„Една мърлява и никому ненужна двулевка,
с цвят на узряла синкава боровинка.“
Любомир Николов - Любара
Къде ли не беше попадала през краткия си живот досега! И в кафе-машина, и в апарат за закуски, в хищната паст на бясна ротативка, в уличен телефон, в калъф от цигулката, в шепа на просяк, в продънен джоб на студент, в кожен портфейл на бизнесмен, в църковен дискос, и дори в автомат за продажба на презервативи...
А колко пъти беше крадена, загубвана и после намирана отново. За колко ли банички я бяха разменяли, за колко ли вафли и бутилки с лимонада в училищната лавка...
И колко хора бяха предизвиквали късмета си, хвърляйки я към небето, за да видят ези ли ще им се падне, или тура. Стотици дилеми беше разсичала, падайки обратно в нечия човешка длан. А хората винаги залагаха избора си на страната й, на която с едра и стройна цифра беше изписана стойността и от 1 лев. Те винаги разчитаха на парите, на числата. Незнайно защо, но човеците смятаха, че щастието им е именно там – в притежаването, в имането, в парите, в скъпите вещи, в звъна на златото и среброто...
Всичките тези митарства на еднолевката продължиха до момента, в който тя попадна в касичката на едно петгодишно русоляво момиченце с лунички, струпани около чипото носле. То просто я пъхна през отвора и
монетата падна с приглушен звън сред компания на още много като нея. Но вътре нямаше други еднолевки. За сметка на това изобилстваше от дребни. Тези на стойност 10, 20 и 50 стотинки проблясваха важно с бялото на метала си, а онези от 1, 2 и 5 жълтееха скромно на тънкия лъч светлина, който се процеждаше през процепа отгоре. Всички те я гледаха с възхищение, но и със стаена завист. Стотинките знаеха, че никога няма да станат като нея. В света на монетите всеки цял живот си оставаше точно такъв, какъвто се е родил. Еднолевката не беше част от тях. Тя имаше благороден вид и потекло, изработена беше от два различни метала, надвишаваше ги и по стойност, и по размери, че дори и по тегло. Тя беше Лев, а те – стотинки...
Само на такова място не бях попадала до сега, мислеше си монетата. Вътрешността на касичката й напомни малко за търбуха на кафе-машините и уличните телефони, но тук липсваха сложните механизми за разделяне на различните монети и за връщане на ресто. Касичката беше глинена и с форма на малко прасенце. Отдолу имаше солидна тапа, явно предназначена за изкарване на монетите. Но, както научи от наобиколилите я стотинки, досега подобно нещо не се беше случвало.
В касичката нашата еднолевка прекара дълго време. Някак съвсем естествено тя зае лидерското си място сред дребните монети около нея. През това време разбра и много неща за момичето и неговото семейство. Вътре може и да беше тъмно, но се чуваше всичко. И тя чу как момичето сподели с любимата си кукла, че като се съберат достатъчно пари, то ще отиде в аптеката и ще купи на майка си най-скъпото лекарство на света, което веднага ще я излекува от болестта, която я държи през повечето време прикована към леглото. Чуваше и пиянските крясъци на бащата, както и стряскащия плясък на шамарите... Чуваше ужасяващите писъци на детето и умоляващия тих плач на майката...
Монетата изпитваше болка. Неустоима болка и безпомощност. Уж беше най-голямата в касичката, най-благородната и най-ценната, а не можеше да стори нищо. Искаше й се тук да има още много като нея. С тези дребни стотинки детето нямаше да събере достатъчно пари за най-скъпото лекарство на света. Така момиченцето никога няма да излекува майка си, разсъждаваше монетата. Ако имаше власт, тя, еднолевката, като рицар би произвела всички стотинки в такива като нея. Тогава момиченцето би напълнило шепите си с едрите лъскави пари и би отишло с тях в аптеката. Мечти...
Постепенно купчината от дребни монети се увеличаваше, но през отвора така и не падна нещо, по-голямо от 50 стотинки. Повечето бяха жълти монети, които баща й обираше по джобовете си и даваше на детето в моментите, когато не се прибираше пиян. Тогава беше много добре разположен към жена си и дъщеря си. И беше готов на всичко за тях. Но това всичко беше само мижавата заплата, която получаваше за работата си в единствената фабрика в градчето. А тя не стигаше почти за нищо.
По едно време монетите вече бяха стигнали почти до процепа, но до една бяха дребни. Дори и заедно, те не бяха достатъчни. Еднолевката нямаше представя каква е цената на най-скъпото лекарство на света. Но сигурнощеше да е доста голяма, щом самата тя, при целия й благороден произход, струваше колкото една нищо и никаква баничка.
Бяха изминали месеци от попадането на нашата еднолевка в касичката, когато една сутрин, съвсем неочаквано за обитателите му, момиченцето обърна прасенцето, издърпа тапата и изсипа парите върху масата. После изрови от купчината еднолевката, остави я настрана и върна всички останали стотинки обратно в касичката.
Еднолевката с учудване установи, че навън вече е зима, че сняг беше похлупил съседните покриви и оголените клони на дърветата, които надничаха с любопитство през прозореца. Още в самото начало си знаеше, че мястото й не е сред тези дребни, с които не може да си купиш нищо. Ето че най-после я отделиха от тях. Явно я очакваше по-различна и вълнуваща съдба. Такава, която приляга повече на статута й на първа сред левовете. Нямаше нищо против малките жълти и бели стотинки, но мястото й действително беше другаде.
Този ден жената се чувстваше по-добре, дори руменина беше избила по иначе бледите и скули. Монетата чу от масата, където я бяха оставили, как детето шепне на куклата си, че майка й е по-здрава, защото е Бъдни вечер и защото по Коледа се случват чудеса.
Тя дори беше станала от леглото и се суетеше из кухнята. Нали трябваше да се приготви трапезата със седемте постни ясния и питата с парата. Вярваше, че мъжът й поне тази вечер ще се прибере след работа, без да мине през кръчмата, в която пиеше на вересия. Беше й го обещал сутринта, преди да тръгне. Изтърпяваше някак пиянските му изблици, защото знаеше, че през останалото време той е най-грижовният съпруг и баща. Защото знаеше, че пие от мъка, че не може да помогне кой знае колко за нейното оздравяване. Защото знаеше, че той обича жена си и дъщеря си повече от всичко на света. И защото самата тя го обичаше...
Момиченцето занесе монетата на чешмата, а после дълго я търка с топла вода и сапун. Подсуши я с хавлиена кърпа. Толкова чиста и лъскава еднолевката не беше дори и в деня, когато току-що беше излязла от монетния двор. Детето я взе внимателно и я уви плътно в малък лист хартия.
След това монетата не разбра какво точно се случва... Светлината, която прозираше през хартията, изведнъж помръкна, а накрая изчезна съвсем, заедно с всички звуци. Никога не се беше чувствала така. Мракът, тишината и някаква мека материя полепнаха по нея. А след това се появи и топлината. Ставаше все по-горещо и по-горещо. Тя си спомни за пещите, където металът вреше, преди тя да стане това, което е сега.
Еднолевката не знаеше за традицията на хората да слагат пара в питата за Бъдни вечер, и за миг се уплаши. Не искаше да се превърне отново в грозно парче метал, което да отлежава с години в някой прашен склад, без да знае дали от него ще бъде отлята монета, оръжие или църковен кръст...
След време горещината започна постепенно да намалява, а с това намаляха и тревогите на монетата. Тя не разбираше какво се случва, но изпитваше някаква необяснима и силна вътрешна увереност, че всичко е за добро. Топлината продължи да изтлява още дълго време и вече беше много далеч от пъклената температура на пещите. Беше една добра, грижовна топлина, която прогонваше прословутата студенина на метала.
Изведнъж монетата чу някакъв звук, който сякаш се опитваше да разкъса плътната тишина около нея. Нещо се разчупи и нахлу ярка светлина, примесена с химн от звуци. Почувства се преродена. Как само й бяха липсвали шумът и цветовете на деня!
Нечии малки пръсти разкъсаха мазната хартия и монетата се озова в ръцете на радостното момиче. Луничките около нослето й грееха като десетки мънички усмивки.
- Вижте, парата се падна на мен! - ликуваше то. - Сега вече ще мога да купя най-скъпото лекарство за мама!
Детето сложи монетата на масата, така че да я видят всички. А тя искреше доволна, защото за първи път някой я постави с истинското и лице нагоре. Не онова с голямата единица и надписа „лев“ под нея...
Един-единствен тънък лъч от залязващото зимно слънце се прокрадна грациозно между снежните покриви и клони, пречупи се тихо през стъклото на прозореца, насочи се към масата и спря върху монетата. Във вечерния полумрак на стаята парата заискри в сребърно със златист ореол и с образа на един отшелник, отказал златото на царя. Един монах, помогнал на много хора приживе, а и след смъртта си.
На масата вече нямаше монета – еднолевка. От там грееше с неземна светлина една малка икона с образа на свети Иван.