Писмо от душата

Питам душата си: „Как ме намери?“
Тя упорито мълчи. И ме гледа. Директно в очите, някак особено.
Сякаш иска да каже: „Ти знаеш. Търси!“
Но аз знам, че не мога да знам толкова сложни загадки.
И питам отново: „Кажи, откъде си дошла?“
Моята собствена, упорита душа, ме гледа с лек укор.
И отново мълчи.
А в главата ми нещо трепти. Неясно, мъгляво, безтегловно и странно.
Сякаш някой опитва да рисува картина. На най-неподходящото място.
Напук на душата си, млъквам и аз.
Ставам камък, онемял от упорство.
Пред очите ми танцуват лъчи.
Някъде много дълбоко, докъдето не мога да стигна, музика непозната звучи.
Стискам камъка, опаковал въпросите.
Искам да питам.
Дано се смили тази моя надменна душа!
„Моля те, покажи се! Къде си се скрила? Докога ще ме оставяш сама?“
Някак внезапно, се появява.
Чувам в ушите си звън.
Очите непонятни картини долавят.
И съзират крилати слова.
Запъхтяна, търся листче хартия и молив, да се втурне готов.
Тя – душата, прекрасната моя, решила да ми напише писмо...

Космичните огледала

Сама съм.
Дъхът ми се разбива в тишината.
Празна стая.
Само пулсът на сърцето отброява миговете на живот.
Усещане за нетипично състояние.
Без спомени. Без бъдеще.
Едно присъствие в мига.

Огледало, от което две очи бодат.
Като кинжали впиват се в душата.
И мълчат.
Попивам в тях.
Безмълвно приближавам.
Отсреща – другата върви към мен.
Като магнити се привличаме.
Не разсъждавам.
Възможно е да го направи тя.

Огледалото разгръща същността си.
Пречупва се, обгражда ме в стени.
Аз и другата се умножаваме.
Една към друга, като омагьосани, вървим.
Коя от всички съм? Каква огромна стая...
Опитвам себе си да събера.
В безброй вселени мислите се разпиляват.
И обитават всичките тела.
Вървя... Парчетата от мен се движат също.
Пресичат се в невидими стени.
Дъхът ми в огледалото се блъска.
Мъгла дели ни.
Търсим се с невиждащи очи.

Всяка в своя свят се изявява.
Ликува, страда, опитност гради.
Понякога въздишките долавя
на другите. И пита се защо боли...
А някой път, докосната от радост непонятна,
готова е да полети.
Коя от всички ни реално съществува?
Или едно сме в много светове?
Играещи различни епизоди от сериал „Очи в очи“?

Дъхът ми с пулса на сърцето се събира.
Огледалата се топят, докоснати от онемяла тишина.
Вселените раздалечават длани вплетени.
Загубвам частите на своята душа.
Едно съм с настоящето. Със себе си.
С живота си в познатия ми свят.
Сама съм. Стаята е празна.
Ала съм по-различна чрез видяното
в космичните огледала...

За да ме имаш...

Плени ме, ако искаш да ме имаш!
Грабни душата ми със дива страст!
Да нямам миг покой, да нямам мира,
към теб да полетя като в несвяст.
Защото любовта е непонятност,
разтърсваща ни като летен гръм,
разбуждаща душата ни заспала,
погубена на делника в праха.
Поискай ме по начин завладяващ!
Накарай ме след теб да полетя.
Защото уморих се да угаждам,
слуга да чувствам своята душа.
Умея толкова неща да правя.
На другите отдадена безкрай
забравих любовта на що ухае.
Превърнах се в несбъдната мечта.
Ако ме искаш, трябва да се бориш,
да ми покажеш обич със лице.
Повяхнах да играя сложни роли,
в които личността не се брои.

* * *

Не знам звуча ли странно и абсурдно,
но знам, че жива съм и искам много -
не просто някой в длани да дундуркам,
а той за мен да реже хоризонта.
Душата ми в зорница да превърне,
огряваща небето необятно.
И сам да построи за мене пътя,
по който да ме тласне като вятър.
Защото любовта е нестандартност –
не искаща, а даваща без мяра.
За да ме имаш, трябва да ме грабнеш,
забравил себе си, превърнат в пламък!

Носталгия

Нощна светкавица. Тътен прорязва небето.
Ехото жалостно тръгва – бездомник в нощта.
Малки светулки кръжат до несвяст над пътеките.
Тревата ухае, пропита с непонятна тъга.

Чужд континент. Непознати човешки порядки.
Изпразнени улици. Зад прозорците – тайнствен живот.
Жадувам общуване, но само на птиците радвам се.
Говоря с дърветата. И мечтая – за роден простор.

Гърми... И накъсва на дребно душата ми.
Парчета от нея прелитат – като птици в нощта.
Дъждът е наблизо. Но дали ще измие той раните?
Едва ли! Дълбоки са, трябва им много вода.

Светът се смалява. Едва ли не, влиза ми в дланите.
Дали да го грабна и здраво да стисна юмрук?
А после, да пускам по малко от него през палеца,
докато намеря към себе си правия път?

Мълчи тишината. Небето отдавна помръкна.
Последни светулки прелитат в самотен захлас.
Отмина дъждът, недостигнал до прага ми, някъде...
А пустите улици броят само светли петна.

Да, само на лампите светлите дири пресичат се
с тъмните сенки на стари дървета в нощта.
Това е... Самотна реална илюзия!
Една много приказна, но фалшива за жалост, мечта...

------------------------------------------------- -------------------------------------------------------------

© Калина Томова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021