Когато бе октомври и копаех
на мама гроб, до камъка студен
намерих тежък златен ключ - от рая
или от ада - знам ли? Но е в мен.

Навярно дяволът го бе забравил
и вярвам : дяволски е този дар,
защото от октомври, от тогава
живея като глухоням ключар.
И все вървя с надеждата си жалка,
че ще открия нейде по света
една запушена от кал ключалка,
една засипана със пръст врата,
която да отвежда в пантеона,
където мама с мъртвите лежи...
Тежи ми тази дяволска корона,
ах, този ключ в сърцето ми тежи...
Ще го захвърля! Чуваш ли ме, мамо?
На гроба ти оставям хляб и свещ.
Живее ми се ! Пее ми се! Само
ти още можеш да ме разбереш.
Благослови надеждата ми жалка.
Почакай ме сама отвъд пръстта,
отвъд запушената с кал ключалка,
отвъд засипаната с пръст врата.
И Дяволът щом тръгне да ме вземе,
пред черните му крачки застани.
Кажи му че съм млад, че имам време.
Да ме почака седем божи дни.
Да се налюбя и да се напия
тъй както в младо време - както знам.
За вечен спомен празната кесия
на някой от кръчмарите да дам.
Да ме почака! Нека се разтваря
душата ми във песен и във стих...
А онзи ключ да търси при златаря-

там за червено вино го смених.