Моята отиде на някакво женско събиране. Майка ми се обади, че Дзена ще пренощува при тях… Щом имат нерви да я търпят – нека! И аз какво да правя - въплатих се в ролята на господаря си е вкъщи: по гащи и тениска, пльоснат на канапето. Тишина и тотален релакс. Рядко бива подобно щастие. Така съм задремал.

От праведния сън ме изкара трясък в антрето. Тялото на автомат отскочи по посока към неканения шумоизточник, но включилият на форсаж мозък го удържа във въздуха. Макар и със задръжка дойде и осмислянето на ситуацията.

Входната врата хлопна. Уф, неговата сметка! Така и до инфаркта не е далеч! Отпуснах се обратно на възглавницата. Колко е часът? А… Минава един и половина… Оттатък дълго се маеха. Шушукаха, хихикаха. Тропаха. Сякаш табун коне се е изтърсил посреднощ в апартамента. Най-сетне нечии нозе намериха пътя към гостната. Туп – туп – туп. Не, ама, наистина, кой вдига тоя джангър!

Кристина. Древната аверка. `Що ли не съм изненадан?! Тъмночервена рокля над коленете, изпълнена от всички страни. Разчорлени коси над кръгло лице със зачервени бузки. Аз дълбоко в себе си я наричам кубче – заради удивителното съответствие на съдържанието с формата. Но това определение няма да чуете произнесено на глас, каквото и да става – даже ако размахвате нажежена ютия отпреде ми! Не биха ме разбрали… Моето мъжко момиче по принцип обича да се шегува, ала реши ли да се сърди… По-добре е да не се стига дотам. Жените вече ценят приятелките, а не съпрузите. А с тази лепка те се знаят от детската градина. Но защо тя носи пантофите в ръка?

- Не искахме да те събудим. 

Кубчето се тръшна до мен и вдигна морни крачища на масичката.

- А ти, гледам, не спиш – додаде тя почти разочаровано. Неговата сметка!... Кокалите ме болят. Здрасти, Томпсън! Ти к`во си се разпищовил? Не ни чакаше ли?

Женището се ухили лукаво и плясна лапата си по моето голо коляно. 

Мама му стара, аз съм по боксерки! Поне да се бях сетил да примъкна одеало, за да се покрия!

- Виж го, ма, Светло, той се изчерви! Сладур!

Очетата под тежко тушираните ресници блеснаха. Ако използваме изразните средства, достъпни на старата дружка, с грим тя изглежда «Ой!», а без: «Бррр!». 

Сладурът галантно повдигна затисналата го длан и я положи на дивана. Намигна на домакинята – хубавица, която носеше две чаши, и с пожелание за лека нощ напусна компанията. Защо да пречим на веселието?! А утре е вторник. Нека осъмнем, пък тогава ще проведем разбор на полетите...

За осъмването – осъмнахме. Но още по тъмно звънецът на вратата заразнася трелите си. Без да спира. Контактите ли му са залепнали, що̀ ли? Запрепъвах се сред разхвърляните обувки и пакети към входа.

Оказа се, че не гонгът е дал накъсо, а Герги - комшията от гарсониерата на втория етаж. Сурата му зачервена, целият напушен. По принцип той е нормален мъжага. Меланхолик си пада. А сега - само дето не подскача от преизпълнилите го емоции. Няма «Добрутро!», няма нищо. Без да чака, изстреля словесен откос:

- Тома, ти съвест имаш ли? Съвсем си откачил! То бива – бива, ама така паркира ли се?! Заради теб хората не могат да излязат на работа!

Аз се пуля насреща, нищо не вдявам. Ега ти светът! И нощта беше кофти. И денят започва странно… Какво ги прихваща всичките? Или проблемът е, че съм прекалено трезвен? Туй се нарича когнитивен дисонас. Първо онази потна дебеландра… Сега този… Опитах да проведа рекогнисцировка. Не е добре да те ругаят, без да знаеш причината - как иначе да решиш проблема: юмрук ли да забиеш в диафрагмата, или просто да теглиш една нашенска? Съсед е това, нищо, че те буди по първи петли със скандал. Трябва да се третира внимателно, с уважение и мисъл! 

- Чакай, Гоше, дръпни юздите! Обясни човешки къде те сърби, че не чатвам. 

Все същата... Накрая хързулейки патъци по стъпалата, се спуснах да видя защо трудовият народ не може да излезе. Вече ме изкараха и диверсант!

За барикадата Георги преувеличи – металната врата се отваряше… Общо взето. Макар и на кестерме, можеш да се промушиш. На хората им дай да мрънкат!

Но какво, неговата сметка, прави кията на жена ми отпред! Гледката ме порази. Или вцепени?... Не мога да подбера точната дума. Стоях и зяпах безмълвен. Само славеите разглаголстваха в сумрака.

По някакъв, известен само на тях и на Провидението, начин моите пияндурнички съумели да преодолеят бордюра и още две стъпала в придатък и спрели на площадката пред входа. Не успели да отворят вратите, понеже тръбите, поддържащи козирката, пречели. И от немай къде, те се измъкнали през прозорците. Жени… А по колата всичко е наред. Никакви вдлъбнатини, нито една драскотина! Този път се е разминало…

Разговорът у дома беше сериозен и обстоятелствен. Прибрах ключовете от автомобила със заканата, че ще е за вечни времена. Който кара пиян, трябва да си поеме отговорността. По-добре е аз да взема овреме мерки.

След месец и половина съпругата ми пак седна зад волана. Но оттогава тя не близва алкохол, когато ѝ предстои пътуване.

------------------------------------------------------------------