Джил...030099

Жената стои на етажната площадка, а залязващото зад стъклените витражи слънце гальовно се спуска по разпилените ѝ коси и ги багри в огненочервено. Тя пристъпва несигурно, много бавно и елегантно изважда ръцете от джобовете на пелерината си. Мълчи. Усеща се несигурна, уязвима, сякаш все още преживява дългото пътуване в тесния задушен асансьор. Цели десет етажа.

– Джил, влизай!

Той ѝ се усмихва и леко разтваря пръстите на дясната си ръка. Тя знае, че трябва да отговори на поздрава му, но се чувства толкова уютно в собственото си безмълвие. Стоят един срещу друг от двете страни на прага. В дълга неловка тишина...

А в самото начало всичко около нея създаваше невъобразим шум, пищеше и лудееше – пронизителният звън на телефона, трафикът от улицата, непрекъснатото скърцане на креслото на човека в бяло...      

– Състоянието на момчето не е никак добро...

... и пискливият глас на майка ѝ, докато стискаше здраво китката ѝ...

– Но нали ще го излекувате?

– Ще е доста дълъг процес. Понякога белезите остават за цял живот.

– Но как така? Нима няма да направите нещо?

– Нали това ви казвам, госпожо, ще направим всичко възможно.

Лекарят не каза нищо повече, просто запали цигара и се потопи в синкавия дим, стелещ се откъм далечния ъгъл на стаята. Майка ѝ поклати неодобрително глава, завъртя се троснато и я изведе в болничния коридор. Там миришеше на камфор и тревога. Таванът беше висок, много висок, все едно беше кула на средновековен замък. Единичните прозорчета бяха овални и покрити с дебел слой кафеникава прах, обрамчени със здрави решетки, а по стените се чернееха големи участъци с опадала мазилка. В дъното светеше врата с надпис „Операционна зала“. Тогава внезапно на Джил ѝ се прииска да се отскубне от здравия захват на майка си и да изтича натам. Толкова желаеше да го намери, да зърне само за миг лицето му, толкова много... и толкова невъзможно беше в онзи момент. И тя май го разбираше. Въпреки че беше само на 13...

Сега е на 25.

– Много ми се искаше да те видя преди да... – най-накрая решава да прекрати мълчаливото си присъствие.

– Джил, не стой на вратата, де!

Мъжът хваща с две ръце колелата и бавно задвижва количката под себе си. Влиза навътре в антрето. Тя го следва.

– Толкова е неочаквано всичко, нали ме разбираш, не можах да се подготвя – той говори бързо, сякаш се страхува да не бъде прекъснат.

Тя се усмихва разбиращо и затваря вратата на жилището. Слънцето залязва в къдриците ѝ. Влизат в най-близката стая.

– Не получи ли последното ми писмо? – пита тя. И обхожда с очи стените.

– Там е – мъжът сочи с показалец сумрака в далечния ъгъл. В кафез, поставен над висока ваза с няколко стебла разлистен бамбук, стои затворен сив пощенски гълъб. Птицата сякаш усеща, че говорят за нея, повдига глава и раздвижва леко едното си крило.

– Наистина не те очаквах, Джил. Когато излезе от асансьора, си помислих, че вероятно е халюцинация. От хапчетата, които пия от време на време. Или съм започнал да сънувам наяве.

Тя свежда глава и погледът ѝ уж небрежно пробягва по слабоватите му крака. Беше ѝ казал, че не сънува. Не го правеше отдавна. Всъщност от момента на катастрофата. Първата нощ в болницата сънува за последен път. Онова негово видение, което непрекъснато се повтаряше от късното му детство. Ритуалният двубой между двата хищника на арената пред замъка, победата на неговото животно и последвалото пищно тържество. След което се зареждаха ярките картини от любовната игра с принцесата, всеки път долавяше аромата на тялото ѝ и сякаш тогава искаше всичко да свърши, но сънят продължаваше и се израждаше в нескончаем кошмар – развихрилата се снежна буря в полунощ и запалената факла, с която той се навеждаше над леглото и... Ужас! От тялото на красивата девойка беше останала само восъчната ѝ кожа, разпъната върху широкото легло. Лицето ѝ беше изядено... За първи път преживя този сън на тринайсет. След онази първа среща с нея. От тези няколко минути си спомняше само очите ѝ.

Шест години след това се наложи да влезе в неврохирургията на окръжната болница и да остане там доста време. Изписаха го с парализирани крака. От този момент започна да се събужда сутрин без да е преживял нито една история насън. Беше на деветнайсет. Остана му само споменът за сънуването и за този, точно този сън. И неговият финал – рушащият се от огъня замък, глутницата изгладнели брадавичести свине и прелитащите прилепи във виолетовото нощно небе.

– Не е сън, тук съм – младата жена докосва облегалката на количката. Той леко извръща глава наляво, за да прикрие лицето си.

И двамата помнеха пожара, зловещата стихия, която като изригнал вулкан освети нощта и превърна телата на птиците, изпълнили гълъбарника над плевнята, в искрящи огнени кълбета. Помнеха цялото това факелно шествие на пернати, които се стрелкаха с писъци из въздуха, някои тупваха направо в сеното, разпалвайки го още повече, а други агонизираха навън в пепелта пред прага на дървената постройка. Всички птици горяха – и живите, и мъртвите. С тях изгоря и онази крехка, няколкомесечна обич, пуснала филизи в техните тринайсетгодишни сърца. Но огънят действа коварно – овъгли нейните къдрици и... лявата половина на неговото лице. Учеха в едно училище и си бяха обещали да се оженят след седем години.

На деветнайсет тя постави вместо профилна снимка в социалната мрежа кадър с красив годежен пръстен на безименния си пръст. Той се напи до безпаметност, възседна гневно мотора на вуйчо си, но не пътува дълго. Излетя още на първия завой в началото на северната тангента. Така загуби краката си. В началото не му пукаше особено много. Защото по-рано беше загубил възможността да я вижда. Осъзнал беше, че тя вече принадлежи на друга обич.

– Не отговори на последното ми писмо. Затова си помислих... – тя бавно придвижва ръката си надолу. Кожата ѝ е все така гладка, леко мургава, без нито една бръчица на китката, а пръстите ѝ са толкова изящно слаби. – Но гълъбът е тук, значи не може да не ти го е доставил.

На тринайсет и двамата харесваха птиците. Дядо ѝ отглеждаше две дузини гълъби на село. През лятото обожаваха да лежат в сеното и да им се любуват. Тогава мислеха, че са заедно за цял живот. Изживяваха онази чиста детска любов – безумно наивна, огнена и вечна. В една от всички красиви вечери той правеше птичета от хартия, а тя ги пускаше да летят. „Подай ми запалката!“, гласът ѝ беше закачлив и настоятелен. Той току-що беше научил цигарите. Извади от прокъсаните си дънки запалката и ѝ я подхвърли. „Сега ще се запознаеш с вълшебната жар-птица и нейното огнено сърце“, намигна му тя и поднесе пламъчето от запалката към крилете на хартиения гълъб. Пусна го да лети в мрака на топлата лятна вечер. „Да си направим ято от огнени птици, искаш ли?“.

– Забравила съм си запалката – нервно започва да рови в чантичката си. – Нали не си ги отказал?

Пръстите му чевръсто се мушват под възглавничката, върху която седи, и след миг светло пламъче заиграва в ръката му. Тя вече е захапала цигарата и внимателно се навежда.

– Ще отворя да влезе въздух – бързо се отдалечава към прозореца. Той също пали. – Не ти е студено, нали? Уж все още е лято – издухва дима от цигарата, който се разстила помежду им. Той търси очите ѝ за пръв път, откакто е дошла, иска да ги зърне отблизо. Страхува се, че за тези няколко години, в които не се бяха виждали, цветът им може да се е променил. Не! Те са. Същите онези очи. От онова лято, когато бяха на тринайсет.

„Там, вътре в тях, е цялата моя мечта“, ѝ прошепна преди да заспят в сеното в най-дългата лятна вечер. Край тях кротко тлееха крилата на хартиените жар-птици, но той вече не мислеше за тях, а за синьо-зелените вълни, в които унесено плуваше. Събуди го топлината. Пламъците бяха блокирали изхода. Гълъбите хаотично пляскаха с криле между металните решетки на клетката и издаваха остри гърлени звуци. Блъскаха се и се опитваха да избягат. И те двамата трябваше да бягат. През пламъците на огъня, иначе в най-добрия случай първо щяха да се задушат от дима, а после и да изгорят. Той съблече тениската си и загърна главата ѝ с нея. Тя беше момиче, трябваше да запази красотата на лицето си. А той беше смел, можеше да живее и без лице.

Остана с половин. Няколко пъти му присаждаха кожа от гърба, допълнително се подложи на всякакви козметични процедури, но пламъците си бяха взели своето. Бяха отнели лявата половина на лицето му.

– Майка ми ти изпраща поздрави, знаеш колко много те обича... – димът в стаята се е разсеял и той вижда красивите ѝ бели зъби. Внезапно му се приисква да захапе устните ѝ и да ги притисне, силно, продължително, докато посинеят. Усмихва се невидимо. На желанието си. И на абсолютната невъзможност.

„Страх ме е“, беше ѝ казал в онази лятна вечер той. „Страх ме е, защото всичко може да се счупи толкова лесно“. А тя се беше разсмяла. Така както само момичетата могат да се смеят – привличащо и успокояващо. А той беше заровил глава в косата ѝ, за да скрие няколкото сълзи, които напираха под клепачите му.

– Ще ми пишеш ли? – гласът му е дрезгав, закашля се и гаси цигарата.

– Да, по интернет. Нали не си представяш как ще ти пращам писма с пощенски гълъб чак от Рим?

– Да.

Някой звъни. И двамата поглеждат към входа. Още едно позвъняване. Той добутва количката до антрето. Тя върви плътно зад него.

– Влез!

Слънцето отново се промъква през процепа на вратата.

– Мамо, тати каза, че тръгваме.

– Изабела, как се качи дотук? Чакай, ела да те запозная ...

Но малкото същество вече е изчезнало.

– Изабела, чакай! Не влизай сама в асансьора! – жестикулира нервно. – Трябва да вървя – преди да пресече антрето, го докосва леко по рамото. Пръстите ѝ сякаш за момент залепват, изгарят го, кожата му на това място изтръпва... – Довиждане, Август! – слънцето окончателно изчезва зад затворената врата. Той нервно избутва колелата до прозореца на стаята и проследява отдалечаващия се черен автомобил от локалното до вливането му в булеварда.

После отива до кафеза и загребва от купичката с храна. Отваря вратичката и гали птицата по главата. Гълъбът се намества в разтворената му длан и той го изважда навън. В джоба на панталоните си намира плика, същият, за когото питаше Джил. Писмото стои неразпечатано вече месец, нямаше желание да го отвори, пък и защо трябваше да го чете, след като... Трябва да ѝ го върне, не се нуждае от съжалителните ѝ думи. Ще го направи точно в този момент. Ето! Здраво го привързва към корема на птицата. Доближава се до главата ѝ и докосва с устни сивобялата ѝ шия.

– Знаеш пътя, нали?! Лети!

Разтваря ръката си и го подхвърля нагоре. Гълъбът започва да пърха с криле из стаята, прави един кръг и се понася към прозореца.

– Не, стой! – изведнъж Август изкрещява. – Спри! – стисва пепелника, който се крепи в скута му и го запраща яростно към птицата. Успява да я улучи и тя изписква от уплах и болка. Тупва на пода. Мъжът използва този момент, за да се добере до прозореца. Тръшва го рязко. От шума гълъбът инстинктивно подскача, разперва криле и опитва да се издигне. С два-три маха успява. Прави няколко бързи полукръга и устремено се насочва към светлината. Но стъклото е непревземаемо. Пухестото тяло рязко отхвръква назад, преобръща се във въздуха и се строполява на килима, почти до количката. Мъжът се навежда и грабва плика. Треперейки го разкъсва. Белият лист е изцапан с прясна кръв.

„... и не забравяй това, което ти казах тогава. Ти си страхотен човек и си целият бял отвътре. А сълзите ти са съдбовни капки надежда, които се борят за свободата си. И си ужасно красив, когато плачеш. Не се извинявай за това какъв си. Никога. Ти си бял, и който не го вижда, е слепец…“

Обръща листа и с молив дописва няколко думи. От стих на Хьолдерлин. Беше го научил в болницата, когато хирурзите се колебаеха дали ампутацията на двата крака би му спасила живота. Прибира го отново в плика и го поставя в джобчето на ризата си. Изважда последната цигара от кутията. Пали, дръпва веднъж, задържа дима и я пуска на пода. Гледа как тютюнът в края ѝ свети, как пепелта се слива с килима и го наранява, и как пушекът се сгъстява, извивайки се нагоре. Отваря прозореца и повдига умореното си тяло с мускулестите си ръце. Вкопчва се в рамката. В падащия здрач два прилепа се стрелкат към високото покрай правите ъгли на блока. От десетия етаж небето изглежда по-познато, отколкото е земята. Винаги е искал да бъде сред облаците и звездите. Затова мечтаеше да се превърне в птица. Всъщност не, поиска го, когато загуби краката си. Докато лежеше в болничното легло, наблюдаваше гонещите се лястовици около гнездото над прозореца и искаше да се включи в тяхното състезание. Веднъж дори разпери ръце, точно когато дежурният лекар влезе на визитация. Извини се. За дързостта си, че се е почувствал птица. Преди да го изпишат лястовиците изчезнаха. Бе време за прелет. И той се почувства болезненно самотен, но не сподели с никого за това, за да не се налага отново да се извинява за глупостите, с които бе пълна главата му.

Сега няма причина за оправдания. За каквото и да било, пред когото и да е. Вече спокойно може да продължи пътя си като пощенски гълъб. Небето го очаква, нищо не го задържа на земята, която е толкова далече, нали?!

Отдавна не сънува и не вярва в мечти. Помни само онзи трийсет и първи август, в който сякаш времето обърна посоката си и за една нощ настани болката в света му.

 

 

                                                               „... О, забрави и прости! Като облака горе
                                                                пред мирния месец, аз ще си ида, а ти
                                                                ще отдъхнеш и пак ще сияеш
                                                                в своята прелест, добра Светлина!“

                                                                                                  Фридрих Хьолдерлин

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

Буковски, Т. ...А те прелитат нощем. Кратки измерения на болката, Библиотека България, София, 2021, с. 194, ISBN: 978-619-745-661-5.

------------------------------------------------------------------------------

© Тео Буковски
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022

   
© E-LIT.INFO