Сезони на италианското литературно присъствие в България (1878-1989)

Италианските литературни произведения, преведени у нас в периода от Освобождението до 90-те години на ХХ век, съвсем не заемат челните места в количествените класации в сравнение с преводите от останалите европейски езици. В противоречие с безспорната значимост на италианската култура и нейните словесни проявления този факт в много случаи придава известна екзотичност на появяващите се италиански заглавия на българския книжен пазар. На фона на традиционната симпатия на българите към Италия това отрежда на нейната литература у нас специално място, което има няколко характеристики: извън мейнстрийма е, поради това се отличава с оригиналност, ползва се с уважение, посреща се с любопитство, но не може да се похвали с постоянна ритмика на присъствието си, която да покрие и отрази равномерно всички протичащи на италианската литературна сцена процеси. Последното вероятно може да се каже за повечето литератури извън англоезичната, но историческите и геополитическите допирни точки между двете страни като че ли биха предполагали по-голяма интензивност на литературния внос в сравнение с тази, която се наблюдава през годините от Освобождението до 90-те години на ХХ век.

С италианската литература е свързан един от големите интелектуални стимули скоро след Освобождението. Минали са петнадесет години, обявено е Съединението, основано е Висшето училище, бъдещ Софийски университет, и българската интелигенция вече е достатъчно добре организирана, за да може да се похвали с амбициозни и исторически дебати и начинания. Голямо постижение в културната панорама от онези години е издаването на забележителното списание „Български преглед”, в което през 1893 г. излизат първите две песни от Дантевия „Ад” в превод на Константин Величков. На неравни интервали и в сътрудничество със списание „Мисъл” Величков успява да публикува песните на „Ад” до август 1896 г. и да се запише в историята като първия български преводач на първата част от „Божествена комедия”. Самата поява на преводите на Данте се причислява към проявите на т.нар. „ускорено развитие”, характеризиращо България в периода след Освобождението. Ето защо не трябва да се изненадваме, че преводът на „Божествена комедия” бива започнат от К. Величков почти веднага след създаването на независима България. Запълването на подобна силно забележима празнина в преводната ни литература е отчетено веднага като събитие и е посрещнато с внимание от интелектуалната общественост. Впрочем, оттогава насам се наблюдава интересно явление – независимо от различните версии на „Ад”, появили се в последствие включително и много десетилетия след него, този превод остава най-коментираният, най-оспорваният и най-защитаваният от критиката, което може да се тълкува като особен вид признание.

На този фон паралелно започва да протича както опитът за наваксване на многовековни празноти – Петрарка, Бокачо, Уго Фосколо, така и за следване на новостите в италианската литературна продукция. През 20-те години се отбелязва растеж в броя на българите, които получават висше образование в Италия. Сред тях са Милко Ралчев (философия и литература), Иван Дуйчев (архивистика, византийска история и филология), д-р Стефан Караджов (социални науки), Александър Карпаров (медицина и драматургия), Наум Чилев (философия и литература), Боян Дановски (музика и инженерство), Богдана Стайкова (история на изкуството), които се превръщат в активни посредници на контактите на България както с италианската литература, така и с обществения живот. Също тогава се подготвя и осъществява откриването на италиански училища в големи центрове като София, Пловдив, Бургас, Русе, чието функциониране продължава до средата на 40-те години. Тези успешни средища на разпространение на италианската култура са много интересна комбинация от напредничави образователни модели и деликатно идеологическо присъствие. Те стартират с по-социална насоченост спрямо другите чужди училища, с по-ниски тарифи, но скоро извоюват отлична репутация. Безспорна е високата оценка на преподавателския състав, който подготвя респектиращи имена в бъдещата ни културна панорама: Валери Петров, Владимир Свинтила, Петър Увалиев, Лилия Топузова, Вера Мачева, Лиляна Дичева, Александър Николов (Сашо Сладура), Симеон Тодоров, Апостол Карамитев…

През 30-те години се слага началото на литературните гастроли на Мусолини в превод на български език. Не е задължителна пряката идеологическа връзка между избраните заглавия и фашистките постулати, а вероятно и липсата на такава не е случайна – така се подчертава широкият интелектуален периметър на автора. Полемиките около фигурата на Мусолини всъщност са най-малко литературни, но въпреки това тя заслужава да намери място в обзора на литературните взаимодействия между двете страни поне по две причини.

Първата е свързана с вълната от моди в литературата, изкуствата и дори публичното говорене, която съпътства възхода на Мусолини. Може да се твърди, че тя получава отзвук в България, обусловен предимно от извънлитературни фактори. Втората причина за нуждата от подробно разглеждане на този въпрос е фактът, че явлението Мусолини и съпътстващите го за България дебати са съществен катализатор за езикови и културни трансформации. По отношение на езика се имат предвид силно завишената му идеологизация и бързите промени в емоционалния и смислов заряд на редица актуални и тепърва оформящи се понятия като тоталитаризъм, диктатура, национализъм/фашизъм, сила, раса, класа, нация и т.н. Културата и стилистиката на говоренето в условията на режим също са интересен обект за наблюдение – както преди, така и след 1944 г. у нас. Впрочем, това важи и за Италия, която по времето на Мусолини в пълна степен осмисля значението на цензурата и деформираната информация.

В последвалите 1944 г. десетилетия съвсем очаквано присъдата над фашизма от страна на новата власт в България ползва всички подръчни канали за утвърждаване. Становищата на официалната политика са отдавна заявени и не претърпяват омекване, не допускат различно мнение, забраняват свободното движение на печатни произведения на негови представители. Списъкът на фашистката литература, подлежаща на изземване, включва родни и чуждестранни автори и на българската общественост е отказана възможността да може, дори от разстоянието на времето, да се уверява лично при желание в тяхната неблагонадеждност.

Не е изненада, че най-малко гласове на различието са били допускани в първите десет-петнадесет години след 1944 г. Става дума за различие спрямо официалната линия на издателско поведение, която след 1944 г. постепенно се втвърдява точно както подобава в условията на режим. Естествено, това важи на първо място за оригиналната писателска продукция. Именно с цел пропаганда преводната политика на младата социалистическа държава започва целенасочено да подбира външни заглавия, които легитимират вътрешните модели. Особено ценни на фона на руския монопол са определени западни текстове като италианските, защото те имат ореола на прогресивни проблясъци от един иначе „неконгениален” европейски регион. И понеже Италия може да предложи избор от такива текстове заради собствената си вътрешнополитическа ориентация и кипежи от ’40-те и ’50-те години, тези десетилетия също предопределят силно политизирания характер на преводната литература от този език у нас. На фона на присъствието на Италия в периодичния печат и в издателските каталози преди Девети септември не може да не направи впечатление доста резкият му спад в първите години след тази дата. Публикуваните италиански автори се броят на пръсти и по всяка вероятност тези публикации отчасти ползват инерцията на предхождащия период: например популярността на Верга или Д’Амбра, актуалността на Галеацо Чано или на автор като Едмондо де Амичис, който ще се окаже сред рекордьорите по брой преиздавания у нас. На фона на това затишие изненадващ е пробивът на италианската детско-юношеска литература, която играе ролята на свързващо звено и предотвратява прекъсването на традицията в италиано-българската преводна ритмика. Обяснението за това несъмнено се крие в нейния подчертано социален характер, преекспониран в духа на социалистическия реализъм и послужил за легитимиране на издателските решения. Същевременно е вярно, че всяко едно от посочените като детски произведения подлежи на многопластова интерпретация, съдържаща послания, които могат да бъдат отнесени към възрастната аудитория. Както тези, така и останалите преводи от италиански език от периода попадат в най-активното законотворческо време за преводаческото изкуство у нас. Тук се включва институционалната грижа за отглеждане на кадри, създаването на специализирани звена и изработването на практики за контрол на качеството, в по-късен етап планирането на набор от заглавия за превод в рамките на петилетен или по-дълъг период, бдителната критика на превода със съответната трибуна, предоставена от периодичния печат при неговия професионален престиж. Всички тези еволюционни стимули извеждат преводната продукция на качествено ново равнище, като това вероятно може да се твърди за преводите от всички езици. Различното в случая с италианската литература е яркото присъствие на политическия елемент както при подбора на заглавията и авторите, така и при ъгъла на интерпретация, възприеман от официалната критика. В същото време бавно си проправя път и гласът на различието, който се изразява във все по-видимото присъствие на произведения, неподвластни на официално наложената рамка или само формално каталогизирани като такива чрез изкуствено праволинейни критики и предговори. Възможно е отчасти това да се дължи на противоречивия характер на господстващия литературен и интелектуален режим. И все пак, говорейки за режим на диктатура, трябва да се имат предвид както цензурата и неумолимото придържане към политическата линия, така и някои положителни страни като централизирано наложената дисциплина, стандартите и процедурите в чисто практическо отношение, които ще създадат школа и ще направят легендарни имената на редица преводачи и редактори от колективи като този на издателство „Народна култура”.

Библиографската справка показва, че сериозното раздвижване се наблюдава от 1956 г. нататък. По отношение на преводната литература от италиански език първо настъпва количественият пробив. За съдържателно разнообразие, за наваксване на непростими закъснения в попълненията на преводната панорама ще може да се говори на един следващ етап от това своеобразно издателско „размразяване”, макар че заявка е подадена още през 1959 г. с превода на „Годениците” от Алесандро Мандзони. Така или иначе, новият сезон в преводната политика може да се счита за открит през 1956 г. с публикуването на „Писма от затвора” от Антонио Грамши. Като част от каталога на издателство „Народна култура” изданията по принцип се отличават с прецизен и професионален подход както към превода, така и към цялостното поднасяне на текста с редакторска и коректорска намеса, изрядна информация за печатните характеристики, обилни пояснения под линия, предговори, послеслови. Обективността изисква да бъде поставено ясно разграничение между идеологическия подбор и евентуалната цензура, характерни за периода, които освен това е нужно да бъдат доказвани във всеки конкретен случай заради разнородността си, и техническата страна на издателската и преводаческата дейност, която получава през 40-те и 50-те години мощен тласък на ниво регулация, централизирани изисквания и критерии, внимание към сектора от страна на държавните институции. Освен създадения „Кабинет на преводача” към СБП, който функционира като истинско ателие за формирането на професионални кадри в сферата на писмения превод, гилдията разполага още тогава с две солидни трибуни за дискусия – създаденото през 1948 г. сп. „Септември” и създаденото през 1957 г. сп. „Пламък”, които продължават да излизат до 90-те години и, съвсем без да изчерпват списъка с авторитетни тематични заглавия на литературна и критическа тематика, могат да бъдат използвани като показател за настроенията и тенденциите в рецепцията на италианската литература у нас. Наред с това от страниците им е видно приоритетното значение, което се отдава на превода като дейност и изкуство. Този процес на професионализиране се задълбочава постоянно и неговите резултати все повече се изразяват в обогатяването на издателското разнообразие, тематичността, а през 80-те години и съществен опит да се следват максимално близо и ритмично литературните сензации. Това се отнася за автори като Итало Калвино, Алберто Моравия, Чезаре Павезе, Джорджо Басани. Емблематичен пример в това отношение е сравнително бързият превод на „Името на розата” от Умберто Еко.

Италианските литературни произведения са предпочетени от авторитетни имена в нашите писателски и преводачески среди: от Константин Величков, Вазов и Кирил Христов през Фани Попова-Мутафова до Драгомир Петров, Николай Дончев, Георги Мицков, Валери Петров, Владимир Свинтила и още много други забележителни интелектуалци, преводачи, критици. Благодарение на тяхното вещо посредничество Италия успява да предостави ценни стимули за развитие на българската интелектуална почва, допринасяйки за преодоляването на нейния провинциален характер. Същевременно е интересно да се отбележи, че издателският избор през годините класира авторите по начин, който невинаги отчита същинската им художествена стойност и в някои случаи вероятно би изненадал италианските литературоведи. Разнообразието от преводачески и интерпретативни казуси, които появата на дадения автор у нас е предизвикала, невинаги е пропорционално на неговата важност в диахроничен план. Не е изненада за сметка на това огромното закъснение при появата в български превод на класически автори, считани за задължителни във всяка уважаваща себе си приемаща култура – то се обяснява с обстоятелства от исторически и политически характер, които извиняват редица разминавания.

Направеният обзор извежда на първо място заключението за основната роля на политическия фактор при избора и приема на определен италиански автор в България. Романтично-патриотичният патос на следосвобожденския период, будителският стремеж за компенсиране на изостаналостта, династическото сближаване с Италия и с фашистката идеология, социалистическият реализъм имат конкретни последици за текучеството на италиански заглавия в български превод. През 30-те години ефектът от това е стимулиращ в количествено отношение, докато след Девети септември дава възможност за интересни наблюдения относно модалностите на пробив и оцеляване, които възприема преводаческият стремеж за плурализъм и свободен избор. Оказва се, че преводът не по-малко от авторското творчество е повод за преследване и очерняне, че той също има своята дисидентска фунция и че вдъхновява креативни подходи за промъкване през решетките на цензурата, които увеличават стойността му. На фона на това изпъква деформиращата сила на властващите идеологии без оглед на тяхната окраска, която достига до смехотворност в изместването на акцентите в начина на възприемане на авторовите послания. Силно видима е също така функцията на образец, която редица италиански автори са имали в националните ни творчески среди.

Когато става дума за образци, не бива да бъде пренебрегвана чисто текстовата страна на италианския литературен модел в неговото многообразие. Без изключение и без оглед на тежестта им авторите са ценна школа както за поколенията си читатели, така и за поколенията преводачи. Огромен е пътят, извървян в качествено отношение
от представителите на това ключово звено от веригата, по която пътува чуждоезичното произведение до нас. Като специалисти по език, чиято популярност на ниво обучение не е от максималните за страната, те заслужават признание за равностойното съревнование, което провеждат с колегите си, занимаващи се с по-„влиятелни” чужди езици.

----------------------------------------------------------------------

© Дария Карапеткова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024