Следобедното слънце галеше нежно главите на двете момчета. Вървейки с бавни стъпки, те си говориха тихо и се смееха на шегите си. Няколко минути по-късно забавиха крачка и се спряха пред къщата на Захари.

- Време е да се прибирам, Андрей!– отвърна Захари.- Да, аз също. – и се усмихнаедва-едва.

 Андрей искаше да каже нещо на своя приятел и съученик, но сякаш голям бонбон се бе спрял на гърлото му и не можеше да продума нищо. Знаеше, че в дома на Захари се случваха нередни неща. Майка му работеше по двора, видя ги и вдигна ръка за поздрав. Захари се усмихна и поздрави също с помахване. Андрей усещаше, че времето неумолимо тече, пое въздух и каза:- Ако това нещо се случи и тази вечер ми се обади. Татко е полицай и заедно с мама ще ви помогнем. – и подаде напред ръка за ръкостискане, което искаше да означава обещание от страна на Андрей.

Андрей сякаш се смути за миг, но бързо му отвърна с кимане и подаде ръка, за да обещае. Точно тогава майката на Андрей се провикна от двора:

- Андрей, защо не поканиш Захари у нас тази вечер. Сготвила съм вкусна вечеря, ще си помогнете за домашните… - не успя да довърши и лицата на двете момчета грейнаха.

- Но трябва да кажа на мама… - започна Захари.

- Не се тревожи, момчето ми. Аз ще й се обадя, за да й кажа. Ти не се притеснявай! Хайде, влизайте! Сега ще дойда да ви разсипя.

Двамата хукнаха към вътрешността на къщата.

Майката на Андрей – Елена беше чула за какво си говорят момчетата преди да се приберат и се досети какво става. Захари живееше със семейството си няколко къщи по-надолу. Беше умно и добро дете. Майка му беше тиха жена и много трудолюбива, но баща му… Баща му пиеше, сменяше често работата си и понякога пускаше от себе си чудовища, които удряха силно по детското лице и по това на любящата му майка.

Минутите се нижеха в часове, а за двамата приятели времето беше и стински подарък. Познаваха се още от детската градина и сега вече петокласници, те можеха да усетят значението на думата „приятел“.

- Имаш много хубав дом, Андрей! – каза изведнъж Захари.

Андрей не знаеше какво да отговори, защото живееха скромно и нормално.

- Ами…мама винаги намира време за почистване, баща ми помага с другите неща...

- Не, не нямах това предвид. Исках да ти кажа, че къщата ви е истински дом. Има топлина и уют, които те карат да се чувстваш защитен, да се почувстваш в твоята си крепост. Нали знаеш какво казват: Моят дом е моята крепост!... Вкъщи не се чувствам така, там…- и от детските му очи потекоха две сълзи.

- Там има само болка!

Андрей скочи от дивана и прегърна своя приятел, който в този миг имаше най-голяма нужда от помощ. Захари реши, че е време да разкаже какво се случва у тях. Беше виждал разни постери и плакати, свързани с домашното насилие и как е добре да разкажем на някого за това. За крехките си единадесет години беше преживял неща, които някои не могат да си представят. Над раснал годините си и забравил що е детство. Беше взел решение, че ще спаси себе си и майка си тази вечер. Андрей беше
седнал от едната му страна, а от другата майката на най-добрия му приятел го прегръщаше нежно. Срещу тях стоеше баща му – инспектор от полицията. Слушаше разказа на детето и само кимаше с глава.

Минаха се месеци. Лятото се беше настанило удобно. Андрей и Захари вървяха към залеза на горещия ден и Захари заговори:

- Утре вечер ви очакваме. Нали ще дойдете?

- Да, разбира се. – усмихна се Андрей.

Захари и майка му живееха нов живот с помощта на приятеля му Андрей и родителите му. Помогнаха им да се измъкнат от онова пространство, което беше всичко друго, но не и дом. Майка му имаше нова работа. Той продължаваше да е приятел и съученик с Андрей – вече бъдещи шестокласници.

- Не знаем как с мама да ви благодарим. – рече Захари.

- Затова искаме да ви поканим поне на вечеря.

- Няма нужда да ни благодарите, ние просто помогнахме на някого в нужда. Мама казва, че надеждата е най-скъпоценният дар, който можеш да подариш…

- Права е. – каза Захари, не изчакал Андрей да довърши.

- Вие ни подарихте надежда, че животът може да изглежда и шарен, а не само безцветен! Подарихте ни дом без болка! – стиснаха ръце, прегърнаха се и продължиха надолу по улицата.

А залезът беше толкова шарен, че потвърждаваше думите на Захари, че
животът има цветове и е хубаво да оцветяваме живота на някого, който
има нужда!

---------------------------------------------------------

"У дома не бива да боли!" - 17 истории срещу домашното насилие във връзка с Международната кампания за елиминиране на насилието над жени
Организатори: Фондация "Х и Д Перспективи", Кризисен център за пострадали от домашно насилие и трафик - Димитровград и Община Димитровград

----------------------------------------------------------

© Кирил Димов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024