Наближаваше обяд, когато Маринка отиде да види какво прави дъщеричката ѝ на балкона. Слънцето от сутринта жулеше и тя притеснена се затича. Момиченцето ѝ не беше навършило още четири години и тя съвсем се притесни, а и не знаеше дали държи на главата си шапчицата, която му беше сложила на главата. Още когато се събуди сутринта и закусиха, то поиска да отиде да си играе там. Заедно занесоха играчките, остави му и шишенце вода. Отивайки към детето си Маринка не чуваше никакъв шум от игра или нещо друго. Друг път Анетка пееше или нещо си бърбореше, но сега Маринка нищо не чуваше. Изплашена тя се затича още по-силно и о, Боже, детето беше заспало, а до него едно коте, което лежеше в краката ѝ. От шума, който Маринка създаваше при тичането малкото момиченце се събуди, леко се усмихна и пак заспа. Тогава тя взе котето в ръцете си и започна да го гали, а то почувствало се добре мъркаше. По едно време детето отвори очички, изправи се и каза, че котето прескочило оградата и само дошло при нея. От този момент това коте с бяло кожухче и с тук-там по тялото с светли петна стана тяхна домашна котка. Нарекоха я Сладушка.Всички много я обичаха. Влизаше вкъщи, когато си поиска, а вечерчесто закъсняваше, но пък се завръщаше и лягаше ту на леглото, ту под масата.
От тогава мина много време. Всяко лято Анета вече голямо момиче идваше у дома при баба си и стоеше до края на месец август, когато пристигаше и майка ѝ, за да помогнат на баба ѝ в прибирането на реколтата. Бащата на Маринка преди повече от десет години почина и тя не искаше да я оставя сама. Особено през лятото, когато имаха много работа. Помагаше ѝ във всичко, а когато дъщеря ѝ отрасна я пускаше сама. Тук имаше приятели и по цели дни Анета бягаше по улиците из малкия град, в който все още шофьорите стриктно спазваха правилата за движение и нямаше опасност от катастрофи. Играеха на федербал, научиха как се играе на карти, четяха книги, с една дума тя се чувстваше тук добре. А Сладушка или беше при децата или пък се запиляваше нанякъде и чак привечер се прибираше. А в началото на м. ноември Маринка отново идваше, но този път само, за да прибере майка си през зимата да е при тях. И така колелото се въртеше:идване и заминаване. Маринка виждаше как майка ѝ остаряваше. Понякога, когато дойдеше да я вземе отказваше, макар че се бяха разбрали по телефона, че зимата няма да остава сама, но се случваше и това.
През един януарски ден ѝ се обади съседка, че майка ѝ е приета в болница и ако може да си дойде. Рано сутринта на другия ден тя пристигна с влака. Остави багажа си вкъщи, даде на Сладушка да яде, сложи ѝ водичка и тръгна за болницата. Не беше така студено, както ми трябвало за януари затова Маринка я остави навън и затвори портичката и забърза за болницата. Говори с лекарите, казаха ѝ, че майка ѝ има пионенефрит и че ще трябва да я лекуват поне две седмици в болница, а тя ще трябва да остане в реанимация заедно с нея, поне първите няколко дни. През това време тя се обаждаше на мъжа си и на Анета, питаше я как е в училище, раздаваше се и се тревожеше като всяка майка, а те от своя страна я уверяваха, че са добре, че вече Анета готви и т.н. Анета питаше за Сладушка, а майка ѝ казваше, че сега като е в болницата я вижда по-малко, но е добре.
Маринка се прибираше от болницата вкъщи всеки ден следобед за около час, хранеше Сладушка и отново се връщаше при майка си. Именно в този ден тя забеляза, че Сладушка тръгна на метри след нея. Спря се, погали я и ѝ каза да се върне, защото вечерите са студени, а може да я блъсне нещо или пък куче да я изплаши, но Сладушка хитруваше: уж се връща, но ако Маринка като се обърнеше тя отново тичаше след нея. Тогава разбра, че като ѝ кажеше да се върне, повече да не се обръща. Явно котето усещаше, че и на нея ѝ е мъчно и се тръгваше след нея. Мъчно ѝ беше, но нямаше какво да прави. Обичаше и двете, но трябваше да бъде при майка си, да ѝ помага, за да излезе по-бързо от болницата.
Пролетта дойде и сякаш много бързо дойде и лятото. Анета беше голяма и не искаше да дойде в малкия град, още повече, че приятелите ѝ заминаваха кой на море, кой на планина, кой на гости. Вече ги нямаше онези деца, които бягаха и огласяха улицата със смях. Маринка се приготвяше да пътува след няколко дни при майка си, когато тя се обади и каза, че Сладушка се е прибрала сутринта влачейки двата си задни крака. Майка ѝ я взела на ръце и я сложила в едно кашонче, дала ѝ прясно мляко, но котето не искало да пие, не искало и вода и храна не искало. Маринка я помоли да пробие дупки в кашончето и вечерта в 01,15 часа да отиде на автогарата и да го даде на шофьора, а тук тя имаше познат ветеринарен лекар щеше да занесе Сладушка. Но… за съжаление малко преди да стане 24 часа Сладушка си отишла от този свят. Маринка разбираше, че и на майка ѝ и беше мъчно, но нямаше какво друго да направи. Тя и дъщеря ѝ много плакаха за любимото си коте, но изход нямаше. Майка ѝ сутринта станала, взела Сладушка, както е в кашончето отишла във ветеринарната лечебница. Когато д-р Василев я видял да стои да го чака да дойде на работа изненадано я попитал какво я носи толкова рано, и докато той отварял тя му разказала какво се е случило със Сладушка. Сложила я на масата, така както е в
кашончето. Отивайки в кабинета си да си облече престилката той само мимоходом погледнал в кашончето и възкликнал: „Бабо, но това коте е умряло защо ми го носиш?“: „Аз знам, че е умряло докторе, но искам да видите от какво така си влачеше краката Какво е станало?“. Докторът взел кашончето и заедно влезли в операционната. „Даваш ли да я разрежа, да видим всичко, за да разберем причината? – попитал я той. А тя тъкмо това искала. Докато работел над Сладушка д-р Василев мълчал, мълчала и баба ѝ. Тя била седнала на едно столче, навела главата си и нищо не продумала. Когато д-р Василев си измил ръцете се обърнал към нея и казал: „Бабо, твоята Сладушка е убита. Яла е салам, но най-страшното е това, че в нея имаше две умрели котенца, някой много я блъскал в нещо твърдо“. Тя нищо не казала, помолила доктора да я сложи в някакъв найлон и отново в кашончето и се прибрала у дома. По пътя сигурно е плакала, но Маринка била сигурна, че завинаги е намразила пияния си съсед.
След седмица Маринка си дойде за около две седмици. Един ден майка тя седна на пейката на улицата и реши да изчака съседа им, когото видя да отива с колелото си накъде нагоре по улицата. В него се съмнявате тяи майка ѝ, че е убил Сладушка. Стоя не повече от половин час и ето го задава се в началото на улицата. Като я видя той слезе от колелото, опря го на старата липа и каза: „Виждам, че си тук, кога си дойде?“ Тя го покани да седне до нея на пейката и без много да му мисли му каза: „Кажи сега, ти ли уби Сладушка?“. А той пък без да се замисля отговори: „Аз, ами кой? Бях си
купил парче салам и го оставих за малко на чешмата, а тя дошла и хоп – изяла го“. Тогава Маринка се ядоса: „Виж, какво не искам да се занимавам с теб, но ти си я убил, но си убил и котенцета, които е носила, как не те е срам!?. И сега ще ти пожелая, когато някой ден си отиваш от този свят да виждаш само Сладушка, нищо друго не ти пожелавам. Защо не каза на майка ми, тя щеше да ти даде пари да си купиш нещо за ядене. Никога няма да ти простя, никога. Ти уби едно невинно същество“ – и си тръгна.
----------------------------------------------------------
© Мария Антонова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024