на казаното мога да добавя, че в социалистическото ми семейство еврейските празници също особено много не се почитаха. Добре, че бяха родителите на родителите ми, та понаучих нещо. Вкъщи се честваше много пищно посрещането на новата календарна година и толкоз. У нас никога нямаше елха. Живеехме четири семейства в една къща и по Нова година всички украсяваха домовете си. Помня и до днес всяка играчка в квартирата на съседското дете. Блестяха като скъпоценни камъни върху дръвчето. В училище също майсторяхме играчки от станиол, разтегателна и гланцова хартия и аз си ги пазех, но нямаше къде да ги окача. Питах родителите си, но те вечно забързани за нещо все отклоняваха този въпрос.
По това време мама работеше в „Културен отдих и украса” и по тяхна инициатива в Кукления театър организираха някакво детско представление и накрая Дядо мраз, заедно със Снежанка трябваше да раздадат подаръци, за добрите деца. Живеехме близо и мама ме прати да гледам представлението гратис. Беше вълшебно, а накрая чувалът с подаръци направо ме омагьоса. Чаках, чаках, чаках да си чуя името, но... нищо. Помислих си, сигурно защото ми е сложно името и Дядо Мраз не е могъл да ми го прочете. Така се случваше често в училище. Нямаше учителка, която да не ми сбърка името и тогава целият клас прихваше. Накрая героите от приказката започнаха да си говорят делово и да прибират реквизита. Отидох плахо при Снежанка и я попитах, „аз не съм ли била послушна?” Вижте по-добре в чувала и им разчлених името си. Те започнаха нещо да си шушукат. Събраха някакви остатъци от торбички със бонбони и Дядо Мраз ми ги даде с отегчение. Прибрах се много разочарована и унизена. Вкъщи мама переше нещо, беше пред мивката. Показах и „подаръка” – „сигурно не съм била послушна”- и казах, а тя се плесна по краката и измърмори нещо, което не помня и май не разбрах. Тогава за първи път се усъмних съвсем лекичко във вълшебствата в света. Но си давах кураж, измислях си своите обяснения, не исках да ги изгубя завинаги.
Веднъж мама донесе елхови клонки и ги сложи във вазата на масата и овъртя около тях един гирлянд. Аз започнох да украсявам с дранкулките от училище и дори със стотинките които имах купих някаква играчка. Избирах я дълго, хем да е евтина и в същото време пищна. И като се прибрах вкъщи една приятелка на сестра ми я счупи. Без да иска разбира се. Но на мен ми идеше да я убия. Взе ми я от ръцете, за да я сложи, уж на по-хубаво място. А после като дойде баба ми вкъщи и видя „букетът” от клонки на масата се обърна към майка ми: „Ке ес есто?” /какво е това?/ И после продължиха да си говорят нещо нервно на ладино. Разбрах, че е против елхата и хванах мама за ръката, исках да и вдъхна кураж. А грандмама се обърна ядосана към мен и ми извика. „Ние сме евреи и тези езически глупости не ги почитаме, разбра ли?”
Много е красива! – казах тихичко и толкоз. Същата година ми подариха, за Нова година томче с приказките на Андерсен. Сигурно по-голямо удоволствие не съм изпитвала в живота си. Имах едно местенце в кухнята между печката и бюфета, където беше сложено малкото ми столче. Там погълнах цялото вълшебсто и на Братята Грим и особено на Андерсен. И до днес, когато понякога съм натъжена обичам да си спомням за малкото ми столче и моята хралупка и една красива картина, която мама без да иска направи за мен. Подреди играчките ми и в една стара кутия за бонбони с целофанен капак напъха перлите от стари изпокъсани гердани. И я облегна до стената. Беше толкова красиво... И до нея бумтящата печка и пукота на сухи съчки, които ми разказваха с много страст вълшебствата на най-големия разказвач на истории.
А когато вкъщи ставаше напечено и имаше накакви разправии аз изтичвах до магазина за играчки на Богориди. Съзерцавах дълго витрината. Там имаше голяма елха и Дядо Мраз и еленчета впрегнати в шейна. Стоях с часове отвън и се самосъжалявах, мръзнех пред витрината, понякога валеше и сняг и тогава си представях, че съм малката кибритопродавачка. И виках Бабо! Бабо! Къде си да ме отнесеш...
Мелодраматично и като си спомня, доста глуповато... По това време все още нямаше турски сериали, май още нямаше и телевизия, та ние, всъщност аз си захаросвах живота със съзерцания пред витрините...
Но когато отидох студентка в София първото нещо, което направих на Нова година, беше да си купя елха и много играчки. Веднъж висях с часове на опашка пред женския пазар за да си купя красиво, клонесто дръвче. После се разболях, а Румен ме обяви за луда.
И до днес елхата е била винаги на почит в дома ми. Децата отдавна не са при мен, но екодръвчето всяка година се украсява с нови и още по-нови украшения. Тази година си взех и моите израелски принцеси и им направих страхотен коледен тур с всякакви езически вълшебства... Елхи и подаръци, под елхата и куклен театър, с „Малката кибритопродовачка” и накрая дойде и Дядо Коледа с чувала. Е малко попрекали с речта си..., но какво да ги правиш, артисти, обичат сцената. И аз се поизложих в бързината с опаковката на подаръците. След като си получи пакетчето, с целувка и снимка с добрия белобрад старец, внучката ми Лирика ме дръпна за ръката: „Виви, тази найлонова торбичка ми е позната!” Ай, ай!

ГЛИСТИТЕ

По-голямата част от детството си преживях при грандмама и грандпапа в Коджакафалията, на улица Места 37. Сега тази улица я няма, а на мястото на бедняшките къщички се издигат панелни блокове А църквата, която тогава ми се виждаше голяма, днес е направо схлупена в двора на Бургаския Университет.
Сестричето ми Жаче с най-хубавите сини очи в Бургас, с най-жизнерадостния характер в задръстеното ни семейство, с най-бързата мисъл сред братовчедите и с много други неразвити таланти, беше покосена от лоша болест. Защо точно нея? Много пъти се питах и чувствах вина, че не аз? Но кой решава тези неща? Понякога съдбата е крадец на съдби, а друг път разхищава... Мама, тогава съвсем млада жена тръгна с нея по болници и санаториуми да търси лек и облекчение. Всеки в семейството ни изживя по своему тази семейна драма, но най-трудно беше за сесричето ми.
Аз живеех в малката къщичка с баба ми и дядо ми в Коджакафалията. Стоях до престилката на грандмама, а тя милата объркана от хилядите грижи, които се бяха стоворили върху нещастната й глава, въздишаше често и говореше предимно на себе си отколкото с мен. Не ме пускаше да играя с другите деца, за да не се разболея. Пазеше ме от всичко и от всеки. Лятно време ми връзваше люлка на кайсията и тогава хвърчах в небесата и виках по-високо и по-високо... искам до небето. В тази къща имаше много тъга. Зимата стояхме до печката и единственото ни разнообразие беше да гледам красотата и измамните езици на пламъците, а следобед се настанявахме пред прозореца и гледахме кой минава по улицата. Вечер си лягахме заедно с грандмама в едно много красиво легло с месингови топки. Върху таблата пред мен имаше нарисувана една миниатюрна лодка. Това беше моето време, надувах платната и литвах където си поискам. Май хората страдат чрез образите. Креех за мама. Гледах снимките й пишех въображаеми писма, плачех, а веднъж от яд и надрасках снимката и баба ми ме шамароса. Наричаше ме унищожителна. И наистина бях такава. Късах й цветята, пипах й часовника и всичко което тя обичаше. Отмъщавах си. Обвинявах нея, затова че не съм с мама. Завиждах и на сестра ми, че тя се е разболяла, а не аз. Затова по-ценните неща бяха заключени в спалнята. Веднъж, по време на една люта зима вкараха с дядо ми в кухнята едно агънце. Майка му беше умряла и няколко дни го държаха вътре на топло в един дървен сандък. Хранехме го с биберон и го наричахме Хайванчо.Така се привързах към него, беше толкова сладко и игриво, а също така оприличавах съдбата си с неговата. То също беше без майка. Целувах го по муцунката и усещах, че си съчувствахме взаимно. Но май го заколиха, така и не разбрах.Казаха ми, че е умряло.
Бях доста злоляда. Имах отващение от месото, както и към всичко лигаво. Но си спомням, че с огромно удоволствие стържех варта в стената и я ядях. Криех се зад вратата, защото ми забраняваха. Била съм сигурно на три или четири години и помня, че бая стена отнесох в стомаха си. Поглъщах я от ноктите си, които осмуквах. Беше ми много вкусно. Възрастните решиха, че това е от липса на калции, но аз съм убедена, че това е детска депресия. В доста по-късна възраст прочетох „Сто години самота” и същото поведение видях в една от героините, Ребека. Веднъж седмично татко идваше да ме види и реши, че имам глисти. Заведе ме на лекар. Бръкнаха ми в дупето за да ми вземат секрет. Много се обидих и се разревах. Питаха ме очудени дали ме е заболяло. Нееее – продължавах да рева аз. Нямах глисти. Никой не се сети да ми бръкне в душата. Там се беше охранил червеят на самотата. И с годините свикнахме да не си пречим. Така се научих да се справям сама с депресиите и по-нататък в живота.

БЕЛОГВАРДЕЙЦИТЕ

Гледали ли сте филма „Бяг”, по пиесата „Бяла гвардия” на Булгаков. Спомняте ли си очите на полковник Хлудов. Тази тъга до безумство в погледа му аз бях виждала още в детството си.Видях го в къщата на грандпапа Михаел. Когато веднъж те прониже този поглед, той остава завинаги в теб. Нямам дарбата да го опиша, а вероятно и сетивата да го почувствам, както заслужава. Но е нещо наистина много вълнуващо. Там има синева,типично по руски, сдържана влага, много тъга и чувство за нещо неизбежно и много съдбовно. В Бургас, бяха се заселили много белогвардейци. Морето ги делеше от тяхната любима Русия.
Никита и Яшката бяха донски казаци. Попаднали са в редиците на армията, почти деца. По каква причина и как не говореха. Израснали са с конете почти от люлчина възраст. Изглежда така е било с всички подрастващи в на Дон. Как са дошли точно тук, също незнам. Но бях сигурна, че искаха да са близо до морето. И чакаха момента, за да доплуват първи към своята любима земя Русия. Често отиваха с дядо ми до до брега, да изкъпят конете. И плуваха с тях навътре, навътре развяли грива, със светнал поглед. А после се връщаха честити, за да ги подсушат. Изтръскваха се от солената вода. И се взираха в далечината, точно като полковник Хлудов, с любов и обида и копнеж... После отиваха в кръчмата и се напиваха до козирката. Тук те преживяваха някак си. Отказваха да живеят. Въпреки че съдбата им отреди да оставят и костите си.
Яшката беше добряк, с по-примирен характер, по-склонен да угодничи и слугува. Докато в погледа на Никита имаше повече острота и непримиримост.
Грандпапа Михаел също беше кавалерист от армията, но твърдеше, че по-добри ездачи от казаците няма. Веднъж в двора на къщата обяздвали едно по-буйно жребче. Никита казал на дядо ми. „Остави тази работа на мен”. И яхнал кончето, което било много неспокойно. Дядо ми, който е водил дълги препирни с Никита, кой от двамата е по-добър ездач, решава да му свие номер по зевзешки. Докато оня обяздвал жребчето, дядо ми се навежда под корема му, уж да му оправи стремето и го шибва силно по задните крака. Нервното и малко уплашено животно скача високо на задните си крака с болезнено цвилене. Но Никите бил залепен като кърлеж за кончето. Изправил снага, успокоил жребчето и полуобърнат казал тихо, но твърдо: „эб - твоя мать, я донский казак”.
Баба ми Виктория винаги е съветвала мъжа си да плаща на работниците си веднага след свъшената работа. „Дай парите на работника веднага, за да му вземеш потта от гърба” - чувам и до днес думите й - Другото е грехота. Чудя се, ако бяха доживяли до наши дни, тези достойни хора, как биха се оправили в сегашния измамен и мутренски свят.
Веднъж, когато дядо ми давал заплатата на Никита, той му казал, че е взел решение да си събере малко повече пари, за да си купи нещо по прилично за обличане, искал да се установи някъде, а всичките си пари пропивал в кръчмата. Затова го предупредил, ако пак се напие и отиде при него, за да му иска заплатата си, да бъде непреклонен. Така и станало. След няколко дни добре почерпен, руснакът почукал на вратата. Грандпапа му припомнил думите, но опияненият Никита настоявал. Но и моят дядо бил непреклонен и му затръшнал портата. Който има представа от пиене по руски, а напоследък и по български знае, че влезеш ли в дните на запоя, измъкването е много трудно. Един мой приятел, руски възпитаник ми сподели тайнството: „От запой се излиза много тихичко, на пръсти, за да не те усети, че му бягаш и да те грабне за косата и обратно в кръчмата”. Така се случило и с хлътналия в пиячката Никита. Върнал се в кръчмата и започнал възмутен да ругае дадо ми: „Този стиснат евреин има да ми дава пари, той ме измами, аз му работя, а този евейски батакчия лев не ми е дал, ще види той...и т.н.” Стигнали тези думи и до ушите на грандпапа. Вбесен, отишъл в кръчмата и му хвърлил парите в лицето, като му казал повече да не му се мярка пред очите. Навън вилнела люта зима. Парите удължили запоя на Никита. Вероятно той е бил и гузен и не е искал да се прибере при дядо ми, където си имаше стаичка до яхъра /обора/. Вероятно са го пъдили и от други места. Вероятно е бил мъртво пиян. Паднал в някаква канавка или снежна преспа и заспива завинаги със сънищата за руските степи, частушките... и неговия непрежалим Дон.

ТАЛИСМАНИТЕ НА ГРАДА

Някои хора имат ампутиран крак или ръка, а казват че местните идиоти били с ампутиран акъл, но духът им си беше цял. Аз съм свидетел. В Бургас имаше няколко веселяка Изито, Коко, Жоро и тяхната дама Софка. Те се движеха свободно в центъра на града и никой не ги закачаше. Обратното обичахме ги и когато имаха нужда им помагахме. Такива бяха нравите тогава. Съчувствахме си. Оставяхме си домовете отключени и никой не се осмеляваше да влезе в къщата на съседа си, за да краде. Сутрин идваше млекаря много рано дакото спяхме. Оставяхме от вечерта стотинките под празната бутилка и на сутринта, закусвахме с чаша мляко. Така живеехме, без телевизия, без телефон, с разказите на сладкодумците и книгите от градската библиотека. Хората в махалата се познаваха, знаеха проблемите си и се втурваха да си помагат. Жоро беше дребничък мъж със състарено лице, но душата му беше на момченце. Така и не остаря. Имаше много изразителна мимика и беше вечно усмихнат. Къде що видеше дете се спираше и започваше да му се радва, а очите и веждите му се движеха нагоре надоле по сбръчканото му лице в радостна гримаса. Но в това също имаше нещо неестествено. Бях много малка, сигурно на около три годинки. Стоях до фотото на Богориди. А там работеше една моя леля. Мама ме остави пред витрината и влезе вътре, за да й каже нещо. Аз гледах снимките на витрината и в това време ме нападна жоро с усмивките си. Залепи се за мен и започна да ми се радва и да гримасничи. Но аз изглежда съм разпознала, че в тази радост има нещо налудно. Качих се на бордюрчето пред витрината разплаках се и се напиках. Мама излезе и започна да му се кара. А той беше толкова добър и безобиден безумец. После се редваше така и на дъщеря ми и аз му позволявах да я гали. Лудостта му се състоеше в това да се радва на децата и наистина го правише от сърце.
Изито, беше в доста по-тежко състояние. Мисля, че беше със синдрома на Даун. Пълничък и винаги много чист. Късно разбрах, че е мой сънародник, Изидор Коен. Родителите му бяха учители и се грижеха много самоотвержено за детето си. И той кръстосваше центъра, като непрекъснато си говореше нещо сам, но аз нищо не му разбирах. А той държеше дълги речи срещу някакъв въображаем събеседник. Хората му се смееха, но никой не го тормозеше. Даже му се радваха.
Коко, беше по-вглъбен. Той беше влюбен в своя транзистор и ходеше навсякъде с него, като главата му беше наведена на една страна, за да е долепена до музиката. В Бургас повечето мъже работеха като моряци. Кръстосваха моретата и океаните и разбирасе от време на време акостираха в някое западняшко пристанище. По тази причина много от моите съученици имаха модните за времето си транзистори, тавите на най-известните групи и певци. Не говоря за шушляците и джакитата (както ги наричахме тогава)и модните джинси. „Желязната завеса” беше спусната и тук, но поради морето беше малко открехната. Вероятно така се е снабдил и Коко със своя любим транзистор, с който бяха неразделни.
Софка, единствената дама сред тях беше сестра на моя съученик, Карло. Баща им беше обущар, а майка им чистачка във фризьорския салон. Много сърцата и добра жена. Тревожеше се за Софчето и все я наставляваше. А тя беше много сладка, винаги ходеше с една дамска чантичка и се гиздиши с червило. В един безгрижен и безрадостен следобед двама зевзека събраха Софка и Коко, залепен до своя транзистор и ги накараха да се прегърнат и да ходят заедно под ръка. Зевзеците се кикотеха, а нашите талисмани им правеха шоу. Подиграваха Коко с неговия вечно пеещ транзистор. Софка се поклащаше със своята чантичка. В един момент тя я отвори, извади оттам една станиолена капачка от бурканче с кисело мляко и каза: Ям плочи и пърдя музика” и лапна станиолчето. Всички се прививаха от смях. А нашите герои разбраха, че ги подиграват и се раделиха. Малко обидени те поеха, след стъпките на акъла си.
Всички тези възрастни деца живееха вглъбени в своята „неравностойност”, както е модно да се изразяват днес. Те не пречеха на никого. Градът беше свикнал с тях, както и те с нашите уж големи, но твърде несъществени проблеми. И ни съчувстваха.

ЕСЕНТА

Няма по-красиво нещо от есента в Бургас. Както казва най-бургаският поет Христо Фотев "сезонът на легендите и чашите". Бях в родния си град и пишех дипломната си работа, за Христо Фотев. Исках да я завърша с подробна анкета, като бях сигурна, че това ще бъде единственият съществен принос в това задължително упражнение. С Христо се познавахме и всеки ден той ме викаше в "Клуба на дейците на културата и изкуството" или както го наричаше един друг бургаски колорит Венко Пиперов (светла му памет) - Клуба на изкуствените дейци. В продължение на месец всеки ден се срещахме с поета, поръчвахме бутилка "Сунгурларски мискет" и масата ни тутакси се отрупваше с бургаските капии, предани негови почитатели рибари, спасители, моряци... Те го обожаваха и идваха при него като на поклонение. Анкетата, разбира се, не успях да направя. Бях на ръба да проваля и дипломната си работа, но пък научих много повече, отколкото през цялото си стерилно образование, над което се трудих години наред. В един застинал от алкохолно безвремие следобед, когато всички се бяха омаломощили да разказват истории, една муха кацна върху чашата на Христо. Той направи няколко вели опита да я улови. После ме погледна и каза: "Такава носталгия изпитвам по лятото, че ми е жал за мухите, ха-ха."

ГАРАТА

Когато ме приеха студентка, ме качиха на влака с три чанти. В едината имаше дрехи, в другата книги, в третата храна. Татко ме прегърна и каза на мама: "Ами това е, оттук нататък ще се изпращаме и посрещаме." И така стана. За мен след морето гарата е най-вълнуващото място в Бургас. Оттам идват надеждите и пак оттам си отиват. Оттам се изсипва лятото и оттам си отива. Пак тук може да се види най-хубавото нещо, на което му викат провинция. Като че ли в един-единствен миг се събира колоритът на града. И колко мило и старомодно се издига куличката с часовника отгоре. Нищо че стрелките невинаги са точни, важното е, че взаимоотношенията ни са верни.
Обичам този град, защото той ми внуши чувство за Отечество и пак той ми създаде емигрантски комплекс. А комплексите са важно нешо, не е нужно да четем Фройд, за да повярваме в това. Обичам го, защото и Бургас е като онзи парфюм "Be you" - нито скъпарски, нито модерен, но с прекрасното име: (Бъди себе си).

------------------------------------------------------------------------------------------------

Асса, В. Моят Шабат. Факел, София, 2019, с. 180, ISBN: 978-954-411-280-6.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Вивиана Асса
© e-Lit.info Сайт за литература, 2020