Серафима удари момичето. Първо изригна с грубости, после я оскуба, след това се сбиха. Пламтеше от яд. И защо? Защото онази си сложила чантата на чина, още преди  Серафима да си е тръгнала?!

- Ей, кифло, кво искаш, не виждаш ли, че не съм си прибрала нещата? -изкрещя през сълзи, като ръкомахаше Серафима.

- Изчезвай, бе, хахо такова! Аутистка смотана!-отвърна новопристигналата и перна Серафима по лицето. Очилата й отхвръкнаха.

Серафима изтръпна. Защото миналата зима в часа по физкултура едно момче, без да
иска, я удари с волейболната топка, счупи й очилата и после целият клас събра пари, за да й купи нови, защото родителите на Серафима едва свързваха двата края. - Ей, стават чудеса по Коледа - помисли си след милия жест Серафима и погладновата рокличка на куклата си, която сама беше ушила.

 За пръв път беше в главната роля, част от другите, а не просто друга.. .За пръв път срещаше толкова щастливи погледи, отразили доброто, което сами бяха извършили. …Сподели блясъка им. Светът се усмихна.

….Един подарък, после пак шамари от съдбата. Живееха в оскъдица. Баща на Серафима не работеше, а майка й ходеше да чисти в близките села и в църквата . И защото беше добродушна и не я мързеше, все й даваха по нещо- я стари дрехи, я обувки. И по-едри неща - посуда, кантарчета, неработещи печки, веднъж дори получи пералня. Когато беше в настроение, баща й ги поправяше и я на пазара, я в някой ъгъл на къщата ще си намерят място. Бяха се зарили с вещи. Но дрехите, които даваха на майка й, в повечето случаи не ставаха на момичето или не му харесваха; някак не подхождаха за тийнейджърка, която чете „Хобит“ и е горещ фен на аниметата. Или много лъскави, с пайети, или- твърде шарени…Бе, кифленска работа. Виж, за тоалети на барбито бяха супер. Серафима по цял ден ги прекрояваше, да не й омръзват на
куклата. Впоследствие се захвана да рисува свои анимета и им измисляше костюми, които после шиеше на барбито. И…така минаваше денят.

Стоеше вкъщи, предимно когато майка й беше там. Имаше и заварен брат, ама той
живееше другаде, при неговата си майка…Баща й все нещо човъркаше в неговата стая, чат-пат ходеше за риба или спеше. Случеше ли се да останат сами и речеше ли да му разкаже нещо - грубо я срязваше. Ходеше от стая в стая , пушеше и проклинаше .Тя и… Серафима си беше особнячка. Говореше малко силничко, обичаше да се обяснява с повече жестове. Недовиждаше и походката й беше леко спъната. В началното училище я диагностицираха като дете с хдв/"хиперактивност с дефицит на вниманието“/.„Хипер, „хахо“-викаха й както дойде. Покой намираше само в стаята на ресурсната…

След време обаче започна да не й пука, доби импулс, ходи на психотерапия, влезе в ритъм и продължи в елитна гимназия, дори без частни уроци.

- Обясни кво искаш да кажеш с две думи, бе, стига с тва лигавене! - гръмваше фалцетътна баща й.- Едно време нашият като влезеше вкъщи, млъквах. Знаех, че вече  му се беше оплакал някой и доброволно нагласявах главата да ми светне по един зад врата, за добър ден…

Ама то, ей тва е сега България…Власт на жените и на циганите, разхайтени хлапета и
слободия.. Толерасти. После защо момичетата си буфкали силикона, а мъжете ставали
джендъри? Ами, защото разните му там откачалки, дето не си знаят левия и десния крак, трябва да ги махат още при раждането. Както е било в Спарта. Пускат бебето в реката- ако го бива, ще оцелее- ако не -не…Откъдето дошло, там отишло…Ама сега …демокрация?!

Глезотии!!!Изроди се тоя свят..И после…парников ефект, фондации -мондации, руски
подводници, дрън-дрън. Все друг им виновен…Хубаво ги затваряха едно време нередовните вдомовете за малоумни. Сега им се умилкват…Нали Европа дава пари…

Серафима първо се просълзяваше, затваряше се в другата стая и хлипаше във
възглавницата.Чувала беше за лоши бащи, ама нейният татко рядко я удряше. Два-три пъти, доколкото си спомняше. Значи, не беше лош, причината може би беше в нея…

Излизаше.

Стоеше пред блока. Момчетата, дето пушеха на пейката, започнаха да я закачат:

- Сефо, имаш ли си гадже?

- Сефо, я ела да те разгледаме по -отблизо…

Следваше груб смях, псувни , кривене..Един път даже й посегнаха.. Оттогава излизаше
само когато не са там, а видеше ли ги, запушваше си ушите и хукваше към къщи с надеждата майка й да се е прибрала.

Мама… Наричаше я Ло. На техен си таен език. От края на „топло“… Усмивката й я
сгряваше. Все й носеше разни работи- я дрехи, я обувки, я нещо сладко за хапване…А
Серафима трескаво бързаше да измисли история, за да я прикотка в нейната стая. Показваше й рисунките, опитваше се в две- три изречения да разкаже случките от деня, сълзите, онова, което й горчеше. И другото , за което не намираше думи. Трудно й се получаваше. Или се разплакваше, или се затрисаше от смях…От другата стая вече се чуваше сърдито мърморене.

- Пак парцали, от боклук по боклук, само отпадъци мъкнеш! Ще взема накрая да ви
изхвърля и двете –режеше мрака гласът на бащата.

Майка й започваше да се усмихва притеснено и да обяснява, обяснява…То…нямаше и
къде да отиде. После баща й грабваше торбите , изсипваше ги , с треперещи пръсти
пребъркваше портмонето на Ло, прибираше по-едрите пари и хукваше нанякъде.

Спокойствие се възцаряваше само когато между продуктите надничаше бира или патронче мастика…След час-два на масата и двамата се успокояваха до питието и набързо спретнатата вечеря. Серафима гледаше да сподели тези откраднати часове домашен уют , докато отново започнеха караниците. После изтощена хлътваше в стаята си, незабелязана от никого, за да поспи и да не ги чува.

Изслушваше я само една лекарка от областния град, при която я водеха понякога. Сега пак я посетиха с майка й , за да им даде съвет по повод на последния инцидент.

Започнаха разпалено да й разказват една през друга, докато след десетина минути докторката сама успя да сглоби историята. Познаваше момичето отдавна, макар че рядко се виждаха , и всячески се опитваше да й помогне-повече с думи, отколкото с лекарства. Даде й лист да нарисува нещо, после говориха за рисунката, лекарката я похвали, помоли майката да излезе и довърши
разговора.

- Ако можеш да влезеш в една вълшебна стая, кого ще поискаш да срещнеш там?

- Баща ми - отговори без колебание Серафима.

Искаше още нещо да каже, но емоцията я превзе и думите, сякаш се завъртяха в кръг.
Като разлистени от вятъра. От много ветрове…

- И какво би го попитала?-продължи лекарката.

- Обичаш ли ме, татко?

После се поогледа, избърса очилата си и с едва проходила усмивка, необичайно тихо
добави:

- И моята барби искам да е там. С новата си рокличка …За да я попитам дали ми се
сърди и тя. Защото си знам, че съм мнооого, много лоша…

---------------------------------------------------------

"У дома не бива да боли!" - 17 истории срещу домашното насилие във връзка с Международната кампания за елиминиране на насилието над жени
Организатори: Фондация "Х и Д Перспективи", Кризисен център за пострадали от домашно насилие и трафик - Димитровград и Община Димитровград

----------------------------------------------------------

© Весела Недкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024