За фигурите
/Пери тропон/
- Щастлив ли си - ме питат - от това,
че пишеш стихове? - Щастлив съм - казвам, -
но двойно по-щастлив съм аз от факта,
че те не са особено дълбоки!...
Защото мойте стихове - уви - това са
следите сребърни, които аз - кънкьорът -
изписвам по пързалката на белия
и леден лист. И би било прекрасно,
ако пързалката бе в зала, ала тя
е върху езеро. А пируетите красиви
тъй се и казват: стилистични фигури!...
Но гледам те да са по-скоро виртуозни,
отколкото дълбоки. И съм прав,
защото ако още мъничко натисна
кънката на писеца, после още,
ледът ще се продъни – и завинаги
аз ще постигна „бездната на смисъла”,
но мене вече няма да ме има!...
Така че с тези сребърни терцини
да почетеме не дълбочината,
а красотата на изписваните фигури.
И сексапила на партньорката, разбира се!...
Брак
/Венчална мелодия/
Сред тази малка кръчмица - във ъгъла
на този стар квартал, и град, и свят -
далеч от всички трезви, се венчаваме.
Облакътен на масата, не мога
да не възкликна: - Дяволски прекрасен,
светът се отразява в твойта чаша!...
Люлеят се стени, потон, неони
и вие се под розови мехурчета
певицата разголена на дансинга.
И сервитьорки стрелват се - подобно
декоративни рибки - разлюлели
стъблата-водорасли на дима!...
Жените покрай масите, със черни
сребристи рокли и с гърди от перли,
поклащат властни устни-анемонии.
И някакво момиче – тъй красиво –
в морето на кристала отразено,
като една загадъчна сирена,
със поглед като песен ме опива!...
И още миг - мъртвец ще бъда аз
на дъното, но в сетния ми час
над хоризонта - ласкави и алени -
две устни се накланят като залез!...
Изпиваш ме! И в твоите подмоли
назад, към свойта лична праистория,
вървя подобно раче в тоя мрак.
И шушне във ушите алкохола...
Но чувам глас: - Едно мартини, моля!
Предишното бе чиста проба брак!...
Колибката на Теди
Колежката ми Теди, адвентистката,
ми казваше: - Не ме търси във събота!...
Не само, че тогава ний празнуваме,
но и защото правиме „колибка”!...
- А бе, каква колибка правиш, Теди? -
запитвах я, но кимваше тя само
и дланите, допрени като стрехи,
събираше в трогателна молитва.
И устните й шепнеха вглъбени,
с разнежена момичешка усърдност,
подобно устни на дете, самичко
останало във своята колибка!...
По-късно тя ожени се за техния
пастир и помня, че след месец само
роди им се едно дете прекрасно
и те веднага кръстиха го Ангел.
...
Това си мисля днес, когато в мрака
лежа да теб под нашто одеало
и чувствам - бавно - как на педя само
под пъпа ми расте една колибка!...
Пастирке, да се качим на тавана
на къщицата наша – и когато
ти ме целунеш, знам, че на момента
от покрива й ще излитне ангел!...
Празници на спалнята
Завил съм се с юргана през главата,
тъй както в свойто детство се завивах
с постелята – и вдигайки фалшива
тревога, карах баба да ме търси.
Или тъй както - юноша - отивайки
на гарата, аз виждах продавачката
да хърка зад гишето, леко дръпнала
перденцето във обедна почивка.
Или тъй както - зрелостник - във храма
съзирах аз свещеникът да дръпва
завесата пред двери си царски
и мълчалив, Причастието да „потребва”.
Така съм се завил, защото имам
причина аз да връщам свойте възрасти
и да празнувам Празника на спалнята,
понеже днес тя беше осветена!...
А как бе осветена, ще разкажа,
но не сега, защото откъм банята
се чува леко хлопване и бавно
към мене идва моята любима.
Завеската аз дръпвам: „Заповядайте!”
А тя отвръща: - Качвам се в купето ви!
Но само ако бъде първа класата
и ако е потребването пълно!...
Моржът
- Е, как е днеска баба ти - моржува ли? -
запитваше ме майка всяка заран,
щом станеше въпрос за туй, че баба ми
най-хладната ни стая обитава.
-
Не знам - отвръщах - само знам, че тази
устойчивост съвсем не зависима
от възрастта. По-скоро изводима е
от светлия покой във съвестта.
- Ти все това си дрънкаш - майка казваше -
и всеки в свойта работа поемаше,
а късно вечер парата над супата
възвръщаше моралния покой.
Така навярно щяхме да изкараме
и тая зима, но веднъж, открехвайки
вратата на убежището бабино,
на прага спрях и просто занемях:
Бе светло и спокойно като в съвест!...
Върху стъклата лесовете сребърни
изрязваха стъбла от сипкав скреж.
И, вдигайки цената на гравюрата,
вълшебни птици пееха сред клоните,
а слънцето - подобно златен Феникс -
разтапяше перата от елмаз.
Като вода шумеше нечий дъх.
И аз видях, зад бента от възглавници,
как сред вълните ледни на чаршафите
усмихваше се баба ми, подавайки
лицето си в мустачки като морж.
Сутрешен грим по Платон
Бе ранно утро!... Моята любима
навярно още мислеше, че спя.
Затуй със деликатна предпазливост
безшумно от леглото се измъкна.
И лампата щом светна, връз стената
на моята сумрачна, хладна стая,
като върху стена на пещера -
подземна и с размери инфернални -
израсна причудливата й сянка.
И тъй като във стаята си нямах
дори едно самотно огледало,
започна тя по сянката си на стената
прическата си сутрешна да прави.
Успяваше!... Помислих си: - Та тя
могла би и така да се гримира!... -
И станах!... И във миг върху стената
израснаха две сенки мълчаливи,
а също и обречени!... - Не виждаш ли -
извиках аз. - Та ние сме във Хадес!...
Не се гримирай толкова красива:
След теб ще се обърна – и завинаги
ще те изгубя в царството на Оркуса,
а аз без теб самотен ще се скитам,
разкъсван от вакханките си – страсти!
- Опитай с друг мотив! - засмя се тя.
И си представих аз, че не във Хадес
сме ние, а на Платон в пещерата
и приковани със оковите от чувственост,
ний само сенки виждаме върху стените,
а истинския лик на тоя свят
не можем, не – и няма как! – да видим,
понеже цял живот живеем с гръб
към слънцето. И тоя „гръб” двуяк е:
Не само спрямо слънцето физическо,
но и към Слънцето на правдата: Та то
изгрява четири столетия след Платон
и – благодатен – дискът му залязва
пак четири-пет века преди нас.
Според класическата формула: „Откак
човек през Ренесанса стана пак
критерият за всичко!”… Но добре, че
и днес все още Слънцето на правдата
огрява някой-друг любим прозорец,
та днешната жена, строшила всички
окови и зависимости пещерни,
обръща се с лице към светлината.
Ако не може да съзре небесните
идеи на битийната конкретика,
поне да среше своята прическа
и грима си да сложи по-насветло!
--------------------------------------------------------------------------------------------------
Ивайло Иванов, "Брачни песни", ИК "Литературен форум", София, 2013
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Ивайло Иванов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016