Ще започна този отзив с първото изречение от предговорните думи на Георги Цанков към книгата: „Истински подвиг е решението навеликолепната литераторка Евелина Белчева да предложи навниманието на читателите най-съществените страници от огромните дневници на академик Петър Динеков, посветени на периода след
политическата промяна в България, започнала от 1989 година“. Едва ли е нужно да припомняме каква фигура е акад. Петър Динеков (17.10.1910 – 22.02.1992) – бележит литературовед, историк, археограф, критик, фолклорист и популяризатор на постиженията на българската наука и култура, оставил след себе си огромно научно и документално наследство, многобройни ученици и последователи. Все пак: научната му кариера започва през далечната 1938 г., когато става асистент в Катедрата по славянски езици в Софийския университет. През 1941 г. е избран за доцент, а четири години по-късно и за професор в Катедрата по българска литература, на която е ръководител в периода 1960 – 1979 г. Чете лекции по история на старата българска литература (1941 – 1979), история на българската литература през Възраждането (1944 – 1979), български фолклор (1945 – 1979) и история на руската и полската литература (1944 – 1945). Ръководител на Секцията по българска литература
до Освобождението в Института за литература при БАН от 1948 г., директор на Института за фолклор при БАН от основаването му през 1973 г., а от 1980 г. и на Кирило-Методиевския научен център при Академията. Чл.-кореспондент на БАН от 1947 г. и академик от 1966 г., а от 1955 г. е член на Международния комитет на
славистите. В периода 1962 – 1964 г. е зам.-ректор на Софийския университет. Води и „Кръжока на проф. Динеков“ по старобългарска и възрожденска литература и по български фолклор от 1952 г. до пенсионирането си като професор в Софийския университет. През 1972 г. е удостоен със званието народен деятел на културата.
И, разбира се, зад това сухо хронологизиране се крие още много: многобройни статии за периодичните издания в. „Литературен глас“, в. „Литературен фронт“, в. „Вестник на жената“, сп. „Глобус“, „Българска мисъл“, „Златорог“, „Славянски глас“, „Септември“, „Литературна мисъл“ и др.; редакции, предговори и коментари към
отделни издания и/или събраните съчинения на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски, Петко Славейков, Иван Вазов, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Йордан Йовков, а също и произведения на полските класици Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Болеслав Прус, Юлиан Тувим, Владислав Броневски, Мечислав Яструн, Константин Галчински и др. Към широкия спектър от научни проблеми, с които се занимава, можем да прибавим и несекващия му интерес към съвременната българска литература – публикува статии, научни изследвания за творчеството на Елисавета
Багряна, Никола Вапцаров, Емилиян Станев, Николай Хайтов, Йордан Радичков и др. Пише биографични статии за университетските си преподаватели проф. Любомир Милетич, проф. Александър Теодоров-Балан и проф. Йордан Иванов, в които има и голяма доза мемоаристика. След смъртта му огромната му лична библиотека от 14 296 заглавия е дарена от сестра му на Пловдивската народна библиотека в изпълнение на неговата последна
воля (след специализациите си във Варшава и Краков, от 1936 до 1938 г. е учител по български език във Френския колеж в Пловдив и прекарва дълги часове в четене на книги в Народна библиотека „Иван Вазов“).

С книгите на енциклопедиста П. Динеков израстват поколения български филолози, а сред най-известните му монографии можем да посочим: „София през XIX век до Освобождението на България“ (1937), „Първи възрожденци“ (1942), „Българска народна поезия“ (1949), „Стара българска литература“ (ч. I и II, 1950 и 1953),
„Литературни образи“ (1956), „Български фолклор“ (т. I, 1959), „Възрожденски писатели“ (1962), „Литературни въпроси“ (1963), „Историческа съдба и съвременност“ (1972), „При изворите на българската култура“ (1977), „Между фолклора и литературата“ (1978), „Похвала на старата българска литература“ (1979) и др.
Настоящото заглавие „Петър Динеков. Записки от „Прехода“ се появи през 2020 г. в ИК „Огледало“ изключително като дело на Евелина Белчева (разчитане на ръкописа, подбор и съставителство), която работи всеотдайно и безкористно в сферата на литературния архив от дълги години (да припомним редакторската й работа със
събраните творби на Блага Димитрова и на тома „Блага – така я помним“, монографията „Яворов – между драмата и театъра“, трилогията й за критика и стопанин на „Златорог“ Владимир Василев и др.). Подзаглавието „Книга първа. 17 октомври 1989 – 17 октомври 1990 г.“ говори за продължение: Динеков почива на 22 февруари 1992 г.
Сред немалкото критически текстове на Ев. Белчева в ЕС „LiterNet“ на 15.07.2013 г. се появява „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“, който започва така: „Самотни в нашето време“ – текст под този наслов професор Динеков обмисля в последните години на живота си.
Трагичните въпроси за интелектуалеца и политиката, за писателя и властта в разделното време след 1989-та година все повече тревожат мисълта му, терзае го съдбата на личности, живели винаги в междувремие и останали самотни – цял живот на ръба между отминалото и още недошлото време“. Следват интересни текстове за архиви в следващите години: „Тетрадките“ на проф. Петър Динеков – културна история в личности, образи и сюжети“ (6.07.2014 г.), „Битката на племенницата за Яворовите архиви, или „Синдром на войнстващия наследник“ (част от книга за съдбата на Владимир Василев, 1.10.2018 г.), „Ударихме й брадвата! Или случаят с книгата за Багряна – в дневниците на Петър Динеков и Борис Делчев“ (16.01.2020 г.), „Ще се чуем по-късно…“ (текст, който обяснява благодарствените думи в началото на книгата на Ев. Белчева „На възрожденеца академик Иван Радев за безрезервната подкрепа на изданието“ и който е In Memoriam за Иван Радев, починал в края на 2020 г.; 18.01.2012 г.) и др.
Покрай критически текстове (включително и на Ев. Белчева), свързани с предишни публикации на дневниковите записки на Динеков, прочетох и тази на Николай Аретов – „Георги Цанев и Ефрем Каранфилов в дневниците на Петър Динеков“ (Библиотека, ХХІІІ (LXII), № 1, 2016, с. 105-113). Ето какво посочва той в началото: „Те представляват 297 тетрадки, номерирани от автора и водени от 1933 до 1937 г., след това прекъснати и възстановени с единичен запис от 1958, като редовното писане на записките продължава през 1962 и продължава практически до края на живота му през 1991 г. Публикуваната засега част стига до 1967 г. По волята на автора тетрадките са съхранявани от проф. Стефана Стойкова и предадени на Националната библиотека петнадесет години след смъртта на му“. За разлика от излязлата през 2015 г. книга със „записки“ на акад. Динеков от издателството на НБ „Св. св. Кирил и Методий“ „Дневници. 1933 – 1992. Т. 1: 1933 – 1937; 1958 – 1966 “ (съст. Асен Георгиев), останала почти незабелязана, днешната – записките му от началото на „прехода“, не е обговорена със съответните обяснителни бележки, като изключим предговора на Г. Цанков и „Пост фактум“-а на съставителката, където тя казва: „Записки от „прехода“ са предназначени за по-широка публика, това не е академично издание“. И по-натам: „Най-важното качество на текстовете е тяхната документалност и автентичност – „спомени от деня“. (Г. Цанков допълва в предговора си: „Дневниците“ на академик Петър Динеков са най-ценни именно заради неговата толерантност.“) „Спомени от деня“, без „необходимата дистанция и опит във времето“, затова и повече „политизирани“, отколкото насочени към културата и нейните творци. Все пак онова, което изследователите са забелязали в преди това публикуваните му „записки“, присъства и тук (изключвам негативни и злонамерени, политизирани изказвания и текстове, чиято цел е очернянето и политизирането му: по повод първия том се говори за „левите възгледи“ на академика, търсят се доказателства за неговата „колаборация“ с властта, оспорват се негови заключения и пр.): внимателен, дори педантичен хроникьор на артефакти, творци и събития през огромен период от време, автор скромен, без самоизтъкване и изява на егото си, без да позволява битовото и дребното да надделее над духовно значимото, без да говори за непосредствената си изследователска работа, неконфликтен и толерантен, непартиен (интересен е паралелът, който Н. Аретов прави между три безпартийни фигури на литературоведи и критици в спомената си статия – Георги Цанев, Ефрем Каранфилов и Петър Динеков), дистанциран от хората на „върха на политическата пирамида преди 10 ноември“, въпреки че имал близки отношения с доста от тях (както забелязва това и издателят му Пламен Анакиев).

Да се върнем към подзаглавието на тази книга със записки – „Свидетел на своето време“ – това е всъщност заглавието (продължено с изречението „В бездната на една невъзможна „утопия етика“) на целия Послеслов на Ев. Белчева към настоящото издание (публикувано в е-списание в областта на хуманитаристиката Х-ХХI в. год.
VIII, 2020, брой 18; ISSN 1314-9067 https://www.abcdar.com ). В своя обемен и мотивиран текст авторката казва почти всичко, свързано с този жанр – проблеми, автори, мотивация, резултати. На четвърта корица на книгата е поставен цитат от съставителката, който е изчистен вариант на следния абзац от статията: „Кой има право
да пише спомени? – Големият творец, големият учен, големият общественик и политик – пише Динеков – „геният“, да употребя това неточно и несигурно определение, може да бъде центърът, длъжен е да разкрива себе си, да следи собственото си развитие, да задоволи интереса на обществото, на читателите към неговата личност „Български културно-исторически времена и нрави“ – това е едно от възможните заглавия, което обмисля авторът. Това заглавие поставя акцент върху характера им на „културна история в личности, образи и сюжети“. След което, верен на себе си, той отново се връща на скромното и непретенциозно: „Свидетелства за (на) времето...“, с което навежда на мисълта за друго възможно заглавие, вече не на Динеков: „Свидетел на
своето време“ (следващите два абзаца от 4-та корица са също варианти на части от тази статия и макар да влизат в ролята на пи ар към изданието, са точни, лаконични и характерологични за акад. П. Динеков и неговото дело на „строител на българската култура“, сп. проф. Св. Игов, и „фигура на континуитета“, сп. проф. Елена
Михайловска).
Като се дистанцираме от „Дневници. (1933 – 1992)“, които са познати на специалисти и на относително не толкова широк кръг четящи, ще обърнем внимание на томчето със записки на акад. Динеков от периода 1989 – 1990 г. То започва почти месец преди 10 ноември 1989 г. („Тетрадка № 274“) и завършва със записка от датата 21 октомври 1990 г. („Тетрадка № 284“); „тетрадките“ са 11 на брой, номерирани от 274 до 284. В началото е отбелязано: „Първият ден от моята осемдесета година“. Сякаш идва време за последна житейска и творческа равносметка. Академикът ще почине на 22 февруари 1992 г., но публикуваните му тук записки от първата година на „прехода“ и днес звучат актуално и поразяват с пророческите си проблясъци и мъдрост. Неслучайно
Ев. Белчева завършва последната страница с неговата рождена дата, с която започва този Дневник – 17.10.2020 г., като посвещава книгата на 110-годишнината от рождението на акад. Петър Динеков. В началото на изданието е и единствената снимка вътре – двамата академици – Дмитрий Лихачов и Петър Динеков в приятелски разговор от 1977 г. (личен архив на Румяна Савова). Насловът от стихотворението на Борис Борин (с последни стихове „Я вижу как Иуда вырастает / из никому ненужного Христа.“) и извадката от Дневника: „Всичко така се е политизирало, че виждам – и моите бележки напоследък се политизираха. А това не е добре – най- малко политиката трябва да има място в тях. 24 май 1990 г., четвъртък“ (с. 151 от книгата) са достатъчно ясни и прозрачни за смисъла на страниците, които следват.

И размисли на Динеков по повод жанра дневник, неговата мотивация. В „Тетрадка № 276“ (с. 40) по повод излезли томове с дневници на полски писателки авторът пише:
„Нашите писатели пишат ли дневници? Може би някои пишат. Симеон Султанов ми е казвал: „Помниш ли своя проект да напишеш една книга за… (дори сега  не си спомням за каква книга ставаше дума)… Записал съм го в дневника си“.
Блага непрекъснато записва у дома, на гости, по събрания и срещи, в сладкарниците всички важни или интересни разговори, но това не са дневници, а само бележници, които утре могат да й послужат в творчеството. Дневникът все пак има свои жанрови особености, той се поддържа в някакви определени общи или
индивидуални форми. Трябва да се съжалява, че у нас почни не съществева този род литература“.
Едва ли някой е очаквал дори и най-големите интелектуалци на епохата да бъдат еднозначни и праволинейни в преходни времена и всеки от нонфикшъните в България и по света го доказва. Динеков е преживял нещо подобно вече, посреща поредната обществено-политическа промяна на достойните 80 години и противоречивите чувства, с която я посреща, личи в тези лични записки. 30 години след преврата от 10 ноември 1989 г. е лесно да се дават квалификации и оценки. Но „преходът“ в движение, аморфен и неуловим, неразбираем за редовите хора, е регистриран тук като наратив на една „фигура на континуитета“ (Елена Михайловска), фигурата на акад. Петър Динеков, която споделя своя „личен духовен опит“, прерастнал в „надличен“, в „свръхбитие“, във важен „изворов материал“, който „по презумпция е много ценен, като си представим само с какви хора го е срещала съдбата. „Жива история“. (Евелина Белчева). И важното тук е, че „не съществува нищо, ако не е било записано“. „Времето е документирано, археологизирано.“ (Ев. Белчева)
Наративът на П. Динеков е фрагментиран, допълнително редуциран в изданието, за да остане същественото, важното за преходната епоха – като лично отношение и оценка. И независимо от това дали сме съгласни, или не сме с изнесеното от автора от позицията на днешния ден, трябва да знаем, че истината и персоналната оценка ще бъдат дадени по-късно от хората (специалисти в различни области на хуманитаристиката, но и от по-широка аудитория четящи хора), които ще ползват тези архивни единици („Неслучайно тетрадките са били предназначени за Историческия архив“, подчертава съставителката.) В датираните изповедни фрагменти ще срещнем широк кръг интелектуалци, поети и писатели, критици, политици, общественици, някои от които през дистанцията на десетките години бяха обявени за противоречиви фигури или отречени, други – за новите „строители“ на България, а трети – просто забравени. Динеков не предава черно-бели портрети и не заклеймява. Опитва се да разбере – явлението, човека, постъпката му, поведението и мястото му в новите обществено-политически условия, като прави уместни паралели с неговото минало, но на основата на морална, литературна и историческа интерпретация. Почти никога не позволява на егото си надделее над здравия разум, политическите му (леви) пристрастия (да напомним, че е безпартиен) да определят облика на дадено събитие или личност. Ще изброя някои от личностите, които академикът споменава в директни контакти или индиректно: Елена Михайловска, Блага Димитрова, Йордан Василев, Радой Ралин, Тончо Жечев, Дамян Дамянов, Румяна Узунова, Стоян Илиев, Радичкови (Йордан и Сузи), Богомил Райнов, Божидар Божилов, Здравко Чолаков, Михаил Василев, Димитър Методиев, Йордан Йотов, Христофор Тзавела, Благовест Сендов, Петър Младенов, Георги Джагаров, Тодор Живков, Добри Джуров, Станко Тодоров, Людмила Стефанова, Георги Мишев, Александър Геров, Вера Мутафчиева, Милена Цанева, Невена Стефанова, Илинда Маркова, Надежда Драгова, Лада Галина, Елит Николов, Есто Везенков, Стефан Ангелов, Иван Динков, Константин Павлов, Георги Тахов, Младен Исаев, Михаил Бъчваров, Николай Тодоров, Здравко Петров, Исак Паси, Кольо Севов, Добри Жотев, Левчеви (баща и син), Любомир Стаматов, Дойно Дойнов, Пантелей Зарев, Атанас Натев, Тереса Домбек (Полша), Елка Константинова, Едвин Сугарев, Кирил Кадийски, Михаил Неделчев, Николай Кънчев, Климентина Иванова, Петя Асенова, Елка Бакалова, Владимир Топенчаров, Нешка Робева, Кирил Василев, Андрей Сахаров (Русия), Дмитрий Лихачов (Русия), Георги Борисов, Владимир Зарев, Георги Величков, Ивайло Дичев, Стефан Продев, Тодор Ив. Живков, Надя Попова, Веселин Андреев, Христо Радевски, Марко Ганчев, Стефан Гечев, Надежда Станева, Филип Боков, Борис Борин (Русия, вж. поетичното мото в началото на книгата), Петър Увалиев (Лондон) Дора Валие (Лондон), Чавдар Добрев, Юлия Кръстева (Париж), Цветан Тодоров (Париж), Петър Горянски, Чавдар Кюранов, Валери Петров, Андрей Луканов, Илчо Димитров, Александър Фол, Петко Симеонов, Георги Пирински, Найден Вълчев, Димитър Аврамов, Юрий Лотман (Русия), Недялко Йорданов, Желю Желев, Петър Берон, Копринка Червенкова, Веселин Бешевлиев, Стефка Стойкова, Лиляна Грашева, Чавдар Кюранов (и съпругата му Искра Панова), Георгий Гачев, проф. Мозер (Вашингтон), Васил Пундев, Христо Огнянов, Владимир Голев, Светла Ракитин, Борис Спасов, Стефан Дичев, Костадин Кюлюмов, Атанас Наковски, Петър Велчев, Мария Калчева, Розалия Ликова, Румен Димитров, Ханс Магнус Енценсбергер (Германия), Любомира Парпулова и проф. Грибъл (САЩ), Иван (Ванче) Михайлов (Рим), Никола Попов, Александър Шурбанов, Дина Станишева, Иван Методиев, Виктор Вълков, Булат Окуджава (Русия), Ориана Фалачи (Италия, САЩ), Чеслав Милош (Полша, САЩ), Алена Максова (Прага), Адам Михник (Полша), Аксиния Джурова, Атанас Мандаджиев, Кирил Топалов и др. (да кажем само, че представянето на имената по-горе е доста хаотично и парадоксално като подредба на твърде различни/противоположни личности една до друга). Цял един паноптикум от имена на хора, оставили своя личен и обществен отпечатък върху две епохи. От позицията на своите достойни 80 години и богат интелектуален опит Динеков прави удивително точни и обективни характеристики на важните фигури от прехода – интелектуалци у нас и зад граница, както и старите/новите политици. Разбира се, списъкът с личности, с които авторът общува или има индиректна връзка, съвсем не е мартирологичен – всеки един от тях е описан в движение, променящ се съобразно с бързо течащото историческо време спрямо реалното, портретните скици са по-скоро ескизи по повод и с категорични оценки. Авторът е вътре във врящия обществено-политически котел, в самия идеален център на столицата; ще го видим на постоянни срещи в различни заведения – Писателското кафене – „Тихия кът“ („Сивото поточе“), „Спортна среща“, „Кристал“ и под., по време на разходки из централните улици, площад „Славейков“, около „Александър Невски“, в Бояна, на представление в Народния театър, на концерт в зала „България“, на заседания, събрания и избори в БАН, в ПЕН-клуба, в редакции и на редакционни колегии, на вечери у Лилов, Радичкови и др., в разговори (и по телефона) с творци и политици, „вторниците“ на Динеков и компания, вкъщи, пред телевизора („18 ноември 1989, събота. … Във вечерните предавания по телевизията включих кадри от днешния митинг на площад „Ал. Невски“. Наистина огромен.“; „22 декември 1989, петък. Цяла вечер нашата телевизия предава съобщения и картини от събитията в Румъния – режимът на Чаушеску е свален.“, сеансите на Кашпировски). И както всеки редови българин от началото на прехода чете непрекъснато вестници и списания (освен чисто професионалните, чете и такива, които се роят като гъби след дъжд по това време, като особено ценни са наблюденията му върху в. „Демокрация“ и Йордан Василев; и все пак: „Общуването с хората ми омръзна, почвам да предпочитам общуването с книгите.“ от 15 ноември 1989 г., с. 34), но също така участва в обсъждането на „турския въпрос“, съдбата на номенклатурата от близкото обкръжение на Т. Живков, тревожат го раздорите и приспособленчеството, гьонсуратлъкът в писателското съсловие („11 ноември 1989, събота. Със Стоян Илиев в писателското кафене. Препълнено. В „Тихия кът“ две големи групи, сякаш са събрани на заседание. Едната е около Димитър Методиев, другата около Джагаров. Чудя се – тези хрантутници на Живков как имат куража да се явят пред обществото…“), изборите в Академията, първите демократични избори в държавата, корупцията, деморализацията.

Продължава да работи активно, но възрастта му и динамиката на епохата си казват думата – влиза в болницата в Лозенец, а след това в санаториума във Владая (от 19 март 1990 г., „Тетрадка № 279“). Едва ли човек, преживял на зряла възраст тази първа преходна година, няма да си припомни целия този обществено-политически и битов
драматизъм, промяната, настъпила с човека, в неговите записки – тук са двигателите на този преход, тук е и неговият бекграунд, забелязан в детайли от Динеков. Но да припомним – той е „фигура на континуитета“, така че очакващите страниците с падането на Т. Живков на 10 ноември 1989 г. да прозвучат фанфарно, ще останат
разочаровани. Той знае, че не там е „заровено кучето“, набляга повече на отзвука на „най-голямото събитие през последните години“ в съзнанието и поведението на неговите приятели, колеги и обикновени хора. А то е нееднозначно, парадоксално, противоречиво, но едва ли изненадващо за Динеков; познава истинските и достойни личности и цени, че те не се променят; в същото време не пести критиката за хора, които са конвертити, продажни, интриганти и неморални – както в науката и литературата, така и в живота и политиката. Ще спестим тук имената им и оценката на академика, а тези страници несъмнено са, меко казано, интересни.
Най-многобройни са записките му, свързани с Блага Димитрова и Йордан Василев (естествено, защото Блага и творческата й съдба са му особено близки и пише за нея доста още в предишните си Дневници, от 1965 г., макар и както тук, не толкова еднозначно). И все пак не мога да не цитирам няколко произволни реплики-оценки от
книгата: „Никога не съм имал добро мнение за характера на Младен Исаев. Вярно е – участвал в Септемврийското въстание, съден с Вапцаров, това не бива да му се отрича.
Но заедно с това от 50 години наблюдавам толкова много лекомислени прояви – и в частния му живот, и в гражданското му поведение, че не мога да не се възмущавам“ (с. 48); „Уви, такава е съдбата на една партия, която 45 г. държи властта, създала е тоталитарен апарат, безправен режим и независимо от някои положителни неща, които е направила, нанесе дълбоки поражения от морален, политически и икономически характер. И сега трябва да плаща – и да наблюдава как я напускат нейните членове, някои шумно и безобразно като Джагаров, други – мълчаливо като Таня Натан.“ (с. 139); „Когато мисля за хаоса, в който навлязохме, съжалявам за двама приятели – Блага и Йордан Радичков – че си губят времето с предизборни обиколки и речи из страната.
Писателите губят най-важното – своята независимост на мислене и действия, своята морална свобода.“ (137); „[Богомил Райнов е получил инфаркт] Б. Райнов минава за твърд и суров, издръжлив човек. Безспорно – много работи; в това отношение е наследил една семейна черта – трудолюбието на баща си. Но вероятно и доста „преживява“ – колкото да е твърд: люшкане от една позиция към друга; получаване на задачи отгоре – да удари едно или друго „опасно“, „неофициално“ схващане; атаки срещу собствения си баща (сам ги признава в „Тютюневия човек“), комбинации, които му осигуряват власт, влияние, средства и т.н. Всичко това не може да не се отрази и върху един здрав организъм. А е и културен, и способен, и даровит, но характерът може да изпорти всичко…“ (с. 22); „Говорихме дълго за Тончо [Жечев], за характера му; комунист, който е религиозен; син на богато семейство, а като комсомолец е ходил да масовизира текезесетата. От друга страна, по време на унгарските събития си върнал партийния билет. Хуманен и добър, но също себелюбив и властолюбив, небезразличен към парите. Готов да си мени позициите…“ (с. 24) и т.н.

Споменахме за толерантността в записките на Динеков, но трябва да допълним и това, че той подчертава своя „индивидуализъм“ (отказва да участва в политически акции и подписки, но подписва предложената му от Н. Кънчев подписка за реабилитацията на Георги Марков; „Накрая останахме двамата с Добри Жотев. Той ми
казва: „Отдавна съм в партията, но винаги, при всички случаи съм се чувствал единак“. А аз за себе си добавям, че съм „индивидуалист“ и затова съм отказвал да бъда партиен член“., с. 52), безпартийност, че не подкрепя никаква партизанщина и религиозен фанатизъм („Опозицията се кълне в черквата; днешният брой на „Демокрация“ прилича на „Църковен вестник“. Още по-интересни са ходовете на Комунистическата партия:
официално в „Дума“ бе отправена покана към партийните членове да присъстват на богослужението в храма „Ал. Невски“ на площада…“, с. 126). Както и естествената скромност на автора по отношение на собственото си его (не приема предложението за учредяване на стипендия на негово име по случай 80-годишнината му от Любомира
Парпулова-Грибъл и проф. Грибъл от САЩ), способността да селектира значимото от дребно житейското, битовото, да бъде визионер и прогностик (чете размисли на акад. Жан д’Ормесон: „Свободата – това е кръст, свободата – това е постоянна отговорност. Съкровище, което трябва щателно да се охранява. Да бъдеш свободен е значително по-трудно, отколкото роб. При това свободата никога и от нищо не е гарантирана“, с. 37). И не по-малко важното – неговият хуманизъм, етичност („Все пак обикновеният човешки морал е задължителен за всички.“, с. 153), тревогата за конкретния човек („За съжаление, в състоянието, в което се намира (започнала е вече 98-та година), Багряна се нуждаеше повече от болногледачка, отколкото от секретарка. […] Настъпва краят на една от най-забележителните фигури в българската литература, най-голямата българска
поетеса. Въпреки че в дългия си живот Багряна е срещала и трудности, и нещастия, нейният литературен път бе блестящ и път на ярка звезда.“, с. 128) и човечеството като цяло, за натрупаната у хората омраза и ожесточение (по отношение на т.нар. Народен съд: „Аз лично винаги съм го смятал жесток и несправедлив; помня и разговорите си с бившия главен народен обвинител, по-късно – като български посланик във Варшава – той самият признаваше тази жестокост“, с. 221). И това са особено важни качества за книги, които документират времето – в случая кризисен/преходен исторически период. Популярността на споменно-мемоарната литература, на дневниците (или най-общо нонфикшъните) на големите личности не идва от клюката и нездравия интерес на
жълтата вестникарска публикация. Както и при други книги от този жанр хронологизирането на времето минава през авторефлексията и рефлексията при отразяването му, при избора на спомен или случка и действие, коментара им, като в случая често границата минало – настояще – бъдеще е полузаличена, но често се
реактуализира по различни линии, свързани с политика, литература, изкуство. Срещаме се с един силен, безкомпромисен характер, устоял в годините на три епохи.
Все пак защо четем с интерес подобни книги? Може би защото в тях времето е изразено особено отчетливо, честно и обективно. Или както пише Пламен Дойнов: „Но нека по-добре да отбележим кога се постига стойностното спомняне върху листа.

Според личното ми досещане: когато честно се тематизира драматичното несъвпадане между исторически период и биографично време – диалогичната разтерзаност между голямата история и конкретен човешки живот, постигането на съзнание, че съществуваш в три или две епохи едновременно – Третото българско царство, Народна република България и Република България – не можеш да избягаш от границите между тях, които се превръщат в твои вътрешни граници“. („Литература 2001: година на преговаряне“, в. „Литературен вестник”, бр. 23, 12.06.2002 г.)
Ще завърша с една записка от Владая, 25 март 1990, неделя. „В „Лит. фронт“ е поместено краткото стихотворение „Докато чакаш“ от гръцкия поет Йоргос Христоянис, превод на Стефан Гечев:
Докато чакаш да постигнеш съвършенство,
думите ще променят значението си;
ще избелеят багрите,
ще онемеят звуците,
идеите ще се превърнат в лозунги,
девойките ще се превърнат на старици.“
Не казва дали му харесва, но съм сигурен – да.
Очакваме следващата книга втора със записки от „тетрадките” на акад. Петър
Динеков в съставителство на Евелина Белчева. От края на октомври 1990 г. до вечерта
на 21 февруари 1992 г., часове преди да почине.

---------------------------------------------------------------------
Петър Динеков. Записки от „прехода“. Разчитане на ръкописа и подбор Евелина Белчева. ИК
„Огледало“, С., 2020.

---------------------------------------------------------------------

© Евелина Белчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022