откъс от едноименния цикъл
Скулптура
Ние
бавно
се разтваряме
в сгрешените кодове
на милиони комбинации от хора,
които вятърът разбърква с песента си
и после ни изтрива от компютъра на вселената
ти и аз – никога непостигнато кръстосано ние
аз и ти – фрагменти, пияни от усилие в абсурда
да се слеят в окото на айсберга отплуващ
преди флейтата на отвъдното
да ни облече в розово
а паякът да завърши
На всички езици
Без храна, без въздух и вода, без почести и титли, без рекорди,
без клетви, идоли, измами, без бързане и бавене, и блъскане,
без ножове отвън и вътре, без смърт, без хепиенд и песни,
без сто години имане и нямане, дори и без молитвеници,
без гълъб на мира, без барове, без порно и ченгета,
без черно и червено, без кули, статуи и пантеони,
без Сталин-Хитлер или някой друг тиранин-шут,
без поводи и без причини, без купища пари,
без гений-цензор, но и без ексцентрици,
без всевиждаща Джоконда и без маски,
без копчета за всяко нещо или нищо,
без кръгла и квадратна важност,
без плът, шампанско, егоизъм,
без думите сбогом-здравей,
без всичката първичност,
без всичката изящност,
ти и аз сме плазма,
от трева и слънце,
с едничко име –
ти и аз и ти –
на всички
езици –
любов
Рисунка
Дърво без корен
е като любов без двама.
Залязва болката,
но раната е кратер...
И дъжд, и сняг
омесва лавата,
но с думи само
ти не ще превържеш
раните.
Дърво без корен,
пусто,
кухо,
но изящно...
По лунен лъч
ще сляза да те търся.
Ръката ти
ще свети уморена.
Защо ли в моята картина
свъсено дърво подпира
звук и цвят,
мирис и сълза,
летния ти смях,
зимния ти дъх...
И цялата
непредсказуема вселена.
Прозаичните неща
Изминавам с устни пропастта на всяка твоя бръчка –
всяка твоя клетка да обикна, да проникна тихо
там, където времето излива тайно себе си –
нощи с палещо дърветата безсъние,
утрини през тръпнещо очакване
обеди – разлистено съмнение,
вечери на питаща умора –
кой съм аз сега,
когато всичко
е илюзия,
когато
тръгват
две ръце сами
към други по-самотни,
а кръвта със думи неизречени
раните отвътре бърза да превърже;
стига ни солта под покрива на лятото,
стига ни и тази свобода в очите на дете –
всички божии езици се преплитат в любовта –
идва дъжд, след него сняг, после път отвъд за някой,
хиляди са прозаичните неща, в които можем да повярваме.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Анжела Димчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2011