Аз се казвам Асенка и съм от ромски произход. Израснала съм в краен градски квартал. Когато става въпрос за нас, ромите, непрекъснато се натяква за нашите права и обществото има отрицателно мнение за етноса ни. 

Затова днес искам да ви разкажа за моите права. Бях само на 15 години, когато един ден се прибрах от училище и заварих непознати хора в дома ни. Баща ми беше пиян и щастлив, броеше двадесетолевки, а майка ми беше впила погледа си в мръсния ни балатум. Косата й се спускаше от двете страни на лицето като плътна черна завеса и аз знаех, че ако вдигне очи към мен, те ще са помътнели от плач и безсилие. Синината на рамото й подсказваше, че има такава по скулата или под очите. Ромските мъже обичат да удрят жените си по лицата, че да се знае от всички кой командва в тая къща. Майка ми явно отново си беше позволила да се прави на моя майка и да дава непоискано мнение. 

По-късно разбрах, че сбирката е била по случай моя годеж. Баба ми обаче отдавна ме е подготвила, че ще дойде ден, в който ще пристигнат едни хора и аз трябва да стана част от семейството им. И, каквото и да става, да търпя и мълча, защото за нас - ромските момичета от гетото, обратен път към бащината къща няма. Ако имам късмет, ще попадна на заможни хора. Тогава ще имаме електричество, ще съм добре облечена и няма да гладувам. Ако пък има автоматична пералня, ехейййй, щастие! 

Много странно беше, когато ме въведоха в новия ми дом. Сватба нямаше. И без това заради мене трябвало да дадат на баща ми 400 лв. и едно живо агне.

Мъжът ми нито веднъж не ме погледна, но седна на масата и, от радост ли, от какво ли, изпи половин шише ракия. Много се притеснявах на първата ни брачна нощ. Всички отвън чакаха доказателството, че са ме дали честна. Притеснявах се, дърпах се, не бях свикнала да стоя пред мъж без дрехи.

Избраникът ми Юсуф, пиян и нетърпелив, грубо ме блъсна на леглото и ме удари с шамар през лицето. Изпищях, а отвън се чуха радостните възгласи на свекър, свекърва, разни лели, зълви и чичовци. Тъй като през цялото време плачех и се дърпах, в първата си любовна нощ получих още няколко шамара.

По-късно двамата се явихме пред родата. И по моравите петна и отоците по лицето ми всички разбраха кой ще командва в нашата къща… Децата се зачевали с любов, а моите четири са заченати с шамари…

Така и не можах да обикна този човек Юсуф. Разбрах, че имам право да му готвя, да му пера дрехите, да почиствам къщата. Имам право да бъда псувана и ритана, ако няма продукти, с които да му приготвя вечерята, или прах за пране, с който да му изпера дрехите. А то през ден няма пари. Юсуф пие много, понякога ходи да играе на машинките. Същевременно аз нямам право да работя, за да осигуря отнякъде продуктиза домакинството. Ние – ромските момичета от гетото, нямаме право да работим, защото трябва да бъдем на разположение на мъжете и децата си. Но всъщност, май всичко идва от страха на мъжете ни да не ни примами чужд мъж или някой да не ни отвори очите за нормалния живот навън…

Най-голямата ми дъщеря – Сашка, вече е на 13 години. Юсуф все заплашва да я жени. От три месеца Сашка не ходи на училище, за да се грижи за по-малките си братя Ахмед и Юсеин, и за бебето Янка. Юсуф не се плаши от санкциите на институциите. Няма какво да ни вземат, ние нямаме нищо, казва. През това време аз чистя ядки и сортирам вкъщи билки. Сашка е пристанище за бащиния си гняв, защото понякога надига главица и си позволява да има мечти и мнение. Сашка може да чете. И вече знае как живеят хората отвъд нашето гето.  Имам чувството, че понякога я мрази повече, отколкото мен. И я удря по-силно, отколкото мен. Но аз нямам право да я защитавам. Нямам право да отстоявам позиция. Нямам право да възпитавам децата си по най-правилния начин. Имам право само да мълча. Да се съобразявам. Да гледам безучастно пода. Понякога имам право да прегърна Сашка, но така, че никой да не ме види. Момичетата ги гледаме за чужда къща, те не са наши деца, това винаги ми напомня Юсуф. Затова и Сашка е напразна инвестиция и тежест за нашето семейство. 

Прибирам се от магазина с две пълни чанти продукти, записани в тефтера на Минко Арабията за по-късно плащане. Юсуф е пуснал музика, чува се глъчка, мъже и жени се смеят. Влизам в стаята. Сашка седи свита на леглото и плаче. Устата й зее - зловеща и кървава. Братчетата й, ужасени и стъписани, са се сгушили в нея и стискат изцапаната й рокличка. От малките й шепи прелива кръв и капе по косата на Юсеин. Поглеждам към тия непознати хора, наредени около масата и виждам как Юсуф брои двадесетолевки. После взема откупчината две банкноти и ги подава на непознатия мъж срещу него с думите: „Айде, връщам ти тези, че снаха без зъби е като прасе без сланина. Но, не бой се, свато, тя Сашка бързо ще свикне!“. 

Стоя като парализирана. Стискам дръжките на двете чанти и знам, че, ако ги пусна, ще падна. Няма ли кой да спре този порочен кръг, крещя вътре в себе си, но се сещам, че и аз имам права – да мълча и да гледам бъзмълвно мръсния ни балатум…

---------------------------------------------------------

"У дома не бива да боли!" - 17 истории срещу домашното насилие във връзка с Международната кампания за елиминиране на насилието над жени
Организатори: Фондация "Х и Д Перспективи", Кризисен център за пострадали от домашно насилие и трафик - Димитровград и Община Димитровград

----------------------------------------------------------

© Диляна Христова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024