Царство
Огромен образ на жена,
ключалка с женски силует
или врата като ключалка сред скалите
привлече неродения ми поглед.
Зад нея беше панаирът.
Деца със шоколади,
фокусници,
селяни,
контета,
и дървени коне, и истински,
обесени, висящи по дърветата,
крадци,
жени,
търговци,
музика.
Един обесен ми намигна.
(От „Тринадесетото дете на Яков”)
Илюмаил
*
- Как се казваш? -
попитах го. - Мисля,
че те познавам, но не знам
как се казваш.
- Назови едно име и
то ще е моето.
- Искаш да кажеш, че аз
ще ти дам име?
- Не, ти само
ще го познаеш.
- Илюмаил.
**
- Илюмаиле,
как да направя нещо за тебе?
- Направи добро на другите
и то ще дойде при мене.
- Значи каквото и да направя,
да казвам "за него е".
- Грешиш, аз нямам трето лице
и съм само "ти"
или "аз".
***
Пак бяхме заедно
с Илюмаил.
- Илюмаиле - казах му -
нямаш крила,
но биха ти отивали.
- Ние нямаме нужда от крила -
отвърна Илюмаил -
защото не можем
да не летим.
(От „Образ под леда”)
И над всеки виси звезда на конец
Между колите
се провира
циганинът с каручката.
Мустаците му - пожълтяли от тютюна,
внучето му - кацнало върху отделна дъска.
Най-заето изглежда магаренцето с пискюлите;
тримата са еднакво рошави.
Мъжът до мен се огражда с вестник,
а една жена ме пита за спирката.
Подминавам ги,
защото не знам точните отговори
и по принцип страня
от хората с ясна дикция.
Аз си знам къде отивам,
те си знаят къде отиват.
Изпращам с поглед
тънкия гръб на циганчето
и всички се смаляваме
върху отделни дъски.
(От „Лица с преплетени езици”)
Черноокия капитан
Ти ли си, малка лисице,
капитан на кораба, дошъл от
отдавнашните ми земи?
Аз стоя в този непознат град, решавам
кратки задачи, почти опознах
половината улици и половината
от познатите си.
Тази нощ има заря. Изпращат някого
или посрещат
нов отрязък от време.
Пожелания,
Пожелания
от далечния център. Кулата на кметството сияе
с всичките си часовници.
По небето се пукнаха
златни сърца
и усмивки,
нови фосфорни топки
оплискаха тъмносинята вътрешност на челото му
и се впиха сребристи игли.
Накъде, казваш,
отива кораба?
Едно довиждане е истинско, когато е насаме.
Лисицата килна глава на една страна
и вдигна рамене.
Две звезди се отлепиха от небесния свод
и се плъзнаха надолу
като, като.
(От „Поправка на талисмани”)
О, чичко,
знам те как се качваш
крадешком по стъклена стълбичка до
лъчистия кръг на луната,
хвърляш поглед наляво, надясно и
се шмугваш в отвора му.
Вътре в светлата зала
висят на вериги
тебеширено бели тела
и само червените струйки
са ярко изрязани.
Мяташ чиста престилка
и се хващаш на работа. Имаш
фини придърпващи,
хващащи, мачкащи,
късащи уреди,
и под белите лампи,
ококорил очи
и изплезил език от корема направо,
ти допълваш творението си.
Вън си вечно маскиран в костюм
и цениш уважението.
(От „Хората с фенерите”)
Тибет
Целият път е обсипан с фенерчета,
ламите се усмихват. Скупчени
край студения огън, те се шегуват,
размазват го с пръсти в телата си,
облизват пламъчетата.
Мои далечни сенки, отдавна пълзя към вас
на части. Някой трябва да одере умората,
да изплаши навика.
Знам, че и аз съм свободен човек,
но забравям.
(От „Сутринта на картоиграча”)
В рамката
Размествам рисунките.
Тази, която е с рамка от морска вода,
поставям отгоре.
Тази, в която затворихме
дим от сухи листа,
отива в задната стая.
Много се вълнувам и понякога
боите не ми достигат.
Стичат се в някаква гора
с езеро,
мързи ги да изобразят
нещо повече от дървена пейка.
Обичам да ходя там.
Полягам на слънце до всичките си
някогашни котки
и си представям как те чакам,
а имам среща и с други приятели.
Така избледнявам в
чужди картини,
а в моята става все по-светло
и се чувствам довършена.
(От „Градината на очакванията и отсрещната врата”)
За общите ни трансформации
Внезапно той се събудил и разбрал, че си е пак същия
Джуан Дзъ от плът и кръв. Само че вече не знаел дали той
бил Джуан Дзъ, който сънувал, че е пеперуда,
или пеперуда, която сънува, че е Джуан Дзъ.
Този свят не е твой, красавецо.
Крилете ти – изрязани от хартиен фенер заедно
с пламъчето отвътре – имат нужда от повече въздух.
Между хладилника и тесния правоъгълник
на стените ни,
между вентилатора и включения котлон,
сам няма да разбереш защо
пътят се е препълнил с предмети,
животът те е намразил.
Моля те, тръгвай си.
Междувременно той е кацнал
върху отпечатаното цвете на календара
и с доверчива слепота се надява,
че е на сигурно място.
Поемам в шепи малкия гост
и го пускам навън.
Сънищата също могат да бъдат
опасни, Джуан Дзъ.
Погрижи се за мен, когато заспя.
------------------------------------------------------------------------------------------
© Кристин Димитрова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017