Валеше отново – тихо и напоително, без да прекъсва. Дърветата, сградите, тротоарите подгизваха и потъмняваха, а ромонът на дъжда унасяше, щом се заслушаш в него. Един човек се беше върнал в този южен град на края на света, за да потърси своите спомени. Вече не знаеше откога не бе идвал и колко пъти мислено бе тръгвал натам - нещо все му пречеше да изпълни желанието си. Но с времето копнежът по Юга се превръщаше в емоционална недостатъчност, в глад по красотата, в чувство на необяснима липса. Не намираше кое е правилно – да тръгне към спомените или да продължи да ги украсява в паметта си. Колко често нещо хубаво погрозняваше и губеше очарованието си, щом го потърсим пак! Не си давахме сметка, че сме променени и че то, без да усетим, се е изменило заедно с нас. И все пак той реши да опита.

Пристигна в града вчера и го видя същия, какъвто го помнеше: избуяли градински цветя и разклонени вековни дъбови дървета, ярки цветове и онази ясно доловима романтика във въздуха, която го беше пленила още при първата им среща. Сърцето му трепна и отвори прозорците си, когато гостът се разходи по любимите си места, непомръкнали в паметта му. Спря в кафенето край реката, в което сервираха напитката по френски модел, при площадът със старата статуя, обиколена от палмови дървета, и се застоя в пъстрото множество на пазара. Отиде до кварталът с белите къщи и разбира се, дълго съзерцава магнолиите, които надничаха отвсякъде – нежни, грациозни и загадъчни. Цветовете и ароматите го опиваха, пренасяха го в друг свят, различен от неговия и сякаш му предлагаха да се разтвори в него. Да, той не само обичаше града, но усещаше и някаква съдбовна свързаност с него, ведно с особено чувство за смътна принадлежност, което не можеше да разбере. Затова остави отговорите на подновения вътрешен разговор за по-късно, когато те може би сами щяха да го намерят.

Дъждът се стичаше по стъклото на прозореца, светът отвън беше посивял, но човекът в стаята преживяваше отново картината на вчерашния ден. Спомни си как се залута в малката уличка зад църквата, покрай розовите зидове на сгради, чийто врати и прозорци бяха декорирани в зелено. Тя беше тиха и нямаше нищо общо с шумната тълпа туристи, която се събираше в центъра. Не бързаше, спря до наклонилия се уличен фенер и облегна гръб на него. Гледаше към църковния двор, отрупан с екзотични южни растения и към голямата палма в средата и усещаше как времето е спряло. Докъде ли се бе променило това място, откакто е било създадено преди сто години? Хора, живели и минавали край него, дали го бяха виждали по същия начин? А дали са обичали града така, както той го обича?

Двойка прегърнати млади хора мина край пътешественика и му се усмихна дружелюбно. Той се сепна, отлепи гърба си от железния стълб и излезе от размисъла. Продължи да върви и стигна до малко кафене, в което спря да си поръча нещо. Седна отвън, за да продължи да се радва на гледката. Оттук виждаше заден двор на къща, боядисана в оранжево и малка бледосиня тераска. Удивително беше усещането за цвят на местните хора. Сякаш всички бяха художници или пък бяха поканили група майстори на четката да боядиса града им. Обяснението беше в южния климат и в по-различния тукашен темперамент. Слънцето топлеше телата, но грееше и вътре в тях, затова светът ставаше по-цветен. Усмихна се и отпи от кафето. Беше ароматно и силно. Заслуша се в тихата музика, която звучеше зад гърба му. Собственикът на кафенето я беше пуснал преди малко. Френският акордеон създаваше илюзията, че си в страната на Моне и на Матис, като напомняше за връзката между това място и далечния му родител от другата страна на океана. Дали да не се отбие в старата книжарница, която подмина преди малко?Тя беше оазис, който винаги го приканваше с уюта и приласкаваше с топлината на книгите си. В малкото ѝ помещение рафтовете с книги пълзяха от пода до тавана. Някои вече се бяха огънали под тежестта на томовете литература, но все още изпълняваха мисията си с достойнство. Стар пухкав котарак, като дух-пазител на мястото, посрещаше посетителите с лениво мъркане. Дали пък не беше превъплъщение на някой от писателите, с чийто произведения живееше заедно? Пътникът разгледа секцията с чуждестранни книги, а после и съседните географски карти. Вече разполагаше с няколко плана на любимия си град, но сега видя ново издание, което го привлече с цветовете и по-издължения си формат. Купи го, заедно със стихосбирка на Пабло Неруда. Разлисти произволно, напосоки страниците и прочете:

"Утрото е пълно с буря в сърцето на лятото.
Като бели кърпички за сбогом облаците пътуват...*

Според поверието, това би трябвало да е скрито послание на книжния ангел. "Ще вали, сигурно ще вали, докато съм тук", помисли си тогава и не се излъга.

Дали дъждът ще свърши скоро? Ще види ли отново града в неговия цветен блясък или съдбата няма да му даде повече възможност? Ами ако продължи да вали цяла седмица? Погледът на човека зад стъклото се спря на няколко измокрени гълъба. Те се гушеха един в друг, пристъпяха от крак на крак и също като него губеха търпение в очакване на слънцето. Бяха се озовали на тротоара, превърнал се в спасителен остров, отделен от света, а пред тях течеше кална вода, в която плаваха листа и дребни предмети.

След книжарницата се пошля из улиците наоколо и дълго се любуваше на изящните метални решетки на балконите, покрити с бухнали цветя. Приличаха на дантела, която чифт великански ръце бяха изплели и опънали върху къщите. От стрехите се подаваха ковани железни фенери, някои от които светеха и през деня. Различните цветове на фасадите продължаваха да се редуват и да създават ведро настроение у онзи, който ги гледаше. Къси пилони с бронзови конски глави разделяха паважа от тротоарите и не позволяваха да се паркира там. Внезапно чу зад себе си тропот на копита и разбра, че ще срещне една от тукашните атракции – файтон с кочияш, който разхожда туристи. Като се обърна, видя, че не се е излъгал. Човек с гордо изправен гръб, черен костюм и цилиндър, сякаш излязъл от миналия век, седеше на капрата и държеше поводите на конете. Зад него млада двойка оглеждаше улиците с широко отворени от очи и разговаряше възбудено.

Пътникът реши да обядва на терасата на ресторант, разположен на ъгъла между две улици. Оттам се откриваше чудесна гледка накъдето и да обърнеш глава. Поръча си от местните специалитети, заедно с чаша хубаво аржентинско вино. Докато отпиваше от него и усещаше топлината му да се разлива в тялото, почувства пълнотата на момента. Не че беше голям любител на храната, но когато тя бе съчетана с хубава гледка и мисли, с радостта, че е пак на това място, нямаше как да не си признае, че беше щастлив. От терасата можеше да види по-съвременните сгради на търговския център, да се порее в синевата на южното небе, което изглеждаше по-близко оттук, да чуе шума на туристите по улиците, но без да става част от тях. Завъртя глава и преброи масите на терасата. Бяха общо шест, но повечето – празни. Така беше по-добре, никой не му пречеше с излишни въпроси и можеше да се отдаде на усещанията си. На съседната маса седна млада жена и също се заоглежда наоколо. Слънцето милваше профила ѝ и пълзеше по ръцете и тялото ѝ. Носеше бяла шапка, която покриваше донякъде кестенявата ѝ коса, а за този ден беше избрала стилна лятна рокля. Почувствала вниманието му, тя се обърна и му се усмихна. Лицето ѝ изглеждаше познато, може би приличаше на някоя от жените, преминали за кратко или за по-дълго през живота му. Имаше красиво очертани вежди и плътни устни, подчертани с червило. Оттук не можеше да види очите ѝ, но те може би бяха сини - като небето зад нея. Или пък зелени, като реката, която шумеше наблизо, само през няколко улици...След още две-три минути до нея се появи млад мъж, вероятно нейния приятел. Двамата поведоха оживен разговор, от който личеше колко се радват, че са заедно. Сигурно бяха туристи, но от онези сродни души, които като него обичаха това място и се връщаха отново да му се насладят.

Сега, под струите на дъжда, мястото беше станало различно. Защо ли се чувстваше потиснат? От дете обичаше дъжда, но и винаги малко се натъжаваше от него. Отговори си на въпроса сам. Защото го караше да се обръща към себе си. Защото отваряше врата към спомените и го караше да ги преживява, да ги украсява, като същевременно съжалява за това, че са само спомени – за хора и неща, които вече не са при него... Затвори очи и се заслуша в ритъма на дъждовните капки. Насочи съзнанието си само към един от спомените - онзи, който беше най-силен в момента. Постепенно цветната картина на града отново се върна в ума му.

Старият квартал с големите бели къщи бе едно от най-любимите му места. Дотам го остави трамваят, който изчезна след секунда, като вдигна зад себе си облак есенни листа, останали върху релсите от миналата година. Пътникът побърза да се шмугне в една от пресечките на главната улица, като загърби вековните дървета и техните клони, покрити с коси от испански мъх. Постройките тук принадлежаха на заможни собственици и разполагаха с красиво оформени дворове. Повечето фасади бяха боядисани в бяло и създаваха впечатление, че като че ли са издялани от слонова кост. Оградите им бяха обвити от храсти азалия, чийто бели и червени цветове примигваха като учудени детски очи. Тук и там, край улицата или край къщите, се извисяваха разцъфнали магнолиеви дървета, чиято магнетичност винаги караше гостът на града да потръпва. Магнолиите, които беше виждал преди да дойде тук, бяха ниски и някак смачкани. А тези наоколо живееха без ограничения, те свободно виеха стволове и щедро посипваха цветовете си по тревата. Бяха бухнали, с големи корони и някак уверени в себе си. Багрите им винаги го очароваха - зелените листа бяха наситени и като че ли напоени с олио, а плътните розови или бели цветове напомняха на изрязано платно. Гигантски храст, превърнал се в дърво, магнолията те караше да се усещаш като в сън наяве или като в оживяла приказка. Мъжът спря, пое си дълбоко дъх, сетне затвори очи в опит да задържи видяното в себе си и да го превърне в спомен.

Дали водата, която небето не спираше да излива вече цяла неделя, щеше да повреди цветовете на магнолиевите дървета? Да ги откъсне от клоните и да ги превърне в кал по земята, да измие завинаги нежнорозовите и снежнобелите им багри? Дано и после по клоните останат достатъчно, за да да се радват очите на онези, изкушени от красотата... А тя, всъщност, е винаги крехка и преходна. Може би затова я ценим така.

Голямата река и алеята край нея пътникът остави за късния следобед. След прекараното време в квартала с белите къщи, трамваят го върна в сърцето на града. Там гостът се поразходи безцелно по тесните улички и се опита да подреди в съзнанието си онова, което виждаше наоколо. Цветовете започваха да стават по-наситени, небето постепенно сменяше синия си нюанс и като че ли хората, излезли в очакване на вечерта, се бяха увеличили. Така, без да усети, човекът постепенно стигна брега на реката. Широка и величествена, тя уморено влачеше кафявите си води, които щяха да се влеят в океана скоро, след като напуснеха града. Взря се в нея и се опита да почувства скритата ѝ сила. Имаше усещането, че всичките образи и цветове, които водата беше събрала по пътя си, се бяха смесили и препълнили паметта ѝ. Сега тя с облекчение щеше да ги дари на океана. Реката беше друга част от очарованието на града – в противовес на цветната му пищност, тя напомняше, че „всичко тече, всичко се променя“. Какво оставяше след себе си? Не беше ли усещане за нещо, което се изплъзва от ръцете ни? И защо приликата между водата и времето беше така силна? Можем ли да ги спрем или някак да слеем настояще с минало, за да не живеем с носталгия по изгубеното цял живот? Или трябва да приемем своята преходност и факта, че сме прашинки в несвършващ кръговрат, който ни върти, без да се интересува от волята ни? Но няма ли да ни липсва тъгата по миналото, ако се излекуваме напълно от нея?

Дъждът нямаше намерение да спира. Сякаш бе обещал някому да размие изцяло цветовете на града, да заличи магнолиите, азалиите, белите къщи и кованите им парапети, ведно с павираните улици и спомена за миналите край тях хора. Да заличи града ли се опитваше небето и след това да го пресътвори наново? Или да измие сетивата от рутината на досегашните впечатления, за да можем после да възприемем света както в първия му ден? Пътникът реши да си легне, като се надяваше, че утрото ще дойде като вчерашното, а водата най-после ще е тръгнала да се оттича. Шумът на дъждовните капки го загръщаше като с одеяло и умореният от спомени и очакване човек бързо се озова в полята на съня. Поогледа се около себе си и си спомни, че тук всичко е възможно. Разтвори ръце и с лекота се издигна над любимия си град и пищните му цветове, край облаци и птици, над тъмната река и розово-белите магнолиеви дървета. Рееше се във въздуха и се усещаше неизказано щастлив. Градът му принадлежеше, а той - на него и никога повече нямаше да се разделят. Цветове и форми се преливаха едни в други, губеха очертания и оформяха безкрайна златна паяжина, в чийто център бе площада със старата статуя.

Летецът погледна натам. Една томителна жена му помаха и го позова по име.

----------------------------------------------------------------------

Васевски, В. Онова, което остава. ИК "Потайниме", С., 2023

----------------------------------------------------------------------

*Откъсът е от творбата на Пабло Неруда "Стихотворение 4"

--------------------------------------------------------------

© Василен Васевски
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023