Любовно І
„Ще ти покажа аз страха във шепа прах”
Т. С. Елиът
В сянката ми празнотата се оглежда
и вътре в мене празното проглежда.
В море от празнота потъват думите,
а аз – пазач на фара сред морето.
Очите си измиват сутрин бреговете,
живеят с обещания напразни,
че през нощта поне луната ще е пълна,
безброй лица погълнала и сто езика.
По пясъка изписвам твойто име,
като проклятие е нашата раздяла.
И мисля си, че съм я победила,
сърцето си превърнала във мида,
ала живее любовта и в празното,
и в болка се превръщат светове и време...
Протичат пътищата на живота ни
във проломи, обратно на реките,
но изворът им е един – звездичка на небето-
и всъщност заедно се вливат във земята.
Безмълвни – днес – какво ли
ще си припомним утре?...
Нима повярвахме, че сме живяли истински.
Нима остана нещо за разказване...
Ти тръгна и словата взе със себе си
последва те живота ми окъсан,
а аз се доверих на нямата камбана
и блага вест до днес звънът разнася -
напуснатите с хляб и сол посрещат вярата.
Поисках да помоля празното за милост
ала разбрах , че то си е запушило ушите,
че смисълът в мълчанието си живее.
Защо ли още яростно се взирам
във мътносивите очи на празнотата?
Защо ли там очаквам да намеря
хляб за душата, за сърцето вино?
Пресипнал е гласът ми от молитви
във катедралата на твоето отсъствие
и трябваше раздялата да ме опее ,
че Бог не винаги е в катедралите...
И от къде ли да очаквам още милост -
та ти изпълни свойто обещание
във шепа прах света да ми покажеш.
За нас мълчанието беше всичко.
Какво сега да ни добавят птиците,
които сенките си с мойта смесиха...
С какво да ни погали пеперудата
забравена между измислените книги...
Светът е прах, отсъствието – коминочистач-
комините почистил за зимуване,
а любовта е границата земна
между желанието и необходимото...
Платно от пустотата ще направя
напук на празното света ще преповторя
аз –властващата над илюзии и сънища.
От слънчогледа ще си взема изгрев,
от розата тъга, жестокост от пчелата,
и с упоритостта на паяка, очакващ плячка,
в остатъка от дните си ще нарисувам
два пътя, слети във прегръдката едничка,
която бе и кръст, и вяра, и Голгота...
На нея пълнотата беше разпната.
Любовно ІІ
Току-що тя сърцето си изпра.
Очите си избоде и с тях го залепи
за облака да съхне.
Като одрана овча кожа белееше се облакът,
а то-сърцето й - заблеяло ми агънце,
принесено бе в жертва на бога на овцете
от майка си - водачката на стадото.
Тя искаше да има много мляко
и с него да нахрани всички гладни.
Но я дояха безразборно, денонощно
и млякото й свърши - пооредя и вълната,
напусна я надеждата,
че някой може, освен да я дои,
и да я храни, да я гали и обича,
и в блеенето й да звънне музика...
Навъдиха се много овце във вълчи кожи,
даже на глутници се сбираха
и виеха срещу звездите, срещу слънцето,
срещу светулките, срещу озъбените си лица,
във пролетната локва отразени.
Присламчиха се в стадото
уж топлина да търсят и подслон...
Един такъв промъкна се в сърцето й,
захапа го със стръв и го изцапа
със пепелта на прецъфтяли думи.
Ала от вълк пастир не става
камо ли любовник /забравих да ви кажа,
че преди това изядоха овчарите,
а който оцеля, залута се във митовете
да търси своята Аркадия, и днес певците
песни за него пеят – когато ги налегне скуката
и творческата немощ./
За миг овцата, водачката на стадото,
бе озарена от щастието, че я обича вълк.
Заряза си овцете – започна да преплита и разплита,
очакваща любимия навръх Балкана.
Не забелязваше как залезът разкъсва стадото
и кървавите му цветя приемаше за почести.
Сънуваше, че овчата й драма
историята пренаписва и историците
тормозеше с подробности...
По чудо оцеля – събуди се,
главата си от пясъка изтръска...
Зад хълма слънцето деня предъвкваше,
а пък луната мамеше я
с око на жертвено животно.
И тя пое по луната пътека-
четирийсет години трябвало да минат, казваха...
Ала овцата знаеше, че няма милост
за всеки, дръзнал заради любов,
която не ражда, а убива,
да си изгуби стадото
и пасището си превърне във пустиня.
Затуй изпра сърцето си на тръгване
очите си избоде –не й трябваха-
и кожата си подари на облака
за да не мръзне зиме и да плаче.
На залез-слънце легна между дланите на книгите.
Любовно ІІІ
Мъжете, които обичах,
бяха отчаяни кънкобегачи.
Пързаляха се по паяжината от лед
между ежедневното и дълбокото.
С упоритостта на древни хищници
телата си едвам, едвам крепяха
и чувствата им, скучни като часовник,
разчертаваха окаяните им дни
на квадрати или окръжности.
Ръцете им плашеха птиците,
а думите им - топящи се захарчета
на дъното на чашите с кафе.
Ледът ни разделяше като решетка
/когато успявахме да се срещнем./
И нямаше значение кой е затворникът
и кой му идваше на свиждане -
беше въпрос на гледна точка.
Мъжете, които обичах,
сигурно още кръжат около дните си
и се крият в ъглите на квадратите.
Те принадлежат на леда-
за тях той бе земя, а за мен - прозорец.
през който се гмурках в дълбините.
Осмелих се да скъсам въдицата,
защото исках да се запозная
със сестра си - златната рибка,
да си поиграя с русалките,
да помечтая за Одисей – знак на страстта,
окована в мита за мачтата...
Тук-долу истинското слънце
си играеше на жмичка с луната.
Утеших нежно облака,
изплакал живота си в дъжд.
Разбрах как хората измислят времето,
за да хленчат и да се оправдават...
Мъжете, които обичах
сигурно още подаряват мечтите си
на хвърчилата и на отлитащите ята.
Сигурно имат домове като гари,
в които уморените влакове
от време навреме пренощуват.
Ала в чакалните е студено.
Сърцето ми вика - те ще слязат тук - долу...
По техните недоверчиви длани
аз ще се изкача към небето,
а на раздяла ще погаля тайно
любовта-тази антична статуя,
сътворена в миг на сбогуване.
------------------------------------------------------------------------------------------
© Цонка Христова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2012