В Димитровград

 

Купих си го от книжарницата като отличителен белег на лумпен веднага щом се прибрах в България. Заразхождах си се с него по централната алея в родния ми град, когато видях негов по-голям брат помежду шепа млади хора на площада. Та по знамената се познахме – те ми махнаха и аз тутакси се озовах сред свои. Заприказвахме се и установих, че единственото общо помежду ни е „Оставка!” – оттук насетне всеки си имаше начини и предположения как да стане и какво ще следва, което в случая за мен не беше важно. Радвах им се, че ги има въобще – в града на „вожда” Димитров и останалото застаряващо население.

 

 

 

Повечето от тях бяха безработни, живеещи със спестяванията си от гурбетлъка по чужбината, повечето с висше образование, красиви, но тъжни. На второто се изумих, имайки предвид жизнеността на протестите в столицата. 

 

„Мъдрят политиката по кафенетата, негодуват, но не идват при нас – ние сме им шоу, ръкопляскат ни, но и ни се

присмиват” - отговориха ми преди да съм потърсила причината за настроението им.

 

Най-близкото кафене беше КДК ”Муза”, където се събираше интелигенцията на града. Погледнах натам - бяха прави. Присетих се за поетите: Петко Каневски/бивш шеф на културата и директор на ГБ ” П. Пенев” в момента/, Атанас Капралов/бивш директор на ДТ” Ап.Карамитев, гл. редактор на в-к „Ориент експрес", кандидат за председател на СБП.../, Величка Петрова/психолог и най-популярната поетеса в града/  и пр,, и пр. От тях бях чувала още като дете, че истинският пишещ е винаги против властта. Къде сте сега писатели, поети, творци? Само част от художниците - семейство Надежда и Георги Стойневи, видях в протестен Димитровград. Не ви ли е неудобно от децата ви? София раждала измислени поети, вие сте били истинските – наследници на Пенъо Пенев... Но на София поетите са на площада, а вие - около масите.

 

Ей такъв монолог проведох наум, след което се обърнах към лумпените с :

 

- Палете коли и тръгвайте за София! Там ще сте си по на място.

 

- Но нали идеята е във всеки град да има такива като нас, за да покажем,че не само в столицата, а в цяла България, е така : „Оставка!”

 

Запалих цигара с видима нервност, та едно от момчетата, усмихвайки ми се, ми подаде пепелник с думите:

 

- За фаса, ние не хвърляме отпадъци по улиците.


Което беше противно на онова, за което ме известиха някои от „гражданите”, че тия на площада били хулигани, наркомани, вие ли по цяла нощ и пр., та... се разсмях от сърце. Връщах се с две заплати от Гърция и ми се прииска да ги почерпя – попитах кой какво желае/ставаше дума за кафе, чай, шоколод/. Вкупом ми отговориха :

 

- Нищо, нищо. Да не вземат да кажат сега пък, че протестът е платен.


След което дружно се посмяхме.

 

Впоследствие разбрах, че тези „другите”, ония, които си мислят ”това-онова” и винаги са против протестиращите, наистина се притеснили от присъствието ми на площада.

 

„За какво си се върнала?” - с назидателна интонация ме посрещна Петко Каневски например. „Да налива масло в огъня” - пък съобщили на баща ми - "да ни шпионира и да докладва, където трябва" – в случая визирали Ваня Ангелова/в момента соросоид по думите им, техен отдавнашен кошмар поради невъзможността да притежават нейните свобода и достойнство/, моя приятелка, с която отдавна сме в емиграция. ”Но тя и на Марс да се пресели, пак ще е в дъното на злото” - бях отговорила на баща ми.

 

После всичките тия глупости ме вдъхновиха да подаря на „децата” от площада идеята за пърформанса „Да гръмнем политическите кратуни”, ”Да спукаме политическият балон. Надухме балони, надписахме ги с имената на олигарси и мутри, завързахме ги пред сградата на общината и с един нож разгърмяхме града за малко ,с лозунг „Търпението ни се изчерпва, ще захвърлимм доброто си възпитание - усмивките, искрите в очите - и ще грабнем друго оръжие”. Това предизвика любопитството на бабите и дядовците в съседство, та се появиха на площада, поздравявайки ни. Настана веселие. И подписката, за оставка на правителството и нови избори,тръгна – от ръка в ръка. Зарадвах се, че сред подписалите я имаше и съдии, и доктори, и учители.

 

Прибрах се и застягах куфара, но не за Солун, още не, първо за София.

                                                                   

   
© E-LIT.INFO