Ал Пачино на 75 години

Ал Пачино е сред последните ярки представители на легендарното „Актърс студио” и един от най – добрите ученици на Елия Казан и Лий Страсбърг.

Той постъпва в него на 26 години, след натрупан стаж в школата на Хърбърт Бергхоф и артистични изяви в постановките „Тухла и роза”(1964) и „Кредиторите”(1965), оставяйки зад себе си тъжно и самотно детство в Южен Бронкс, където е роден на 25 април 1940 г., отгледан от майка си и нейните родители от 1942 г., за когото единственото развлечение са били вечерните кинопрожекции, превърнати на следващия ден от него в проникновени солови изяви, определили влечението и страстта му към играта и света на спектакъла.

Неизбежните етапи по пътя към славата са училищната театрална сцена, работата като театрален разпоредител, пощальон в списание”Коментари”, домоуправител и следването – за една година – в Средното училище за актьорско майсторство, което напуска, тъй като свършва спестените пари.

Така, следвайки повелята на сърцето си, стига до съдбовната му среща с маестро Страсбърг, с когото ще си партнира в „Кръсникът II”(1974) и „...И справедливост за всички”(1979) и който ще формира уникалния му завладяващо – магнетичен стил на игра, превърнал го в наследник на Марлон Брандо и в еталон на изключително силно актьорско присъствие.

Затова днес Пачино е сочен за кумир и пример за подражание.

 В света на екшъните и наивните приключевски приказки творческите му изяви – шлифовани, ефектни, психологически правдиви и витални, си остават пример за образцово и отговорно служене в храма на изкуството.

Тази линия в творческия път на Алфредо Джеймс Пачино е формирана първоначално в театъра.

Тук той създава своите силни и запомнящи се образи, към които се връща и след поредния си кинофурор – „Индианците си искат Бронкс”(1966), „Събуди се и запей!”(1967), „Америка, ура!”(1967), „Носи ли тигърът вратовръзка?”(1969), „Позор за квартала”(1969),„Основното обучение на Пабло Хумел” (1972)„Удържимият възход на Артуро Хи”(1978), „Ричард Трети”(1979), „Американски бизон”(1980), „Юлий Цезар”(1986), „Национален химн”(1988), „Саломе”(1990), „Хюи”(1996), „Сираци”(2005)...

И именно театралният свят и търсенето на адекватните изразни средства за пресъздаване на един от най – сложните Шекспирови персонажи, е в основата на първата му режисьорска изява – носеща симптоматичното заглавие „В търсене на Ричард”(1996), за която получава наградата за най – добър документален филм от Режисьорската гилдия на САЩ.

Ако и да не изменя на любовта си към сцената, Пачино става популярна и обичана звезда благодарение на големия екран – при това веднага след тв дебюта си в „Ню йоркски полицейски департамент”, епизодът „Пълният кръг на насилието”(1968) на Арнолд Пърл и „Аз, Натали”(1969) на Фред Ко, където се появява като Тони, в прекрасната психологическа драма на Джери Шатцберг „Паника в Нийдъл парк”(1971), в който изпълнява главната роля на чаровния гей – наркоман Боби.

Оттогава му върви на силни централни творчески изяви.

Вярно е, че не всички са сред явленията във филмовото изкуство, но за това вината не е в „очите на Америка”, а основно на режисьорите, които, ако и да са сред най – големите в САЩ и Европа, не успяват винаги и докрай да осъществят своите иначе впечатляващи творчески замисли.

Така идват издънките в трилъра „Кръстосване”(1980) на Уйлям Фридкин с неузнаваемия детектив – аутсайдер Стив Бърнс, нефизиономичната версия на бродуйския драматург Айвън Травалиан в „Авторът! Авторът!”(1982) на Артър Хилър, неполучилата се суперпродукция „Революция 1776” (1986) на Хю Хъдзън, където се изявява като Том Доб, енигматичното излъчване на PR – агента Илай Уормън във „Всички мои познати”(2001) на Дан Олгрант , зловещо – пародийния нюйоркски гангстер Старкман в „Джили”(2003) на Мартин Брест или измъчената интерпретация на детектива Джак Греъм в несполучливия трилър „88 минути”(2006) на Джон Авнет, въпреки че прави и едно триумфално задръщане след тригодишна емиграция от целулоидния свят с поредната си полицейска роля на Франк Келър в „Море от любов”(1989) на Харолд Бекър.

Това са неизбежните рискове на професията, в която има и неравен път, и сривове, и дръзки промени в имиджа – сериалът „Ангели в Америка”(2003) на Майк Никълс, в който Пачино е болния от СПИН тузар Рой Коон – още повече, че режисьорите предпочитат да го ползват като интерпретатор на необичайни характери, изградени от две противоречиви и допълващи се линии – на силната експресия и на подтисканата, спотаена енергия, придружаваща изявите му на антигерой в стил Дъстин Хофман, с когото са сравнявани като филмови близнаци и на човек на властта и гангстерски бос.

В този аспект кривата на развитието му следва профила на колегите му Дъстин Хофман и Робърт де Ниро, но като че ли именно Пачино е най – пълнокръвен и органичен като аутсайдер - Франсис Делбучи в „Плашилото”(1973) на Джери Шатсберг, Сони Уортсик в „Кучешки следобед”(1975) на Сидни Лъмит, Джони във „Франки и Джони”(1991) на Гари Маршал, Рики Рома в „Гленгъри Глен Рос”(1992) на Джеймс Фоли, като борец за справедливост - Франк Серпико в „Серпико”(1973) на Сидни Лъмит, адвокат Артър Къркланд в „...И справедливост за всички”(1979) на Норман Джуисън, отвеян режисьор Виктор Тарански в „Симон”(2002) на Андрю Никол, ченге - Франк Келър в „Море от любов”(1989) на Харолд Бекър, Винсент Хана в „Жега”(1995) на Майкъл Ман, Уил Дормър в „Опастно безсъние”(2002) на Кристофър Нолан , Уолтър Бърк във „Фермата”(2003) на Роджър Доналдсън и Дейвид Фиск в „Праведно убийство”(2008) на Джон Авнет и най – вече като гангстер, в чиято рамка освен класическата роля на Майкъл Корлеоне в трилогията „Кръстникът”(1972, 1974, 1990) на Франсис Копола, превърнала се в метафора на възхода и падението на жестоката и нетолерантна Америка, попадат още Белязаният и Карлито от епосите на Брайън де Парма „Лице с белег”(1983) и „Пътят на Карлито”(1993), както и измаменият и самотен дребен мафиот Бенджамин Руджеро от „Дони Браско”(1997) на Майк Нюъл и застаряващото профи Фил в „Момчета като нас“ (2012) на Фишър Стивънс.

Разностранният си талант Ал Пачино демонстрира в драмите „Хазарт“ (2005) на Д.Дж.Карузо, „Менгелхорн“(2014) на Дейвид Грийн и „Дани Колинс“ (2015) на Дан Фогелман, в екранизацията по шекспировата драма „Венецианският търговец”(2004) на Майкъл Редфорд, в която блести като лихваря Шейлок,музикалният спец Фил Спектър в едноименната драма на Дийвид Мамет(2013), , в спортната сага на Сидни Полак „Боби Диърфилд”(1977), в стилизирания комикс на Уорън Бийти „Дик Трейси”(1990), където е неузнаваемият Биг Бой Каприс, във впечатляващата и амвбивалентно въздействаща притча „Адвокат на дявола”(1997) на Тейлър Хакфорд, надянал маската на дяволски изкусителния адвокат Джон Милтън, в документалното шоу на Алек Кешишян „В легло с Мадона”(1991), играещ себе си (такива изяви има и в „Брандо”(2007) на Мими Фрийдман и Лесли Грайф, и в „Знаех си, че беше ти : преоткриването на Джон Казъл”(2009) на Ричард Шепърд), както и в изобличителните опуси на Майкъл Ман, Харолд Бекър и Оливър Стоун – „Вътрешен човек”(1999) - Лоуъл Бергман, „Кметството”(1996) – нюйоркският кмет Джон Папа и „Всяка една неделя”(1999) - Тони Д`амато.

В тази връзка е удачно да споменем и другия му режисьорски опит, който е приличен като резултат, макар да не е толкова известен – „Китайско кафе”(2000), в който изпълнява ролята на Хари Левин и е по пиесата на Айра Люис, както и по – новите му превъплъщения като трагикомичния Уили Банк в „Бандата на Оушън 3”(2007) на Стивън Содърбърг и доктор Джак Кеворкян в „Не познавате Джак”(2010) на Бари Левинсън .
Ал Пачино прави едни от най – пълнокръвните, убедителви и запомнящи се участия в привидно семпли, но завладяващи мелодрами като „25 цента”(1995)на Джеймс Фоли, където е незабравимият старец Джитано Сабатони и „Усещане за жена”(1992) на Мартин Брест.

Своеобразният, патетичен и хармоничен персонаж на слепия полковник от резерва Франк Слейд, му носи и дългоочакваният „Оскар” за главна мъжка роля.

Пачино не може да се оплаче от липса на предложения – аз например останах удивен от интерпретацията му на цар Ирод в „Саломе”(2013), в която режисира самия себе си!

С възрастта играта му става по – изчистена, лишена от самоцелни трикове и е с все същото магическо сугестивно въздействие.

Той разчита на своите верни зрители и независимо, че не всеки от филмите му е касов удар, ще е важно и занапред да получава роли, съответстващи на неговия изключителен талант.

А че е зрял и проницателен творец, ще се убеди всеки , проследил разговорите с неговия изследовател и приятел Лорънс Гробъл, събрани в книгата „В търсене на Ал Пачино”(2006), преведена на български през 2009 г. от Павел Главусанов и издадена от ИК „Колибри” в библиотека „Амаркорд”.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015                                  

   
© E-LIT.INFO