Буря в мечтите

Оповести...

Бях пролетта във буйната ти кръв
и лятото обагрящо очите.
Мечтаех да си мойта есен-гръб,
но тръгна ти, дори не ме попита!

Как падаха отбрулени листа –
жестоката ми есенна реалност.
Злокобен вятър, носещ самота,
в сърцето вихри своята лоялност!

Снегът неканен с преспи долетя
да извести пристигащата зима –
от мъката студът му онемя,
не знае топлината как да взима...

А топлината - истинско зрънце,
оставащо в душата опустяла,
сънува как би пламнало сърце
и иска да е огнено начало.

Умът не може просто да седи,
да гледа как се всичко вкочанява –
изправи се и в миг оповести:
- Реших: Животът още продължава!

Прости, Апостоле...

Прости, Апостоле! Прости за всичко.
За блясъка на твоите висоти,
от който не котирахме мъничко,
за да ни свети и да ни теши...

За мекото на твоите къдрици,
което не постлахме никой път,
пред вярата ти мъдра в наш'те сили,
за да се сбъдне твоят кръстопът.

За синьото на твоите зеници,
с което не обагрихме небе,
към вечността на българските сили,
уверено следците да зове.

За гроба ти незнаен, непреливан,
макар стъжнил земята ни навред,
без кръст оставен, ала в памет зидан,
с бесилото, сковало се от лед!

За вярата ти в нашата Родина!
Във българския род и благочест!
За туй, че ти без време си замина...
Но жив ще си и утре, като днес!

Ала не стига в паметта ни само
да бъдеш спомен днес, Апостоле!
България - Родина, памет, рамо -
навярно тебе пак ще призове!

Ти

Ти даде на душата ми криле,
сърцето ми с един копнеж закичи!
Като след сняг от дълги векове,
една любов ухае на кокиче!

И носиш на сърцето тишина
от буря, разразила се в мечтите!
Помиташ от душата ми скръбта
и радостта заселваш във гърдите!

Поиска да си мой и твоя - аз
и знаеше, че същото е с мен.
Изпадаме в непреходен екстаз,
той ще е в нас - до сетния ни ден!

---------------------------------------------------------------------------------------