Любимецът на шест поколения зрители – актьорът, режисьорът, продуцентът и писателят Кърк Дъглас , празнува юбилей на 9 декември.

Много малко професионалисти от американското и световното кино могат да се похвалян с такова почетно постижение – 100 г. от рождението си , 68 години артистична дейност и 62 г. присъствие в киното!

Днес малцина помнят, че „синът на вехтошаря” Исур Даниелович Демски , родом от Амстердам, Ню Йорк, дебютира на Бродуей през 1941 г., след като учи в университета „Свети Лаврентий” , пристигайки на камион за химически торове със 163 долара , за да спечели стипендия и завърши Академията за драматично изкуство в Ню Йорк.

Но тези му почитатели знаят, че той остава верен на театралната сцена през целия си живот, достигайки забележителни успехи в паметни постановки като „Полет над кукувиче гнездо”(1971) в ролята на Макмърфи и „Децата през есента”(1981) , подвизаващ се като възрастния Том Сойер.

Кърк Дъглас научава житейските правила мтого млад, бори се стръвно за място под слънцето – не случайно е наричан „кралят Кърк” и „агресивният конформист” , налага се като един от най – добрите и харизматични актьори през последните седем десетилетия, влиза в списъка на касовите звезди (особено е популярен през 40 – те – 70 – те години на миналия век), става продуцент през 1954 г. ( в актива му са филми от ранга на „Пътеки на славата”, 1957, „Спартак”, 1960, „Голямата награда”, 1966 и „Отрядът”, 1975), снима се с най – добрите постановчици на Европа и Холивуд – от Раул Уолш и Винсънт Минели до Рьоне Клеман, Брайън де Палма и Фред Шепизи, опитва късмета си и като режисьор с „Безделникът”(1972) и „Отрядът”(1975) и дава на целулоидния свят универсално талантливия си син от своя първи брак Майкъл Дъглас.

За разлика от редица свои колеги не пренебрегва телевизията, не робува на несъстоятелни естетски и претенциозни критерии и, забравяйки снизхождението към сапунените тв опери, инкасира изненадващо добри и зрели изяви в „Скучният”(1974), „Еймос”(1986), „Кралицата”(1987), „Да пожънеш бури”(1988) и „Убийства в „Емпайър стейтс билдинг”(2008) .

Кърк Дъглас си остава сред звездите от класическата холивудска фаланга, утвърдили се в годините на господство на големите студии с важната подробност, че той никога не се обвързва с договор с тях!

Дъглас дръзва да сменя амплоато си, да подкрепя рисковани проекти, да лансира млади и талантливи режисьори (има изключинелната заслуга за налагането на Станли Кубрик, с чийто филми „Пътеки на славата” и „Спартак” влиза не само във всяка престижна енциклопедия, но и остава в историята на киното), както и да поема нетипични за него роли, отказани от мастити колеги ( „Споразумението”, 1969 и водещия образ на Еди Андерсън, определен първоначално за Марлон Брандо).

Той доказа на набедените журналисти – търсачи на сензации , че ако и да е сред доверените лица на Държавния департамент на САЩ, може да демонстрира самостоятелно мислене и гражданска доблест ( като лансирането на „опасния”Далтън Тръмбо за сценарист на „Спартак” през 1959 г., за когото дискретно и с умиление говори в документалния „Тръмбо”на Питър Оскин през 2007 г.), да бъде активист на Демократическата партия и защитник на благородни благотворителни каузи – подпомагане на болни от Алцхаймер, заедно със Стивън Спилбърг, за което закономерно получава през 1981 г. президентския Медал на свободата.

Малко от най – верните фенове на Кърк Дъглас помнят, че първият му филм в партньорство с Барбара Стануик се казва „Странната любов на Марта Айнърс”(1946), но всеки ще потвърди, че дълги години Дъглас бе основна звезда в гангстерски, криминални, военно – приключенски и фантастични филми, в които задължително играе героят, победителят, човекът на властта, че е една от предпочитаните знаменитости в най – американския филмов жанр уестърнът – припомням само „Бронираният фургон”(1967) и „Двубоят”(1971), че дори и в най – скромни от художествена гледна точка проекти като „Аз крача сам”(1947),благодарение на неговия ентусиазъм и впечатляващ професионализъм, е постигал приемливи за зрителя резултати.

По тази причина е трудно да открием слаб филм в дългата му и продотворна кариера, а за неговите върховите постижения, незавидимо от трите му номинации, той не е удостоен с „Оскар” за мъжка роля, ако не броим наградата на Академията за цялостно творчество, връчена му на 25 март 1996 г.

Светът открива Кърк Дъглас след показването на венецианския кинофестивал през 1949 г. на легендарния хит „Шампионът” на Марк Робсън и Стенли Креймър, в който с вещина и увереност пресъздава образа на амбициозния боксьор Мич Кейли.

Майсторството му е забелязано от професионалистите, но артистът остава само с утешителната номинация за „Оскар”.

Три години по-късно той дава приноса си за язвителното и убедително разкриване на света на киното като продуцента Джонатан Шийлдс в „Лошият и красивите” на Винсънт Минели, изява също номинирана с „Оскар”.

Третата номинация е през 1956 г., когато изиграва с изумителна страст и изключителна драматична вглъбеност главната роля на Ван Гог в друг от култовите филми на Минели – „Жажда за живот”.

„Оскарът” така и не е спечелен от него, но конфузията е заличена през 1996 г., когато филмовата гилдия го удостоява с наградата за неговия изключителен принос в развитието на киноизкуството.

Редица изследователи на творческия му път приемат, че кулминацията в кариерата му са двата знаменити филма на Кубрик „Пътеки на славата” и „Спартак”, в които прекрасно изпълнява централните роли на полковник Дакс и на вожда на въстаналите срещу римската република роби.

Тези филми са отдвана обявени за класика, изследвани са скрупольозно, всички сериозни критици дебело подчертават приноса на Дъглас за забележителния краен резултат, но аз не смятам, че само с тях се изчерпва галерията на неговите големи и незабравими кинообрази.

Зная, че ще дойде времето, когато ще се оцени по достойнство постигнатото от Кърк Дъглас в на пръв поглед развлекателните исторически драми като „Одисей”(1954) , „Викингите”(1958) и „Ученик на дявола”(1959), в такива завладяващи уестърни като „Голямото небе”(1952), „Човек без звезда”(1955), „Престрелка в конюшната О.К.”(1957), „Последният влак от Гън Хил“(1959), „Последният залез на слънцето”(1961), „Пътеки на Запад”(1967), „Бронираният фургон”(1967), „Имало едно време един мошеник”(1970), „Двубоят”(1971), „Кактусът Джак”(1979), „Мъжът от снежната река”(1983), без да забравяме авторската му изява в „Отрядът”(1975), в добре балансирани военни продукции като „Пътеки на славата“ (1957),„ Героите на Телемарк”(1965), „В опасност”(1965), „Хвърли гигантска сянка”(1966), „Гори ли, Париж?”(1966), „Нимиц”(1980), в блестящи психологически драми като „ Писмо до три съпруги”(1949), „Стъклената менажерия”(1950), „Детективска история”(1951), „Асо в дупката”(1951), „Споразумението”(1969), в зрелищни, фантастични и свръхестествени екшъни като „Сатурн 3”(1979) и „Разкази от криптата”(1992), в музикални – „Момчето с тръбата”(1949) и ангажирани политически филми като „Седем дни през май”(1964) и „Победа в Ентебе”(1976), в прилични мелодрами като „Поглед към миналото”(1947), „Две седмици в чужд град”(1962), „Котката и мишката”(1975) и „Илюзията”(2004), в трилъри като „Списъкът на Ейдриън Месинджър”(1963),„Съвършено престъпление (1966), приключенски саги като „20 000 левги под водата”(1954) , гангстерски драми като „Братството”(1968) и в незаслужено пренебрегвани, но радващи се на радушен зрителски прием комедии като „Истински мъже”(1986), „Оскар”(1991), „Алчни хора”(1994), „Диаманти”(1999) и „Родов белег”(2003)...

Независимо че преживява тежка самолетна катастрофа през 1991 г.Кърк Дъглас не само оцелява и се възстановява, но и продължава да се снима, борейки се с характерните за възрастта си болежки и страдания.

Дъглас е активен фен на „Фейсбук”, продължава да ходи на премиери на нашумели филми ( като „Гадни копилета”, 2009 на Тарантино), показа класа при връчването на „Оскар” – а за поддържаша женска роля на Мелиса Лео на 27 февруари 2011 г. и е ярко потвърждение на удивително прозорливата оценка на великата Катрин Хепбърн – „В Холивуд успееш ли да се задържиш на върха пред първите години на кариерата си , със сигурност оцеляваш в бизнеса и след това неусетно се превръщаш в свещено чудовище, с което се съобразяват всички.”

Той наистина оцеля в шоу бизнеса, превърна се в една от неговите легенди и днес, на преклонна възраст, може да направи заслужена рекапитулация на постигнатото, вкрлючително и като собственик , заедно със съпругата си Ан Байдънс, на една от най – богатите и стойностни живописни колекции в САЩ.

В равносметката му любителите на талантливото и увлекателно написано четиво задължително ще добавят прекрасните му мемоари „Синът на вехтошаря”(1988) и впечатляващо добре конструираният и емоционално въздействащ негов роман „Танц с дявола”(1990).

---------------------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016