За разпиляната ни компания

Детството ми – обикновено,
по джапанки, през алеите с кестените
до хлебарницата отсреща,
нá ти, гадино мръсна, че береш джанки
в нашия двор; хайде, качвай се,
вечерята е готова; не мога сега,
луната изгря, има още котки за хващане, още
страшни приказки. За утре
сме разчертали тайните планове:
забранено е да се ходи до пазара,
далече е. Билет за трамвая –
4 стотинки, билет за тролея –
6 стотинки, въпрос на принципи
беше, естествено,
да не се дупчи.

Пред кварталното магазинче

Привечер пред кварталното магазинче
с бира в ръка – двама от тях са по анцузи,
един е по къси панталони и още двама
са по костюм, преметнали през рамо
саката си, като днешен банален улов.
Брадясали са. Космите дружно пробиват
гладката офис-повърхност и връщат
лицата към джунглата.
Говорят за футбол, за политика,
нищо обвързващо.
Смеят се, помагат на думите си с ръце.
Тишината се раздвижва от жестовете им, здрачът
е пропълзял до магазинчето,
но още се крие в сенките, души
неоновия му надпис отдалеч.
Липите издишват жегата.
Момичето се е облегнало на лакти върху тезгяха,
пълни по някоя и друга чаша и я подава.
Разсеяна е. Невидима е. Неразличимо мълчание
от компанията. От време на време обаче
тя се разсмива на някой виц и
през очите на петимата
минават факли. Лято е.
Всеки бърза да забрави това,
което ще помни завинаги.

 
Лятна нощ

Странно същество – пърхащ
кламер от епохата на динозаврите,
с рог, хобот, жило, прозрачни криле,
и цялото снаряжение, което
страхът описва –
не искам да те убивам,
а дори не ти знам името.

Изхвърлям го зад стъклото,
а той веднага се блъска обратно
в собствената си представа за Рая.

 
Развития

Неоправено легло беше лицето ти преди години,
неоправено легло с намотани завивки,
набръчкан, потен чаршаф и
долината след някого, който е станал
уж да запали цигара, пък после е
отлетял с дима си.

Неоправено легло беше лицето ти.

Вчера от случайна снимка видях
колко далеч е отишло всичко –
вече няма завивки, матраци, възглавници,
легло от дъски, през които се вижда подът.
От „лека нощ” е отпаднала „лека”.
От „сбогом” е останало
само съскането.

Пътуване

Двамата скоро отново ще се качим на автобуса.
Тук е нощен град, в който не сме били
и няма да бъдем. Хората вече са напуснали
улиците, но лампите продължават да хвърлят
жълти кръгове върху лъскавите тротоари.
Има самота, която идва от това, че си никъде,
и друга, която идва от това, че си никога –
сега сме заедно.
Домът е съблечен. Пред нас е нощ.
Сега сме целта си.
Сега сме глаголът на изречението, а съществителните
летят покрай стъклата на автобуса в просъница.
В далечината просветват складовете на нов град,
заспали пристанищни кранове, цистерни
на пивоварна, силози, комини
с предупреждаващи червени очи на върха
и по някоя розова реклама на крайпътен мотел.
„Уютно кътче”.
„Тихо убежище”.
По-добре напишете с неон под името: „Сам съм
и не знам накъде да поема.” „Сама съм и искам
да спра дотук”.
Преминаваме покрай вас и животът ни се разтегля
в дълги прозрачни следи. Не тежи. Не пречи.
Безтегловни сме.
Между никога и никъде сухият сандвич създава увереност
и топка в гърлото. Съседът ми по седалка спи.

В полето на недочетена книга

Ти отново си долу, в коридора със стари камбани
и изпробваш звука им. Аз те чакам наум.
Да се плиснем един в друг – по-широки
от самите себе си, по-щедри.
Тези цветя са от планината,
от градината, от магазина на циганина,
не ги отказвай.
Животът ми е в непрозрачна ципа.
Чувствам се защитена в него.
И цветята, и те са илюзия.
Но наистина чувам наум.
И наистина те обичам.

На една от спирките на времето

Тази нощ светлините на заведението
грееха около главата ти и навън
преминаваха в звезди.
Отвъд всички маси, на улицата
колите се разминаваха и шофьорите им
за миг успяваха да надникнат
в щастливия тунел, на дъното на който
бяхме сплели краката си. Пламъчета
от цигари, външни топлещи лампи и
бутилка червено вино ни доливаха
от кръвта си, и ние седяхме
един срещу друг, ровехме се в очите си,
подарявахме си мисли в дългите мълчания
и се разхождахме, хванати за ръка,
из един град с отворени прозорци, в който
времето още не е познато.
Колкото пъти мина през същото място, виждам,
че още живеем там.

Подаръците на времето

Есента подарява две палта:
едното е за студа, другото –
за по-нататък.
Денят бързо ни изоставя.
Дърветата ни посипват с листа,
с тишина, един голям показалец
докосва зад себе си устните.
Навлизаме в мрака, загръщаме се
в пухения му юрган,
потъваме под земята, разказваме
приказки около чайника.
Снегът ни затрупва.

После отново ще изгребем изход
към светлината, за да берем
череши заедно.

Когато дойде ред за второто палто,
искам добре да изглеждам в него.

----------------------------------------------------------------------------------------------------

Димитрова, Кр. Уважаеми пътници. Да, София, 2018, с. 84, ISBN: 978-619-708-242-5.

----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Кристин Димитрова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021