Мракът и тишината се увиваха около нея като пашкул. Все повече се доближаваха до малката й, нищожна същност и сякаш опитваха да смачкат онова, което все още бе здраво. Гласовете. Точно те притискаха тялото й, което всеки ден търсеше промяна.

- Не можеш… - подигравателно крещеше в ушите й единият от гласовете.

- Не трябва… - успокоително я галеше с острието си друг от тях.

- Не искаш… - пренебрежително подхвърляше трети.

Винаги, когато се опиташе да разкъса обвивката си, тя ги чуваше. И покорно се подчиняваше. Защото знаеше, че е на сигурно място, където няма да бъде наранена от повърхността. Беше чувала, за човешките криле. Онези мечти, които карали хората да се изправят и с гордо вдигната глава да крачат по несигурните си пътеки. Искаше да бъде като тях. Сигурна в себе си. Уверена в своите амбиции.

Но не можеше.

В ръцете си държеше свещ. Напомняше й дните, в които бе търсила светлината. Но появата на гласовете угасиха дори и малкия пламък, който показваше на изстрадалата душа пътеката към света на истински живите. Сега бе останал единствено успокояващият мрак. И гласовете, които от време на време й напомняха мястото й. На сигурно. В пашкула.

Но един ден се случи. Тя откри, че всъщност иска да лети. Въображението й отново започна да рисува красивите картини на сбъднатите си мечти. Гласовете започнаха да губят остриетата на страха, които я караха да се свива все повече. Нейното съзнание превърна предишните болки в приятен шум. Този шум се увеличаваше все повече… И след последната си метаморфоза се превърна в глас. Един друг, по-различен глас.
Някой запали клечка кибрит. И пламъкът на свещта пламна отново. Толкова дълго очите й не бяха виждали светлина. Но тя я позна. Две ръце прегърнаха кръста й. Силно я притиснаха, а в ушите й гласът, който сама бе създала прошепна:

- Аз вярвам в теб.

Покрай нея продължаваха да се леят озлобени думи, все по-яростни заради това, че губят сили. Опитваха се да достигнат до нея, да унищожат порива, който един друг, чужд глас бе създал.
-

Мечтай.

Пашкулът се разкъса. Гласовете се сляха в един и изчезнаха. Душата полетя все по-нагоре и по-нагоре. Докато не достигна небето. Гмурна се в облаците, облечена в щастие. Знаеше, че някъде там я чакат и бури. И слънчеви лъчи и ужасяващи гръмотевици. Но тя щеше да бъде готова. Защото усещаше, че вече не е сама.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Разказът е един от отличените с първа награда във втора възрастова група на раздел "Литературно творчество" на конкурса "Словото на младите"