Мистичната роза
Розо на душата ми
каква е тази тайна:
понякога при топлина
и влага вехнеш ти
а случва се при студ
и суша да цъфтиш
Розо на душата ми
каква е твойта тайна:
постоянно се променя
твоя цвят –
бял червен бял червен
и много рядко черен
Розо на душата ми
открий ми тази тайна:
твоето ухание и красота
защо са винаги за другите
а винаги за мен – венеца
от твоите тръни
Врати на изгнанието
Сега разбирам: Изгнаник съм
във своя дом и град и в своята родина
Изгнанието – за плътта а за духа е свободата
на пътешествие безкрайно
Врати раззинати разтворени врати
към неизвестни приказни страни
към пясъци искрящи и бликащи фонтани
към тайнствени фиорди и катедрали от кристали
към вълшебни резервати със животни неродени
чудодейни птици снасящи палати
и планини от злато
Врати към цъфнали котловини изпълнени
с неземни звуци на фаготи флейти арфи и китари
и ангелски сопрани бълбукащи води
възвишени и пламенни слова-възхвали
Врати към необятни алени полета там където
деца подритват някаква загубена планета
Врати раззинати разтворени врати
Врати на моето изгнание което
ми дарява свободата
Приют
„Спомен
който не е мой…“
Екатерина Йосифова
Аз съм приют за спомени
които не са мои
Бедни и сиротни – те се скитаха
във този безсърдечен свят
цели векове
Но аз отворих вратите и казах:
Елате о елате всички вие
осиротели безпризорни спомени –
отсега нататък аз ще бъда
вашият покров!…
Аз съм приют за спомени
които не са мои
И животът ми сега е сбор
от множество животи
Аз помня: вече съществувах
преди да се родя
И помня: продължих да съществувам
и след като умрях
Убежище
И никой не оплаква славея
И малцина се замислят:
Защо мълчи?
Къде е песента?…
Някои допускат че е отлетял
във по-добри във по-красиви
и ухайни приказни градини
Други предполагат че
тихомълком е издъхнал
Но никой не оплаква славея
И никой не иска да знае
че славеят е жив
че той е тук
и никъде не е отлитал
освен във своето мълчание –
убежище на песента му
И никой не узна че всъщност
славеят сред тях живее –
скрит в листата
и във изгнанието на едно
свещено омерзение
от глухотата
на апатичните души
Мистерия
Тази пролет птиците не се завърнаха от юг.
Не разцъфнаха дърветата.
Само лешояди са накацали по клоните.
Лешояди са накацали –
по балконите на къщите,
по булевардите, по кафенетата,
по пейките, по автомобилите,
по спирките,
по детските площадки, по градините…
Лешояди, лешояди са накацали…
Стоят и чакат.
Чакат и стоят.
Лешояди са накацали…
И само тук-таме,
и само някъде – зад някой ъгъл
или зад открехната врата –
леко се подават
ангелски крила.
Един до друг
В парка, по алеята,
един до друг
вървяха старец и дете.
Един до друг…
Сякаш тайната на съществуването,
тайната на битието,
бе се въплътила в този миг…
Старецът държеше за ръка
миналото свое.
А детето – бъдещето си далечно.
В парка, по алеята,
един до друг
вървяха те –
Началото и Краят.
Можеш ли да чуеш тишината?
Слухът ти е отворен за света:
нахлуват многобройни звуци
катадневен шум
от свистене на коли
грохот на трамваи
писък на аларми
натрапчиви комюникета
и речитативи на партийните диджеи
от политическия роден рап
нахлуват медийни реклами
нахлуват гласове
и гласове и гласове
Слухът ти е отворен за света
Но можеш ли да чуеш тишината?
Можеш ли да различиш във тъмнината
стъпките на едва проходило дете
от стъпките на грохнал старец?
И можеш ли да различиш
стъпките на ученика
от тези на учителя?
О можеш ли да доловиш
откъде долита тази славеева песен –
от цъфнало дърво
или от клетка?
Съвест – вест
Сега е царството на мрака
Образи от ада насилват сетивата
Огнен студ в душата
Съвестта е омерзена
Със вестта на Демона
си играят привидения
Един и същи Глас
а различна тъмнина
Във зеницата на Ангела
спи Съдбата
Зад вратата на Съня
Поезията ражда старци
Във сърцето на света
децата пророкуват
Различни гласове
а една и съща Светлина
На седмото небе –
глъч и суетня
Няколко светкавици се готвят
да бъдат шаферки
на Сватбата на Словото
Гласове – врати
Руини в паметта
Сърца вкаменени
Пулсиращи камъни
Скитащи храмове
Пътища
И брегове отвъд водите
Врати
И гласове отвъд звука:
Не всяка земя е гроб
Не всяко небе е покров
Не всеки път отвежда до Храма
Не във всеки храм е Бог
И не във всеки глас се отварят
Врати...
Гласове
Отвъд
Глас в съня
Сънят пристигна бавно
Но си тръгна бързо
В краткия ми сън –
Дълга тишина
И Глас един –
По-тих от тишината:
И когато земята приеме твоето тяло
Твоето тяло ще се превърне във семе
От семето ще израсте дърво непознато
В неговата корона свята птица ще свие гнездо
А във гнездото ще свети нейното свято яйце
От яйцето ще се излюпи твоето новородено сърце
После то ще размаха прозирни криле
Ще се издигне над земното сиво небе
И ще достигне до небесната градина
Тогава ангелите ще притихнат
За да чуят светлата му песен...
Отвътре ме прониза светлината на Гласа
И се събудих
Сън в гласа
И когато слънцето залезе
изгря Гласът
Аз бях чувал приспивни гласове
още от дете
Но този Глас бе друг –
той подканяше зовеше
да вляза в него
А там блестеше един вълшебен сън
И в този сън звучеше хор
от неземни гласове
И тези гласове бълбукаха като води
които ме отнасяха навътре
все по-навътре във съня...
До самото дъно на Гласа
До Утробата на Майката
на Вселената и света...
А аз бях вече семе
от чиста светлина
Post scriptum II
Тук на небето
видях лица
видях безброй лица:
лице зелено е дървото на живота
лице прозирно е райската река
звездите са бляскави лица на деца
цветята са прекрасни лица на невинни души
птиците са летящи лица на благи слова
ветровете са ангелски лица...
Лице безкрайно е небето
а моето лице сега е
без профил и без сянка
-------------------------------------------------------------------------------------
Роман Кисьов, „Мистичната роза“, ИК „Ерго“, София, 2016
---------------------------------------------------------------------------------------
© Роман Кисьов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016