Не кълвеше!

Цигарите вървяха една подир друга. Денят се закучи, заключен и безмилостен към неговото желание да хване риба.

Поломието се беше унесло в следобедна дрямка и само жуженето на блатни комари и тяхното безпощадно пикиране стряскаше, иначе, красивата райска картина. Тишина и спокойствие, прежулващо слънце и тъжните отблясъци на водата... И една златна рибка. Ако хванеше златната риба... Рибоче да е!... Еееех! Щеше да поиска любов и повишение. Най-малко… Шеф – със всичките му лустротии и такъми... Какво още?!

В този миг на мечтания и унес усети как пръта в ръцете му изтръпна, върхът натежа към водата и плувката, която анемично се полюшваше в красиви окръжности върху й, изведнъж дръпна лудо, опъвайки кордата на въдицата до скъсване. Младенката стисна пръта, захапа здраво със зъби цигарата и с рязко движение на ръцете си тръгна на контра срещу това, което се криеше изпод водите на реката.

Съпротивата трая няколко мига. Толкова – колкото да си помисли: „...със всичките му такъми...” Уверен в себе си, той завъртя макарата и усещайки сладостната тежест на върха на пръта, самодоволно всмукна от цигарата. Кордата пламтеше на фона на следобедното слънце, слънчевите лъчи се плъзгаха нагоре-надолу в бляскъв танц, разпиляваха се в небето и разноцветна дъга от отблясъци полягаше върху водите на реката.

Телефонът лудо зазвъня.

Унесен в чудото на лова, Младенката не обърна внимание на звъна и с нервен поглед зафиксира мястото, където плувката беше потънала. Ръката му инстинктивно навиваше макарата и бавно – тържествено, следвайки слънчевите трептения на кордата, под звуците на невидими фанфари и камбанен звън в главата му, изпод водата изплува дългото и блестящо тяло на риба... Телефонът се скъсваше да звъни... Две навивания и рибата увисна току под погледа на рибаря... Едва сега я разгледа. Внимателно я разгледа... и долната му челюст увисна, и вкаменена устата му зина широко отворена.

Лъчите на следобедното слънце се пречупваха в тялото на рибата, люспите й искряха в златист отенък, оцветявайки в цвета на злато, на старинно злато, скалите в каньона... Изгаряха очите Младенови... Злато?!... Телефонът се тресеше в звън..., докопа инстинктивно апарата и включи на прослушване…– Ало! Алооу... – женски глас крещеше в ухото му: –

Младенка! Честито, брате... Честито бе!

- Ало! Да?!... Какво? – машинално отговори, с мисъл и поглед вперен в рибата.

- Получи се! Мел се получи! Вече си шеф. Шеф си, бре!... Ей, обичаме те! Обичаме те всички!

- Ало?! Да?... Кой?!... – в слушалката отсреща се чуха звучни целувки и апарата замлъкна.

„Шеф? Любов? Всички!?...” Смътно съзнанието му узря за мисълта, че желанията му се сбъдват на момента и ако продължаваше да мисли, да мисли и желае каквото й да било, щеше да проиграе шанса на живота си даден му от рибата. „Боже, господи!” Трябвяше да прогони мислите от главата си, да изпразни от съдържание съзнанието и да не предприема нищо. Нищо, за да може в по-късно време да подреди и обмисли нещата от битието си... Не смееше да мръдне – застинал като сфинск от египетска епоха, с увиснала челюст и широко отворени очи към света и златната рибка.

Когато плувката заблъска водата и стотици концентрични окръжности в идеална хармония заплуваха към брега, и въдичарския прът свисна като куршум във въздуха, дребна чернокоса жена, която усърдно подреждаше столове и посуда около къмпинговата маса се сепна, вдигна глава и подскачайки, с нескрито вълнение се втурна към брега където на въдичарския прът, току под носа на Младенката, висеше продълговатото тяло на сребриста таранка. Младенката си беше изтукан – препариран и ако Младенката беше сом на дъното на реката, от широко отворената му уста щяха да излизат въздушни мехури, които щяха да пенят мътните й води, превръщайкия я в гайзерово море за чудо и приказ.

Жената стисна зъби и с онази тиха и деликатна разяреност, на която бяха способни само омъжените жени, грабна от рибарското столче малки клещи и с едно щракване на челюстта им преряза кордата. Таранката зловещо падна в ръцете й. „Глупак!”, и я хвърли в кофата с вода. – Глупак! – почти изкрещя тъмнокосата и вдигна ръце, готова да изблъска рибаря от брега.

Младенката – същински сфинск: зинала челюст, широко отворени очи, безумна вглъбеност…
Жената спря за миг и само залязващото слънце видя как деликатната й ярост премина в безкрайно озадачение и почуда. Почти на пръсти обиколи вкаменения мъж, направи крачка и внимателно, бавно, с протегната ръка побутна с пръст лявото рамо на мъжа.

Очите на Младенката изтичаха в пространството над реката, блуждаеха по върховете на скалите и потъмнели от превалящото слънце отново се връщаха в своя си безумен свят.

- Глупак! – изкрещя тъмнокосата. Ръката й описа кръг и широко отворената й длан се заби жестоко, стискайки там, където двата крака на Младенката се събираха в едно.

Кански рев огласи каньона.

- Рибка… Златна рибка, златна… – занарежда, превит от болка рибарят.

- Глупчо! – прегърна го жената, разрошвайки с длан прошарените коси

- Разбира се, че съм златна рибка! Кой, ако не аз, ала желания изпълнявам само нощем… Какво ти е? Какво ти стана бе, Младенка?

Целувка или болка, трудно е да се определи, изтръгнаха мъжа от онова състояние на унес и вкаменелост в което беше изпаднал. Изплю цигарата в тревата, тъпо погледна реката, която все така си проправяше път през храсталаците, плъзна поглед по рамото на скалите и потъна в маслиновите очи на жената. И тогава осъзна, че имаше всичко на този свят – и Власт, и Любов, и самата Златна рибка.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017